Loading...
Идеалният вариант – е, това не можем. Осъзнаването, че няма такъв, е първа стъпка. Другото е изискване. Изискваш той-тя да е това и това. Не може и не бива. Колкото повече се замислям, толкова повече осъзнавам, че аз съм последния човек, който трябва да говори за тези неща. Но като гледам колко неподготвени са го правили, що пък не и аз. Във всяко казване има нещо обобщаващо – панацея пенкелер. То е тъпо, ама друг начин няма. Изхождаш от конкретното, за да говориш за общото. Иначе е просто личен проблем. А той не касае никого. Лошото на обобщаването е, че всеки казва – мене ме нема. Ама тебе те има, поне по малко и навсякъде. Има ме и мен. Спокойно мога да се лепна до всяко определение, било то добро или лошо. Няма да имам угризения.
Идеалния вариант… Мисля си, че той се изразява в няколко неща. Може да прозвучат клиширано, но и бягането от клишетата е глупост. Да ти пука и да те е грижа. Какво означава това? Това не означава, да знаеш другият по всяко едно време какво прави. Или пък да му следиш плановете и мечтите. Трябва да се придържаш към това, в което си полезен. Това, което можеш. Аре, много обичаме да се надскачаме – нема нужда! Грижа! Нека са три стъпки. Първата е очевадна и типична – просто да знаеш, че човекът е там и добре. Втора – да помогнеш ако има нужда. Трета – да те боли повече теб когато го нараняваш. Това е грижа. Без тия трите, е просто думи. Прах в очите.
Следващото е нуждата. Нуждата е малко разтеглива. Що? Щото тя е двустранна. Твоята лична нужда от някого. Лична! И нуждата на този някого от теб. Иначе не бачка. Не говорим за любов. Излияния и куп мазни. Не! Нуждата. Имам нужда този човек да е до мен, и той да се нуждае от мен. Щото ако не си необходим, тва ще те смачка като гнида. Двустранно. Какво пречи на нуждата? Това е природата. Там няма мъжка и женска. Някои го бъркат с гордост, ама гордостта е по-друга, тя е повърхностна. Природата е това, което те натиска да не можеш да си признаеш. Да изречеш думите – имам нужда от теб. Природата е тази, която казва – мога без теб! Да бе, хубаво, може и да можеш, щото буквално ти наистина можеш. Ама в точно този конкретен случай природата ти лъже. Риташ срещу това, което ти е необходимо. Дори се самонавиваш. Започваш наум да си изброяваш недостатъците на човека и просто плесваш – много по-лесно ще ми е без тях. И ти е облекчено и готино. Временни неща. Временна утеха. Като в прегръдките на някой, когато си бил наранен. Временни неща.
Лицемерие – доверие. Е, тия си вървят ръка за ръка. Що? Пак ще отговоря, щото аз съм пълен с отговори. Човека отговор. Щото са взаимозависими. Лицемерието ти се изразява в това, че сериозното в този момент не ти е необходимо. Сега ти се щрака с пръсти. Сега не искаш да се натоварваш. Лицемерно е щото не е истина. То е самозалъгване. Щото ти липсва доверие. В себе си и в човека отсреща. Когато имаш доверие се отпускаш. И обикновено, тогава най-много си ял бой. За това лицемерието те пази. Пази и пречи.
Инстинкт – набий ме да заспя. Да, децата са така понякога. Дразни, дразни максимално, иска да бъде набито. Тогава се успокоява. Това е най-голямата глупост. Това е вместо да изпишеш очи да избодеш вежди. Борбата за надмощие. Жертва и ловец. Що е глупост? От мойта камбанария е такава. Това пречи, щото някои рани никога не могат да бъдат заличени. Това пречи именно защото…аха! Грижата! Болката от това да нараниш. Раните си остават. Каквото и да правиш те са там и ти не забравяш кой ти ги е нанесъл. Страхът и уважението са коренно различни неща. Страхът е до време. А временните неща, не си заслужават усилията. Моментите на слабост са тези, които те карат да биеш. Нервът е докоснат и той действа по импулс. Сляп, тъп и злобен. Без граница, която може да го спре. Руши, руши, руши. Удря там, където най-много боли. Лесно е щото ти знаеш всичките слаби места. Те не са тайна. Те важат в повечето случаи с еднаква сила за теб, за мен, за нея и за всеки следващ.
Та какъв е идеалният вариант? От всичките тези описани плюсове и минуси. Какъв?
Простичко е.
Да си достатъчно силен да поискаш ръка и когато ти я подадат, да се стремиш тя да не пострада.
Знаеш ли как можеш наистина да разбереш дали си получил ръка?
Когато нараниш и прошепнеш – не си отивай.
Който има уши чува и остава.
И този ти е идеалният вариант. Без тренировка, без игра, без простотия. Без повърхностните, иначе така приятни неща – коси, очи, гъз, пари, слава… И за това нещо ТРЯБВА да отдадеш всичко. Всичко свое. Щото то си заслужава и последната ти капка кръв. То е останало.
Photo: Jan Saudek – Goodbye Jan!, 1994
