РАЗЦВЕТА НА УПАДЪКА

Вървя по улиците и се взирам в лицата човешки. А те ми приличат на домове с угаснали прозорци. Къща има, а обитатели май не живеят там. Като че ли имаше подобна английска поговорка. Наивно гледам към хората с надежда, че ще зърна истинско излъчване на мъж или жена. Вярвам, че ще видя ЧОВЕК. Виждам, но все едни унифицирани физиономии, повече свъсени, по-малко усмихнати, симпатични но празни. Като хубави кашони от скъпа стока. Само дето стоката вече я няма, а кашона се разхожда празен, но с претенции за нещо. Тъжно е.
Вече не съм млад и не храня илюзии, че мога да променя несъвършения свят в който живеем. Не вярвам дори, че самият аз мога да се променя вече към по-добро. Не за друго, а защото бих загубил защитните си рефлекси и не бих оцелял и ден в джунглата на живота. Кое е истина и кое лъжа край мен, не смея да определям.  Понякога предмети, които можем да пипнем с ръка излиза, че са недействителни; има случаи когато една лъжа може да те крепи и в най-трудния ти момент. Всичко е толкова относително, колкото времето в което потъваме различно всеки ден. И все и мисля, че това което се случва през последните години не е духовен упадък, а еволюция. Та нали хаотичните процеси с материалните неща в природата крият един скрит смисъл, който изкристализира като му дойде времето. Не желая да влизам в спор с когото и да е, но може би човешката деградация е нужна на тоя етап от развитието ни. Кой знае?
Все се питам защо сегашните мъже станаха толкова женствени, а жените – мъжкарани. Не е ли упадък това? Защо висшата цел на един тинейджър е да стане богат, независимо по какъв начин? Защо хората днес не са привлечени от звездите, науката и тръпката на откривателството? Толкова ли не останаха тайни в природата и света край нас? Защо станахме бездушни и безразлични един към друг, а често и към себе си? Краят на света ли идва?
При толкова много несправедливост в държавата мисля, че всеки истински мъж трябва да скочи и да се намеси не с думи, а с действия в управата и. Всяка истинска жена да направи тъй, щото мъжа да не мисли за жалкото си оцеляване, а за нея и нещо по-голямо, и от двамата. За достоен живот ми е думата, а не за паразитирането което водят много хора сега. Да се бориш с големи проблеми и врагове е чест. Защото край тях израстваш и самия ти, а живота ти се променя положително.
Какво? Празни думи ли са това? Кое е пълно моля? Джоба на „законно“ забогателия политик, съдия или „бизнесмен“? Докъде ще стигнем по тоя път към никъде? Парите са нужен стимул, но щом сме загубили душата си, те се обезценяват. Само буквално беден човек – и без пари, и без душа може да спори по тоя въпрос.
А какво да правим, че да стане светът по-добър и държавата ни истинска? Мисля, че имаме възможност да пораснем като народ вече. Всеки сам за себе си да стори най-трудното. За един е да постигне висока цел, за друг – да скъса с досегашното живуркане, за трети – да прасне поне един доказан мръсник по мутрата. И да не се плашим от последиците, разбира се. Защото почнеш ли да смяташ кое ти е изгодно и кое не, ще продължиш да се валяш в блатото, в което сме затънали до ушите сега.
Все се оглеждаме и търсим. Един търси хубава жена, втори – пътя към материалния успех, трети – да намери изгубени от друг два лева. Така е в разцвета на упадъка.