Връщаме се от станцията на Журналист при Златни пясъци. Голямата висока сграда е заключена и необитаема. По-малката – в стил късен соц с руски мотиви, е пълна и се ръководи от нови наематели. Храната в стола трудно става за ядене, освен ако не обичате сурови тиквички, залети с нещо като млечен сос, несварен ориз в рядка водица и бутчета, които миришат. Персоналът е оскъден и се състои от бригада четири млади циганки, облечени като камериерки съответно, на които никой не им е казал как трябва да поддържат хотела и че, е необходимо да слагат найлонови торбички в кошчетата за смет например.
В огромната прекрасна градина с редки дървета и растения от цял свят, поръчана на времето от Фердинанд, няма градинар, пейките не са боядисвани от години и е опасно да сядаш.
Малкият плаж към станцията, сам по себе си кокетен, не може да се използва за влизане във водата заради струпаните от вълните камъни – при първите няколко крачки, ако се осмелиш да влезеш и да се пребиеш. Освен това, водата е мръсна на разстояние от половин километър, мръсна е, сива и носи някакви парцали – черни и и с неопределен цвят. Оттам нататък е синя. Следващите дни отиваме на големия плаж – край на Кабакум, по една стръмна и разбита уличка, без тротоари, по която две коли трудно се разминават, а и се движат групи и единици човешки. Не може там да не е станало нещастие, но не пише. Плажът ни посреща мръсен и с огромна дълбока и широка локва пълна със зелени мръсотии. Отдалечаваме се навътре, водата е сивомръсна с плуваща мазнина отгоре, населението е гъсто, децата оглушително пищят, има спасители, които спокойно си лежат.Това е, скъпи приятели. За пръв път от десетилетия аз не успях да вляза във водата, използвах душа, което можех да направя и тук. Странно е при тази картина, защо има толкова много хора – западняци и руснаци предимно. Вероятно те обичат мръсотията.
Първият ден в станцията на Журналист паднах. В средата на голямото фоайе /трябва да е било предупреждение/. Зазяпах се в книгите и списанията, които бяха оставени срещу рецепцията за летуващите и не видях трите стъпала, опитах да се задържа, но се пльоснах с всичките си години и натрупвания над тях, по дължина върху мраморната мозайка. Набих си коленете и горната част отдясно. Вдигнаха ме съпругът ми и момичето от рецепцията. Тръгнахме нагоре по витата стълба, аз се държа за перилото и напредвам. На последните стъпала за втория етаж срещу мене застана едно детенце на около 6-7 години, хвана се за перилото срещу мен със забоден поглед в телефона си. Аз не отстъпих на детето, но обясних на бабата до него, явно по-млада от мен, че току-що съм паднала. – Така е – отсече жената – В България не обичат децата.
Няма да коментирам. Но това ще го помня до края на живота си.
