Loading...
Боже, Боже… Предвид недотам отявления ми атеизъм, това е само фраза. Но, какво предизвика този ми стон?
Винаги когато плащам с талон паркиране и не изразходвам времето, се оглеждам за спиращ автомобил и давам талончето с оставащото време на шофьора. Това е като друг мой идиотски навик – да се оглеждам по спирките за познати и да ги возя.
Та вчера свършвам си работата половин час по-рано и се оглеждам. До мен спира кола. Дружелюбно се усмихвам и соча талона. Мъжът от вътре ми крещи: „Абе я се махай от тука!“. Притесних се. Прибрах се в колата, запалих и през това време той слезе от своята. Отворих прозореца и казах:
– Господине, остава ми половин час от талончето и няма да го ползвам. Исках да Ви го дам.
Човекът почервеня, усмихна се гузно…
– Извинявайте! То тук всеки иска нещо… Много съжалявам…
– Няма нищо. Само половин час остава, но може да свърши работа – усмихнах се аз. Протегнах ръка да дам талона, а мъжът гледаше в земята.
– Още веднъж, извинявайте много ви благодаря. Но денят ми е лудница…
– Няма нищо. Вземете го.
Аз тръгнах, а той си стоеше с талона… Обърнах и видях как ми маха. А после пак забоде червеното си лице в талона.
Боже, боже…
