Loading...
Поредният разочароващ ден, поредният път, в който разочаровам всички около мен с моите постъпки, с моето отвратително държание, с инфантилните си действия и наглото ми поведение.
Денят е сряда, дъждовен и неприятно студен ден, биполярно е времето в последните седмици, също като определението, което получих от училищният психолог. Слушам джаз, по-конкретно се наслаждавам на плейлиста на Били Холидей, мислейки над следващият погром, който смятам да направя.
Проблемното дете, нахалната повтарячка, двуличната лъжкиня, ах… колко от вас биха могли да се похвалят с такъв наниз от нарицания? Може би повече от половината ученици в страната? Пропадащото общество, което тегли четиримата стриктни и прями ученика в час – това сме ние, всички непослушни бунтари и хора със собствени виждания за заобикалящият ни свят – глупави мизерници, нехаещи за нищо, но ще се изненадате колко много неща ни вълнуват и влекат. Разбира се наркотици, купони, безразборен секс, бягане от отговорности, извисяване в сферата на манипулацията и лъжата, но също така изкуството, музиката, литературата, науката, философията – неща, които ще кажете, че така умело ги изучаваме в нашите елитни европейски училища.
Много по-лесно е да се приеме, че ни интересуват пороците, отколкото да си направите труда да се опитате, поне за малко, ей така съвсем мъничко, да си промените мирогледа, за момент, просто, да попитате. Ще осъзнаете, че всъщност проблематичните утайки на обществото имаме цели, имаме страсти и желания далеееч от греховните произшествия. Онзи ден си говорех с един индивид от нашата пропадаща групировка, беше сметнал, че не се чувства добре в хубавото му училище и му се доприискало да седне и да порисува на спокойствие, докато слуша приятен и нежен блус, на фона на прекрасното време – как може??!? Как може да пропусне 7- часово напрягане в часове, които не са му по специалността, които не разбира (защото и в профилираните гимназии трябва да наблегнем на науката, нищо, че си се записал с език, с рисуване, с дърворезба и т.н.) , за да ходи чаровникът да рисува… Тцтц, все едно ще постигне нещо с това рисуване в парка, как така не осъзнава, че именно дипломата му от възхитителното училище на пъпа на София, ще го изстреля в Оксфорд или в Харвард… Не ме разбирайте погрешно – уважавам образованието, уважавам голяма част от преподавателите, но не уважавам системата, не уважавам цялото лицемерие и двуличие, което повярвайте ми не идва само от нас учениците. Някак си не ми допада и даже ме погнусява цялото това посивяване на обществото. Всичките тези стереотипи и възрастови граници, с които израстваме – детска градина, начално, гимназия, университет, работа, деца, внуци и т.н., не изглежда толкова лоша подредба, даже е много симпатична, но колко от вас си дават сметка, че има хора с друг подбор за хубаво настояще и бъдеще.
Ужасно е как все повече и повече се пренебрегват теми, които просто ни е страх да приемем за важни, само защото не ги разбираме, как лека полека тук, в нашата родина избледняват училищните предмети, които се отдават на повечето, но ни се налагат такива, които много малка част ги разбират. Защо е така лоша образователната система? Може би съм толкова черногледа, защото не съм човек на училището, никога не съм била и няма и да мога, никога няма да имам отличните оценки, постоянното присъствие и никога няма да ми мине нуждата да ходя по 14 пъти до тоалетната, за да пишкам. И тук ще си кажете, че човек винаги може да се постарае, че съм просто бясна мързелана с голяма уста и много желания, но в действителност моите претенции се простират до единственото ми искане, а именно – искрено държание, човешко. Не очаквам и не изисквам нищо повече, защото мили ми читатели, най-истинският проблем не са оценките, не са отсъствията, а отношението, или по-точно казано – липсата на такова. Всеки ден се сблъскваме с всякакви проблеми и потискащи ситуации и се вглъбяваме в тях, без да си дадем сметка, че сами се заробваме с повечето от тях, сами приемаме спънките като една тежка суровина, от която трудно ще излезем. Нямам представа дали това ми е един вид изявление, или оправдание или просто сбито написани една част от хаотичните мисли в главата ми, които ме мъчат вечерно време преди лягане. Не искам да бъда роб на обществото, не искам да продължавам да плувам по течението с всички сиви риби, бързаща и стремяща се да постигна наложените цели, защото ако се замислим дали всичко това ще ни ощастливи – хубавото образование, хубавата работа? Но нали е всеизвестно, че нещата не идват в комплект – имаш едно и губиш друго. Дали най-важната ни мисия е да бъдем материално облагоденстващи с отлични успехи в училище?
Трудно може да се отговори, но това не означава да не се отдаде внимание по този въпрос, всичко е пред нас, нека не позволяваме на едни етикети да ни спрат да се развием като хората, които искаме да сме. Не ни определя едното училище като хора, нито едната работа, това което ни определя са причините поради, които действаме по даден трудно обясним начин. Аз съм проблемно дете, но това няма да ме сгромоляса долу в течението и знам, че моите събратя са именно тази риба в еволюционния сценарий, която излиза от водата и се превръща в един съвсем различен развит вид, нищо не ни спира да достигнем сюблимни висоти в нашето бъдеще.
