Loading...
Все си казвам, че няма да пиша за това. Няма и да мисля, няма да забелязвам. Всъщност, с писането и мисленето нищо не променям, не знам дали искам да променя. И все пак, всеки път, когато сблъсъкът е очи в очи, нещо в мен се свива болезнено.
Клошарите. Анонимници без дом. Окажат ли се на пътя ни или ги прескачаме или минаваме на другия тротоар. Не ми е приятно да ги срещам. Не само защото миришат и гледат лошо… всъщност дали точно лошо гледат? А защото зад всеки от тях стои минало. Отминавайки ги, извръщайки поглед подсъзнателно се опитвам да надникна в това минало и да разбера причините. За какво ми е, питам се? Наркотици, мързел, недалновидност, алкохол, семейна свада, слабохарактерност, измама… вариантите не са безкрайно много и да знам причината, това ми знание едва ли ще промени нещо. Истината е, че дори не желая да помагам. Най-вероятно, защото съм станала бездушна, цинична или може би, защото осъзнавам невъзможността това да се случи, без самата аз да претърпя сериозни емоционални загуби. Сега загубите са нищожни – докато отмина.
На улицата, на която работя битуват няколко бездомника. В началото се чудех какво ги задържа там, първо мислех, че е големият двор на кооперацията, в която се помещава офисът ни. Заградихме го, затворихме го, заключихме го. Уж, за да е по-чисто. Не е вярно – беше предимно заради тях. Заради бездомниците. Да не спят пред и във входа, да не облекчават физиологичните си нужди там, да не налитаме на тях, когато излизаме, да не се спъваме в кашоните и черджетата им. 4-5-ма са или поне бяха. Едната жена почина миналата зима в един от малкото дни, в които температурите бяха убийствено ниски. Просто замръзна в нишата на сградата. Оставят й цветя редовно. Дори възпоменателен некролог й бяха написали на парче картон. Подписан с обич и за да се помни… Да не се забравя – какво? Бездушието или бездействието, а може би безцелието?
Има и майка с бебе, вероятно бебе на някой от тях. Те са млади или поне… били са млади. Сега са нищо. Майката с бебето, мисля че има дом, защото не е постоянно на улицата, появява се от време на време, но винаги с бебето – никога сама. Винаги е пияна. Или дрогирана. Не мога да знам точно. Може би и двете. Тази улица им дава възможността да набавят, каквото им трябва. Ще пренесат кашони на съседния магазин или пък ще пометат пред заведението отсреща. Студентите от Университета, в близост ще им купят бира или дори ракия и ето – битието им е осигурено. Затова не напускат улицата. Нямаше ги само два пъти – когато “гостува” Буш и по време на визитата на Путин. Но тогава и улични кучета нямаше…
Както съм споменавала имам дъщеря. Обикновено сутрин заедно излизаме – тя на училище, аз – на работа. Пътят ни се разделя пред моя офис, на тази улица. Проследявам я с безпокойство, след като съм я инструктирала – види ли клошар да минава на другия тротоар. Все едно са някаква заплаха. Факт е, че ги чувствам заплаха. Не знам от кой ме е страх повече – от бездомните кучета или от бездомните хора. Когато се уловя в такива мисли се намразвам. Казвам си – кога стана такава бездушница, скъпа, кога?
Но… това е… помислям го.
Една сутрин, преди време, вървяхме по обичайния маршрут, когато забелязах единия бездомник – Сашо. Той си има име. Чувала съм как го викат – Сашо, ела вземи тоя кашон, премести тия каси… на ти два лева, Сашо. Та същият този Сашо във въпросната сутрин подскачаше и енергично показваше два средни пръста на някого някъде срещу него. Жестикулирането беше придружено с нечленоразделни звуци и издаване напред на ханша – красноречиво. Точно се готвех да спра и да обърна посоката, когато Сашо също ни видя – мен и детето. И спря. Спря да показва среден пръст, спря да скача, спря да вие. Просто застина и зачака да отминем. Когато бяхме до него ме погледна и каза – извинявай! Този, от когото се страхувах ми се извиняваше, че си е позволил да прояви цинизъм пред детето, пред мен… Изпратих малката и влязох във входа. Още ме гонеше онова “Извинявай” и не можах да се сдържа да проверя. Надникнах през прозореца на стълбите. Той гледа към улицата. Сашо беше подновил жестикулационното си среднопръстово занимание – енергично и шумно.
Днес отново се сетих за това “Извинявай”. Сашо лежеше в оная ниша, в която почина сестра му. Да, оказа се, че са били брат и сестра. До него един бездомник му подаваше хапка по хапка сандвич. Все едно хранеше малко дете. Друг бездомник ме спря. Та ние сме почти съседи, познаваме се едва ли не.
– Дай да го спасим, госпожице, помогнете – ми каза, посочвайки Сашо.
– Как? – попитах аз и добавих – Колко пари ти трябват. Нали знаете, логично е да попитам това. Дори не се замислих, бях бръкнала вече в джоба със стотинките.
– Пари няма да помогнат, дайте да го спасим. Има гангрена на крака, ще умре. – чак тогава забелязах, че единият крачол на Сашо беше подгизнал от кръв.
– Да извикам линейка? Ще се кача в офиса и ще извикам, дори още сега ще извикам… – посегнах към мобилния в чантата си. Стига й на тази ниша един труп.
– Не, няма смисъл, той няма да иска да се качи, но трябва да го спасим на всяка цена! – вече не говореше на мен, на себе си говореше.
Опитах се да продължа безразлична. Мисленето не помага. Не съм спасителка, не мога, нямам силата. Не помогнах, и линейка не извиках. Сега седя и се питам – дали все пак да не позвъня. Знам, че те също няма да помогнат, просто ще го задържат 1-2 дена и после отново ще се озове в нишата…
И няма виновни… наистина няма. Може би трябва да завърша философски – такъв е животът.
Егати! Не е такъв! Това не е живот!
