Loading...
Самозабравянето…
Апатията към Аз и рефлекса на тази апатия върху съществуването ни.
Ти не ми обръщаш внимание! Престанахме да разговаряме… – това е най-честият упрек, който отправяме към човека до себе си. Гласно или не. И усещането за пренебрегване ни кара да се затворим, изолираме и потънем в самосъжаление. Чувството за невидимост ни превръща в невидими.
Минаваме покрай огледалата като сенки, прегърбили се от тежестта на собствената си незначителност.
И вместо решително да се погледнем в очите и да креснем – я чакай, тук съм, Аз съм и продължавам, свиваме самотната си душа в овехтял фотьойл и броим изнизващите се мигове с някаква апатична обреченост.
В момента на признаването на собствената си невидимост сме загубили играта. От там нататък единствената битка е аз срещу аз. Дали аз ще успее да се събуди от дрямката на самопотъпкването и да осъзнае, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се или ще чака случайно минаващ да му хвърли спасителен пояс, спасителна сламка, спасителна дума.
Мария е на 27.
Преди 9 години е завършила училище, преди 5 университет. От 7 години работи като офис асистент в малка фирма, от 5 живее заедно с приятеля си, с когото има ученическа любов.
Всяка сутрин със сутрешното си кафе изпива доза надежда за един по-различен ден. Вечер, когато разресва косата си преди лягане, докато половинката й играе на поредната компютърна игра-това е най-добрият му начин за преодоляване на стреса- си казва – свърши поредният незапомнящ се ден, утре…
Утре обаче с кафето не си пожелава нищо. Просто знае, че я очаква поредния еднакъв ден. Поглежда се мимоходом в огледалото и намира косата си ужасна. Събира я на небрежен кок и унило установява как тежестта на ежедневието е натиснала доскоро изпънатият й гръб. Не слага грим, нали косата й не прилича на нищо. Вечерта, докато я разресва и приятелят й играе на поредната компютърна игра, не го целува за лека нощ. Облича бархетната нощница, която баба й е подарила за Нова година и се сгушва в самотността на завивките. На следващият ден дори не се поглежда в огледалото, механично стопква косата на небрежен кок и понесла тежестта на ежедневието отива в офиса си, сред папките и рутинните телефонни обаждания. Работата отдавна не я вдъхновява, но… това е единственото нещо, което умее, чувства се в свои води. И какво от това, че не вижда път напред, все пак тя е на 27-доста е късно да променя, каквото и да било. Вечерта отново се сгушва в нощницата и сънува как една друга Мария сбъдва сънищата си.
Мария е на 27.
Преди 9 години е завършила училище, преди 5 университет. От 7 години работи като офис асистент в малка фирма, от 5 живее заедно с приятеля си, с когото има ученическа любов.
Всяка сутрин със сутрешното си кафе изпива доза надежда за един по-различен ден. Поглежда се в огледалото и доволна от видяното намества поредния немирен кичур. Днес е последният й работен ден в малката фирма, от утре започва работа като стажант-журналист към известна медия. Отне й време, докато се реши да счупи рутината, но в момента, в който видя в огледалото, че гърбът й се превива под тежестта на еднообразието, разбра – животът обича решителните. В крайна сметка е едва на 27.
Вечерта разресва косите си, които се спускат над ефирната сатенена нощница. Приятелят й играе поредната компютърна игра – това е неговият начин да се справя със стреса. Тя го чува как блъска по клавишите и се усмихва, влиза в стаята и я насища с аромат на свежест. Прочита в очите му себе си и заглушава думите му с целувка. Да, утре ще бъде един прекрасен ден, едно прекрасно начало. Минава покрай огледалото – една жена, изпълнена с бъдеще и със себе си…и коса, запечатала страстта…
И заспива, сънувайки утре и утре и утре…
Всъщност, мисля си, най-трудното доказване е пред самите себе си. А то е и най-важното, защото другите гледат на нас през нашите очи. От съществена важност е да запомним, че никога не трябва да се само-забравяме!
