Проблемът ни е, че немаме една осева линия по северозапада

Тия дни четох нещо за моя край от един фейсприятел. Скоро се надявам да ми пробва ракията, та да му отворя очите. И понеже не е от моя край, а съди за моя край и хората от моя край от десната лента на пътя, реших да му разкажа за моя край и хората от моя край. Северозападния край.

Оня ден тръгвам с един приятел на път. Да изкараме по две пенсии за два дни. Двама мързеливи и мрънкащи северозападняци. Единият на 65, другият на 53 години. И двамата с разбити и кърпени сърца. Та карам и си мисля.

Бизнесът не свършва в Бързия. Той е измислен тук. И в Гинци. Българският бизнес. До пътя се продават малини. Еко малини. Купени по 4 лева килото от склада и продавани като набрани от гората за 6 лева касетката. А в нея 600 грама малини. Картофите от Гинци са от складовете у София. Лукът пак от там. Овчето кисело мляко е 1/2 краве, 1/4 овче и 1/4 нишесте. Бизнес и инициатива. Български бизнес.

Вече е тъмно. Карам по идеалния път без осева линия. И се кефя. Скоро го откриха. Ще има бизнес. Ама що нема осева линия!? И прас. Рипам у една ровина, дърбока 50 см., широка колко пътя и дълга 50 метра. И нема знак за ровина. И троша два зъба. Първо се ядосвам на тоя, где прие пътя, ама после откривам, че нарочно го е приел такъв. Да създада бизнес на некой зъболекар у северозапада. Излизам и пак карам по идеалния път. У следващата ровина кривя джанта. Бизнес за гумаджия създавам. И карам. Път. Ровина. Път. Ровина… До Димово съм създал бизнес за поне 20 човека.

А през Димово път като слънце. Спирам да пия кафе срещу кафето, где си пиех кафето преди 5 години. Тогава почнаха да правят пътя през Димово. И се минаваше не през Димово, а през гробищата на Димово. И спрях да си пия кафето там, що ми се не ходеше от гробищата до Димово за едно кафе. Магазинчето бе на едни мои близки. Мързеливи и мърморещи северозападняци. Мъжът ядрена физика учил от мързел, а жената за даскалица. Ама и тя мързелива. Не става за даскал, та е директор на едно училище. Та понеже никой не се отбивал да пие кафе там цели 4 годни, затворили магазина. Що срокът на годност на стоките изтекъл. И парите им. Така е по нашия край. Мързел. Ако си беха преместили магазина у гробищата, щеше да си работи досега. И още десетина магазина щяха да си работят…

После съм на Връшка чука. Дотам нема път. Нема и осева линия. У Сърбия има и малко път и малко осева линия. У Хърватска път,осева линия и знаци. У Словения още по път и осева линия. У Италия още по.

Та се сетих. Проблемът ни е, че немаме една осева линия по северозапада. И народа не знае на где да кара. И като види осева линия тръгва по нея, да разбере кво е това. И стига до там, где има осеви линии. И там остава. А тук оставаме ние, мързеливите. Да се чудим, дали тия у Медовница са свили осевата линия за вторични, или са я свили тия, где приемат пътя.

После се връщаме от Италия. България. Минаваме през пусти села. Красота. Ни един мързелив човек няма. И у кръчмата никой. А кръчми има. Без врати и прозорци. И ме осенява гениална идея, докато гледам наоколо. Спирам да мъркам. Пътем ще предлагам на кметовете публично частно партньорство. После ще говоря и с некой министър. Ще развием в моя край ловен туризъм. За целта ми требвват нема и 20 милиона евра. Ще отворя у всяко село ферма. За покемони. И ще ги пускам да се скитат на воля по рухващите къщи. А като подивеят, ще ми трябват още дваестина милиона. За реклама. А като дойдат китайци, японци, американци и кви се сетите та да ловуват, ще ми трябват още 20 милиона. Да си направя една къщурка. У София. Та да ги посрещам.

пп. А снимката е от моето село, което е в моя край, в който ме нема.

Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов