Loading...
Някои българи четат повече, други по-малко, трети пък хич
Писател, журналист и горд баща на три деца.
Ако познавате Стоян Николов от неговия „Северозападен романь“, със сигурност сте прочели и някои от следващите му книги – „Автономията???“, „Май ше ни бъде…“, „Иваил цар“, „Херакъл от Диви дол“, „Хазарт“, „101 текста на Торлака за Биволъ“.
Със Стоян говорихме през 2015 г. Срещаме се 6 години по-късно и раздумката ни отново е само за ценители. Не пестим “мастило и хартия”, разпитах Стоян за всичко, което ми се стори важно – за писането, журналистиката, издателския бизнес, аудио книгите, новия му ръкопис. Получи се страхотно:)
Пожелавам ви приятно четене!
Александра Джандева
Здравей, Стояне! Как си днес?
Привет, Алекс! Благодаря, добре съм. Надявам се и ти така:)
Не успяхме да си поговорим преди Световния ден на книгата, но може би сега ще се получи още по-добре Страстите са отминали, всеки е имал възможност да се похвали колко много вагони с книги е прочел и нещата отново са по старому.
Световният ден на книгата е като всеки световен ден на нещо. Условна дата, която има чисто символично значение. Лично аз не съм голям почитател на подобни „събития“, защото намирам нещо лицемерно в тях. Днес е Ден на книгата, значи всички започваме да обясняваме колко сме четящи, да си снимаме новите книжни покупки и да качваме в социалните мрежи мъдри мисли на велики умове за книгите и четенето. Тъпо и позьорско е, но това е просто собственото ми мнение.
Във всеки случай, има и нещо хубаво в подобен празник, защото някои хора, в желанието си да са актуални и да изглеждат начетени, се сещат за книги поне веднъж в годината. Лично на мен, а предполагам и на повечето от нас, които по един или друг начин са позволили книгата и писаното слово да се превърне в наркотик за тях, не ми е нужно някакво специално подсещане, за да си спомня, че обичам книгите. Това е една много силна физическа и психологическа зависимост, така че, щеш или не, за да не изпаднеш в абстиненция, четеш здраво всеки ден, всяка нощ, когато и където можеш.
Какви са твоите впечатления – чете ли българинът наистина повече?
Аз си имам една моя теория от поне двайсетина години и времето я оправдава. Не е до българин. От зората на писаното слово има едни десетина процента от населението на Земята, които са четящи. Нямам предвид ония с вагоните книги, които спомена ти, а хора, които имат потребност да четат, да вникнат в чужди мисли, размисли, фантазии, светове, да научават нови неща, да се запознават с различни гледни точки и да ги анализират критично.
Та, не мисля, че е до българин, финландец или индонезиец. Да, съвременният свят ни дава много повече възможности да четем, стига да искаме. Но, за сметка на това, ни предоставя и безброй изкушения, които могат да ни разсеят от четенето. В крайна сметка, ситуацията не се променя съществено от Древността до наши дни. Четенето си е вътрешна потребност за сравнително малка част от човечеството, независимо, че процентът на грамотните се увеличава през вековете. Едно е да знаеш буквите, съвсем друго да вникваш в тях и да ги търсиш целенасочено.
Въпросът ти конкретно за българина е много сложен. Аз така и не разбрах кой измисли цялата мантра за това, че българинът не бил чел. Може би писатели, които не се радват на интерес, журналисти, търсещи апокалиптични сензации, знам ли… Никога не съм мислел, че българинът не чете. Чете си. Някои българи четат повече, други по-малко, трети пък хич, но българинът е нормален човек и чете като всички нормални хора. Ако погледнем чисто средностатистически на нещата.
За тия години, откакто се занимавам професионално с литература, съм направил стотици представяния на книги в почти всички точки на България. От реномирани книжни събития и места в столицата, та до малки, на пръв поглед замрели градове и села. Навсякъде има интерес към литературата. Дори в малките населени места в определен смисъл е по-голям, защото там всяка подобна инициатива е събитие.
Та, ако изобщо можем да обобщаваме, българинът си чете, но има нужда и от вниманието на писателите. Не може да си уреждаш участия в това и онова телевизионно предаване, да се държиш като неразбран гений, да поставяш ясна граница между себе си и простосмъртните и да се чудиш защо не те четат. Ами, все повече хора не се радват на идоли и кумири и ценят личното отношение. Това да се държиш земно скъсява дистанцията и прави четенето по-неформално занимание. Така че българинът си чете. Въпросът е кого. Защото българинът, като част от един глобален свят, има възможност да чете, анализира, избира. Затова и чете само това, което харесва.
Има ли искрен интерес да открива нови автори, нови книги? Доверява ли се на непознати имена? Само още нещо по тази тема – как да се ориентираме като читатели кои са истински стойностните заглавия? Непрекъснато виждаме невероятни реклами на абсолютно непознати автори от цял свят, дори се чувстваме леко виновни, че до вчера не сме ги чували. Ти самият как се ориентираш кое заглавие е добро и кое не?
Естествено, че има. Част от любовта към книгите е любопитството, желанието да откриваш нови автори, нови заглавия, нов начин за подреждане на думите, нови магии. Това е най-първосигналното в ума на всеки страстен читател. Всичко обаче е свързано с редица обстоятелства, както казах, отговаряйки на предишния ти въпрос.
Много са ми забавни автори, които развиват теориите за страха на четящия от нови имена, за предпочитанието му към западни книги и недоверието му към български автори. Пълни глупости. Няма нищо подобно. Чисто и просто след така наречения Преход българите наистина се юрнаха здраво да четат чужди автори, но по чисто естествени причини.
По време на „комунизма“ се издаваха селектирани според идеите на режима книги. Както български, така и чужди. И в един момент се оказа така, че хората получиха възможност сами да си избират какво да четат. И те започнаха да си избират. Тогава пък се оказа, че много от авторите, които правеха големи тиражи през комунизма, са чисто и просто идеологически въздух под налягане и никой не би ги купувал доброволно. Затова и се разместиха пластовете и едни имена потънаха в забвение, а други излязоха под светлините на прожекторите.
Виж, за ориентирането в безкрайния книжен пазар в момента, лично аз не мога да дам формула. Не вярвам и да има такава. Ориентирам се интуитивно, а и на базата на предишни познания за този или онзи автор, за тази или онази литературна школа. Изобщо не се интересувам, дори съзнателно избягвам това, което е „модерно“. Мразя прехвалените неща, а и в повечето случаи те се оказват посредствени и временни. В този смисъл и никога не съм се чувствал виновен, че не знам някой автор или не съм чувал за дадена книга. На света има милиони писатели. Ако се опитваш да изглеждаш осведомен за всичко или мислиш околните за балъци, или си лицемер. А защо не и двете.
Просто трябва да сме наясно с реалностите. Книжният пазар е огромен и е нужно да се примирим, че животът никога няма да ни стигне, за да прочетем дори и малка част от това, което би ни харесало. Така че, повече действие и по-малко колебание. По-добре да посегнеш смело към нов автор и/или книга и да сбъркаш, отколкото да си биеш главата в стената и да се чудиш кое рекламирано или нашумяло нещо да прочетеш.
Рискът е част от очарованието на четенето. Той е единственият начин да се изненадаш. Независимо дали приятно или не. Изненадата винаги е тръпка, а това няма как да е лошо, защото по-ужасно нещо от скуката не съществува.
Големите издателства у нас твърдят, че пандемията е била глътка въздух за тях, не е имало отлив на читатели. Обясняват го с намаленото ДДС върху книгите. Ти съгласен ли си? Повече книги ли се продадоха? Това добра мярка ли беше? Трябва ли да се запази и след 31 декември 2021 г.? Казват също така, че намаленото ДДС е отишло при авторите под формата на по-добри хонорари. Така ли стана наистина? Има ли скок в продажбите на книги онлайн? Като собственик на издателство „Попов мост“ направи ли някаква коренна промяна в начина, по който достигаш до читателите си?
Разсмиваш ме, което е хубаво. Тук трябва да се развенчаят няколко мита. Първо, в България няма големи издателства. Няма и как да има. Ние сме сравнително малък народ със специфичен език, което автоматично означава, че за книги и за каквото и да било друго има малък пазар, тоест, няма как да има големи издателства.
