Loading...
В някакво село откраднали тетрадката с вересиите от местния магазин. Продавачката – млада жена се усмихва – то всичко е ясно, нали немотия. Някой шубето го хванало. А кой знае – навярно добро е станало. Наместо да се беси човекът или да набие жената откраднал тетрадката просто. Разумно, не сте ли съгласни? Аз поне одобрявам.
Защото, честно казано и аз искам да ме ограбят. Искам някой напълно небрежно и без да усетя да ми открадне всичките спомени. Да, бягство е – знам. Но така ми изнася! Ще ми бъде по-хубаво. И ще се уча да сънувам наново. Да вярвам, да дишам, да вкусвам. Не сте ли съгласни?
Вчера си купих пантофчици. Нови, китайска направа. Оранжеви уж с едни сини звездички. И едно бяло кученце. Умът ми не го побира – на кой му е хрумнало да го нарисува толкова тъжно? Полегнало, вирнало лапички, току да те гушне, а муцунката стисната, сякаш плаче. И си мислех – това съдба ли е?
Защото, честно казано и аз искам да плача понякога.
Но понеже съм честна и не искам да ви вгорчавям чая не ме е срам и предпочитам да си призная. Най-много искам да ми ударят два-три шамара. И то ако може веднага.
