Loading...
II. ВИРУС
Не изпускай музата. Пусни си музика. Остави мизерията да те завладее с полъха на нежен минзухар. Както е казал Левски – От всичко това спечелиха само селяните… Или Юл Брюнер беше. Карай, важното е да сме здрави.
Не ми харесва как се обличаш! Ти си свиня! Живея с тебе три години и изобщо не си мръднала. Ненавиждам големия ти корем, висналите ти цици. Ненавиждам факта, че искам да ти кажа толкова много неща, но трябва да ги спестя за да не те нараня. Ненавиждам се, че трябва да лъжа всеки божи ден. Ненавиждам това, че въпреки всичко съм с теб. Но няма да продължи. Още няколко дни и съм свободен. Свободен от това да съм сам със теб. Ще бъда сам със всички останали. Готова ли си да отлиташ? Фър, фър, фър, фър, фър, фър – ФЪР! Аз съм животно. Тъпанар. И страхлив. Сред всичкото жени на тоя свят зациклих със теб! Сред толкова красиви минзухари. Модели от списания. Филмови звезди. Певици! Дори обикновени уличници. Баш с теб – буцата! Иначе добро дете… Пфффф
А имах толкова мечти. Въжделения. Копнежи! Ето винаги съм искал да присъствам на семинар! И на беседа! Изглежда ми адски културно. Вместо това – кръчма “Сам дойдох”.
Ако се върна назад в живота си само един път съм желал. Няма друг като мен, за мене такъв. Сред хаоса роди се рай! Беше в бяла блуза и… всъщност беше черна, но и това не е важно. Много беше красива. Страшно красива. Страх да те хване. И те хвана нали… Ма и аз я хванах! Но и това не е важно. Създадох щастие! С ей тия две ръце! Не знаех, че го мога. Да създавам щастие. Дори за миг. Кой бог ми е дал тази сила? Много по-могъща от дарбата за унищожение и разруха. Усмивки, оргазми, сълзи и тъга… всичко е нищо. Това е толкова лесно. Минимум усилие – максимум тръпка. Щастие. Сила. Кой? Тя ми я връчи – взимай и се оправяй! Дар роден в чужда самота.
Вероник… Ах, Вероник! Ако съберем твоите гърди и моя устрем… Ех! Бихме постигнали идеалното щастие! Или поне тайната на живота. Нещо като при Хари Потър, но без стаите и пръчка. Със сурова магия. Изворът се ражда от бистрия ти поглед и ромоленето на мойте думи, шепнейки ти тихо – колко си красива…
Как можеш да бъдеш мил към някой, който милион пъти ти е ебал майката? Можеш ли да го обичаш нежно и без страх? Без гняв – желание за мъст – разплата? Да започнеш отначало? Всеки божи ден? Без яд по изгубено, невъзвратимо? В такъв малък отсек от живот? Можеш ли да ме обичаш толкова силно, че да забравя и потъна в теб? Можеш ли? Да обичаш? Луда по мен да ме искаш? Така както аз теб? Не мен трябва да питам. Не тук. Не сега. Може би никога. Някога можеше. Утрото спи във тихи одежди на старост. Всички сме принцове. Всички принцеси. Не искам тоя пост. Не ща да съм цар! Желая безбрачие и топло кафе рано сутрин. В комплект с космясали краци на моята буца до мен. Никъде няма да ходя. Оставам при вас. Сам ще умра. Оставам при вас.
2010
Photo: Gunnisal – Boy of the garbage dump