Тези, които се самоназовават големи издателства, представят истината по един доста изкривен начин. По-ниското ДДС върху книгите не оказа никакво влияние нито върху хонорарите на авторите, нито върху цените на книгите. Всичко друго са измишльотини. И, докато за цените на книгите е напълно нормално да не падат, защото и без това в болшинството случаи са пределно ниски, за хонорарите нещата стоят по съвсем различен начин.
Така наречените големи издателства в България дават безбожно ниски хонорари на авторите. Това се дължи на много причини. Първо, авторите търпят и се съгласяват, защото са научени, че в България от литература не се живее и писането им е странично занимание. Второ, всички издателства дават горе-долу еднакви хонорари и на пръв поглед нямаш избор, защото си изправен пред нещо като картел.
Трето, издателствата масово купуват чужди автори с евтини права, опитват се да ги налагат на пазара, което често не се получава и те губят доста пари, така че са принудени да се опитват да компенсират от печелившите си книги, което пък отново рефлектира негативно върху хонорарите. Тоест, в крайна сметка в България не е достатъчно условие да си сравнително популярен автор, за да живееш добре от писане.
Нали не мислиш, че аз искам да се занимавам с издателска дейност? Искам да съм просто писател и да живея от това. И не ме е срам. Поради много причини в България се е наложило схващането, че музикант къща не храни, което показва културата на народа по отношение хората на изкуството. Подобни занимания никога не са приемани като сериозна професия. И издателствата не ги приемат като сериозна професия, което на пръв поглед е абсурдно.
Та, когато реших да се издавам сам, вече имах две доста продавани за тукашните мащаби книги зад гърба си и се бях нагледал, наслушал и натърпял на всякакви идиотщини. Когато видиш, че книгите ти се търсят много, скъсваш си гъза, за да правиш всичко възможно и да достигнеш до повече читатели и финансовият резултат е незадоволителен, имаш два избора. Или да зарежеш романтичната представа за писателя, който просто пише и всички други процеси биват обгрижвани от издателя, или да се задоволиш със смешните хонорари и да вземаш пари, достатъчни да почерпиш хубаво най-близките си приятели. Та, заради това реших да направя „Попов мост“ и да издавам себе си. Да, на практика „Попов мост“ е самиздат.
По онова време доста от големите издателства знаеха за мен и ми предлагаха да работя с тях, но това нямаше как да стане именно заради хонорарите, макар и не само заради тях. Твърдо вярвах, че човек трябва да живее от това, което може да прави достатъчно добре и реших да прескоча другите по веригата и да поема рисковете. Влагаш много усилия, труд и пари и никога не си сигурен за резултата. Ако си се справил достатъчно добре, изкарваш, ако ли не, имаш си книгите, инвестицията ти е „запорирана“ и толкова. Търсиш си работа.
За щастие аз успях да направя така, че да продължа да се радвам на вниманието на читателите и не се оплаквам от липса на приходи. Разбира се, не са огромни, но са достатъчни, за да живееш, без да се лишаваш от основни неща. Именно заради устойчивия интерес на читателите към нещата ми не усетих много-много и кризата. Да, затварянето, липсата на книжни събития, невъзможността да правя представяния, резкият спад в продажбите по книжарниците се отразиха осезаемо, но успях да компенсирам до голяма степен.
Не знам кои издателства са казали, че продажбите не са спаднали, но това според мен просто не е истина. Няма как да не са спаднали продажбите, когато самият физически достъп до книги беше затруднен, което само донякъде беше компенсирано в ръст на онлайн продажбите.
Питаш за ДДС-то върху книгите. Не мисля, че изобщо трябва да има такова. Писателят на практика създава продукт от едното нищо. Достатъчни са химикал, лист и клавиатура. Издателят пък влага капитал, усилия, енергия, за да приведе текста в продаваема форма и да го предложи на пазара. Не виждам по какъв начин е ангажирана държавата във всичко това, за да взема дори и 1% ДДС. Не схващам как бизнеси като хазарт и книгоиздаване могат да бъдат третирани по един и същи начин или дори хазартът например да е даже привилегирован. Държава, която е тръгнала да печели пари от хората, които се занимават с култура, не е на прав път.
