Loading...
В седмици като тази осъзнавам много болезнено защо повечето хора си искат развития социализъм.
Не е заради луканката, трабанта, двете седмици на море, билетчето от 6 стотинки и циците на Аня Пенчева.
Хората си искат режима, защото той беше идеалната среда, в която един безкрайно посредствен човек може да успее. Може би и единствената среда, в която можеш да пуснеш донос и да напишеш критична статия срещу някого, който е по-талантлив от теб – в изкуството или науката, да направиш така, че да му забранят да излезе от България, да му вземат титлата, да не му дават да издава или излага, да му вземеш научното достижение, да му разбиеш семейството, да го пратиш на работа в Тутракан и даже в затвора. Да станеш заслужил-нещо-си, след като си сгазил по пътя всеки, по-кадърен от теб с тезата, че изкуството им е „дребнобуржоазно, човеконенавистническо и далече от битието на българския работник“, а научното изобретение „не отговаря на нуждите на нашия социалистически прогрес“. Газиш, защото имаш инструментите за това, а цялата система е изградена върху послушанието на такива като теб, които чистят неудобните и насреща получаваш освен къшей хляб и по някой кокал. А и същата система работи, за да нямаш много конкуренция, като филтрира децата още на входа на гимназиите и кадърните далече от големия град.
След десетилетия социален инженеринг няма съмнение, че обществото е неспособно все още да се саморегулира, така че да напредва върху лични постижения, талант и ум, а самовъзпроизвеждащата се посредствена маса от различни самопровъзгласили се за интелектуален елит алчни човечета продължава да си мисли, че може да смазва всеки различен.
А ние продължаваме да бягаме – навън или навътре в себе си.
Блогът на нервната акула
Нервната акула – Фейсбук страница
