Loading...
Сърцето й се беше качило в гърлото и напираше да изскочи през ушите. Бум, бум, бум!
Бум! Бумкаше като откачено… Егати сърцето, а си мислеше, че отдавна му е надянала усмирителната ризница. Бум, Бум, Бум!
И мислите й, и те – луда работа – гонеха се една през друга, бутаха се, ръчкаха я, човъркаха я.
– Ами ако е грозен?
– Ами ако е дебел?
– Ами ако е космат?
– Ами ако му липсват предните два зъба?
– Ами ако е с десет сантиметра по-нисък от теб?
– Ами ако е сериен убиец?
– Ами ако хърка като спи?
– Ами ако дъхът му мирише?
– Ами ако….
– А бе, ей, я млък, бе! – кресна им тя, готова да им бие два шамара – Аз го познавам, той е най-прекрасният мъж на света – мил, чаровен, внимателен. Хич не ми пука дали е космат, дебел, слаб, нисък, висок, зъбат, беззъб. Ако ще да е Квазимодо, все ми е тая, аз го обичам. Плюс това, драги ми смехурковци, аз го познавам.
– Да беее, да бе да бе да, познавала го. Камерата на скайп не е познаване. – изхили се една нагла мисъл.
– Я си представи, сега, след малко, като кацне самолетът, ей там през оная врата излиза твоят Франческо… – поде друга, по-меко
– Да, моят Франческо – въздъхна тя и се усмихна при спомена за маслинените му очи и трапчинките, които се образуваха на бузите му, когато се засмееше с онзи дълбок заразителен смях, който неминуемо караше и нея да се засмее.
– Излиза – продължи по-внимателната мисъл – приближава те, прегръща те, целува те…
– Да, да, да! – беше чакала този момент толкова дълго време. Копнееше да почувства ръцете му, обвили раменете й, да се сгуши в силното му тяло и да усети как дъхът му гали страните й. Думите отдавна вече не стигаха. Бяха превърнали сладкия копнеж в сладка болка и после в задушаваща липса. Той изпитваше същото. Очите му , трепетът на гласа му, когато й казваше – Целувам те, кара миа, ти си моят ангел. И се целуваха… през екраните, през мрежата, през хилядите километри, които ги деляха, през планини и морета, през емотиконките, през и въпреки всеки разум, а телата им боляха и душите им боляха. И скайпът не беше достатъчен вече…
– …целува те и ти не усещаш нищо. Нищо, ама нищичко. Ниенте…
– Ннневъзможно!
– Ръката му се плъзга по гърба ти точно така, както многото думи са се плъзгали и са го карали да настръхва. Но този път само се стяга напрегнато.
– Спри!
– …хваща те свойски за дупето, ти мразиш нали?
– Мразя!
– И какво се оказва тогава – че е пролетял сумати километри, за да те вледени.
– …за да ме разтопи
– Неее… да те вледени. Той е някакъв непознат, който просто умее да говори. Ами ако ръцете му са влажни от пот, а не топли и меки, каквито си ги представяш? Ами ако не намира думите… Ами ако не намери онова място, което кара същността ти да вибрира екзалтирано?
– Стига, спрете, спретее! – бореше се с желанието си да хукне навън. Усещаше, че там, в лъскавата чакалня на „пристигащи“, сред множеството хора с букети, без букети, с усмихнати лица, с напрегнати лица, сред приятното вълнение на очакването, не й достигаше въздух. Не можеше… не можеше да диша.
Таблото показваше, че самолетът е кацнал преди десет минути. Преди петнадесет минути, преди двадесет… Вратите се отварят.
– Бум…бум.
Жена на средна възраст, отрупана с пликове и пликченца.
Вратите се отварят.
– Бум, бум, бум.
Семейство с количка и нахилен, гукащ, бебок.
Вратите се отварят
– Бум,бум, бум, бум…
Младо момиче, с вълниста червеникава коса и търсещ поглед.
Вратите се отварят.
Вратите се отварят.
Вратите…
– БУМ!
Експлозия от чувства, които карат всичките й мисли да се сврат в ъгъла, внезапно онемели. И ръцете му… толкова топли, и очите му -толкова черни, и косата му – толкова мека, че пръстите й пожелават да останат завинаги, заровени в нея. А устните му, устните му , те просто прошепват:
– Кара миа, толкова си красива, като ангел – и онези, двете, трапчинки огряват на нейното лице. Защото вече знае.
И после? После е приказка. Снежна или слънчева, коледна или лятна. Каквато ви харесва и каквато кара сърцето ви да прави – бум, бум, бум, опитвайки се да изскочи през ушите.