Сега предлагам да продължим по-егоистично – знам, че в момента завършваш ръкопис, а наесен ще издаваш още една книга. Ще вдигнеш ли малко завесата? За какво пишеш, какво да очакваме от теб този път?
О, ръкописът е завършен, набран, редактиран два пъти от мен и изпратен на редактора и художника ми. Забавата тепърва започва. Тази зима, заради това, че на практика бяхме капсулирани, имах възможност да завърша текста си далеч преди есента, когато обикновено издавам книги. Остана ми време и да си поиграя с него, за да го докарам до състояние, в което да го покажа и на други хора. Обикновено пришпорвам нещата, но сега се надявам да мога да действам по-спокойно.
Всъщност, текстовете са дванайсет, тъй като за първи път правя сборник разкази. Имам стотици разкази, но те са на сайта ми или по папките с листове. Реших да не използвам никой от старите, а да подготвя чисто нови. Макар и да са доста различни и като тематика, и като език (повечето са на диалект, но има и няколко на книжовен език), са обединени от тънка червена линия. Та, забавно ще е. И за работа, и като четиво, надявам се.
Повече не издавам:)
Твоята любов към писането има и едно голямо постижение – ти буквално надхитри системата и намери начин сам да издаваш книгите си. Ще разкажеш ли как се роди „Попов мост“? Колко време ти отне да го превърнеш в разпознаваема марка и как успя да се сработиш с големите книжарници? Не е нужно да издаваш всички тайни, но ще е полезно да споделиш, за да дадеш кураж и на други творци.
Любовите нямат постижения. Те са красиви, когато са чистосърдечни. Когато се появят битийните обстоятелства, любовите рискуват твърде сериозно да се превърнат в сиво ежедневие. Обикновено пиша нощем и, когато съм прекалено уморен, понякога през главата ми минават мрачни мисли, свързани с това, че на моменти осъществяването на мечтата ми да превърна писането в професия май се преобръща в задължение и това разсипва цялата магия.
Разбира се, такива мисли са неминуеми, защото писането е лесно занимание само в очите на хората, които не пишат. Така е с всеки занаят, професия или начинание. Много е важно да можеш да държиш подобни разсъждения под контрол и да не губиш фокуса и мотивацията си. Крайният резултат го изисква. Защото е неописуемо еуфоричен. Даже, колкото по-труден е пътя, толкова по-голямо е удоволствието.
Жертвите, колебанията, несигурността и всичко останало, което съпътства писането, са много големи и си заслужават усилията, търпението и нервите единствено, ако си абсолютно убеден, че това е, което обезателно искаш да правиш. Много често ти се струва, че не е така. Но, места с фиксирано работно време и заплати има за всички желаещи, така че всеки трябва да прецени за себе си. В Северозапада имаме поговорка „Кое е лесно, не е интересно“. Писането, изобщо целият процес покрай създаването и издаването на книги в никакъв случай няма да остави човек да скучае, да има сигурност, да му е лесно, безметежно или подредено.
Това за надхитрянето на системата е доста двузначно. Не съм я надхитрил. Просто отказах да играя по правилата, които тя задава, и имах рядкото щастие да мога да разчитам на достатъчно читатели, които да застанат зад мен, за да придобие усилието ми смисъл. И с големите книжарници не съм се сработвал. Те просто видяха, че читателите ме търсят и съм разпознаваем и сами предприеха стъпки, за да се свържат с мен и да предлагат книгите ми.
Така или иначе, мисля, че процентите, които издателствата дават на авторите си, а също така и процентите, които книжарниците вземат, за да продават книги, по никакъв начин не съответстват на разпределението на труда и разходите по веригата, но това е един вид сделка с дявола. От част от нея се откопчих, но без книжарниците няма как да се мине.
Аз съм облагодетелстван от това, че с много усилия, нерви и инвестиции успях да създам общност, която да се вълнува от текстовете ми. Хора, които поддържат редовен контакт с мен на сайта и страницата ми, звънят ми по телефона, за да ме питат кога, къде и са готови да откъснат от времето и енергията си, за да се видим на представяне или книжно събитие.
