Loading...
Всяка мелодия започва с дъх. Нечие желание вплетено в ритъм, хармония, нота. Всяка рисунка започва с щрих извикан от жажда. Първи куплет на някакъв стих, начало на нова пиеса. Дъха на любима наречена – муза. Повечето хора не разбират музите. Та дори и самите музи не разбират себе си. Някои никога не научават, че са били такива. Други разбират и се ласкаят. Някой приемат това за даденост. Някой за слабост. Малко реагират правилно.
Да си муза е титла. Тя се дава за две заслуги – грозна и красива. Две крайности, които понякога се преливат. Но и двете имат нещо общо – силата на въздействие. Морално остаряло е, а и доста невярно, понятието, че музата е прекрасна. Тя се поти, диша, кърви, ходи до тоалетна, понякога се смее, понякога плаче, яде, отделя секрети и понякога дори мирише. Музата се различава от всички останали същества само по едно единствено нещо – погледа на автора. Създателя, който взима парченца от нейния облик и си играе с тях. Твори. Когато иска да създаде нещо грозно – взима отвратителните. Когато иска нещо красиво – подбира хубавите. Повечето музи имат само отвратителни парчета. С тях се олицетворява заобикалящата гнус и жаждата да има нещо красиво. Тези, които имат само красиви парчета притежават едно, което ги обрича на отмиране – това се нарича скука. Богата е тази муза, която има и от двете. Тя е много трудна за откриване. Красивите остават ден, два, три… Грозните отлитат на мига след като си ги обрал. Задържа се богатата. Нея си я поставил на пиедестал. Точно както избираш любим човек без дори да твориш. Границата ти на търпимост е вдигната максимално. Понякога сам не знаеш колко високо е тя. Но винаги се извисява над предела ти за всичко останало. Да имаш муза трябва да си силен. Точно както трябва да си силен за да обичаш. Затворил си очи, поел си дъх и си се подготвил да поемеш, евентуално, всички гадости, които могат да се случат в името на други, които си заслужават.
Не е лесно и да си муза. Трябва да изтърпиш ръцете на автора ровещи навсякъде в теб. Изкарващи и най-срамните ти тайни. Най-грозните неща. Най-човешките. За да видиш накрая, как в шепите му са останали само шепа диаманти, с които да бъдеш запомнена. Богати са тези музи, които успеят да видят края.
Photo: Jan Saudek – The Chains of Love No. 6, 1990