Това е безценно. Крепката връзка между писател и читател се създава трудно и се руши лесно, но моите приятели, които харесват книгите ми, са достатъчно благосклонни към мен, за да прощават темерутщината, грешките и грубоватото ми отношение. Надявам се, че им се отблагодарявам с непосредственост и искрено приятелство.
Вече са седем години, откакто издадох първата си книга. За предишните петнайсетина, през които пишех, но купчините листове ръкописи се трупаха, без да видят бял свят, няма да говоря. Те са си тайна, за да изглежда грубата действителност като нещо, наподобяващо приказка.
По последната част от въпроса ти – не искам да давам кураж на други творци. Писателството е твърде самотно, шизофренично и трудно занимание. Ако ще се вдъхновяваш от друг, по-добре не се захващай. Трябва да имаш много силна вътрешна мотивация. Трябва да приемаш писането като кауза и да си готов и да се забавляваш с него, и да късаш листовете, и да подхванеш едно маратонско бягане, чийто изход никога не е ясен.
Историята знае много примери за страхотни автори, които биват откривани след смъртта си или за посредствени драскачи, радвали се на световна слава. Разбира се, аз не съм меродавен и тези оценки са лични. Затова и не искам да давам кураж на никого. Това е опасен и опияняващ занаят. Вкусиш ли веднъж от него, е трудно да намериш тръпка в нещо друго. Често превзема личното ти време, времето за близките ти, прави те свой роб. Сякаш героите ти, думите, окупират главата ти и не ти дават мира, докато не ги изсипеш на листа. А после се чувстваш изсмукан като ошав. Така че мога да кажа единствено че, ако някой изобщо смята да се захваща сериозно с писане, трябва да е готов да плати цената. А тя е висока и не винаги си сигурен заслужава ли си. Осъзнавам, че не е напудрено и витиевато, но е искрено.
Гледах наскоро едно интервю с теб и съпругата ти, главната цел беше да разкажете писател къща храни ли. За съжаление, моето лично впечатление е, че не успяхме да разберем много. Знам, че този въпрос е досаден, но първо – защо продължава да е актуален според теб? Как си го обясняваш? Станал е като клишето с музиканта и сякаш дори най-продаваните и популярни български автори не успяват да го оборят. Българинът продължава да се пита – живее ли се с писателски хонорар в България? И още един акцент, ако позволиш – от какво още трябва да разбира творецът днес, за да продава успешно литературни произведения? Имам чувството, че накъдето и да се обърна всеки говори и пише за маркетинг, кое продава, кое не, какво да направим, за да спечелим клиенти. В кои социални мрежи да живеем, в кои не, кога да пишем, кога да мълчим. Има стотици безплатни и двойно повече платени курсове. Ти какво ново научи в движение? Отдели ли специално време, за да овладееш повече тънкости? Каква е твоята стратегия за повече продажби е много личен въпрос, но ще се радвам, ако споделиш тази част от него, която може да вдъхне смелост и на други творци, че не е чак толкова трудно и невъзможно.
Мисля, че отговорих на по-голямата част от въпросите ти по-горе, но трябва да уточня, че самото словосъчетание „курс по авторско писане“ е направо смешно. Никой не може да те научи да пишеш. А, ако някой се опитва, значи е чисто и просто мошеник или търсещ изява посредственик. Трябва много и разнообразно четене, много наблюдение на реалния свят, мислено задаване на въпроси, вглеждане в детайли, опити да избегнеш масовите отговори… И това е само незначителна част от цялото.
Става въпрос за години труд, съмнения, вътрешни противоречия. Писателят е единак. Ако казваш каквото мислят всички или позволяваш да ти оборят позицията и изразните средства, които ти импонират най-добре, какъв изобщо е смисълът да хабиш хартията?
Глупостите за маркетинга, печеленото на клиенти, успешните продажби могат да виреят само в главите на хора, които търсят директна връзка, някакъв алгоритъм, който да им даде отговор какво трябва да пишеш, за да го продаваш. Цели школи за подобни успешни модели са измислени. И бълват писатели на конвейер. Като във всяка друга сфера на живота.
В изкуството обаче е малко по-различно. Не е достатъчно да си успешен търговец. Нужно е да умееш да анализираш ситуации, поведение в самите си текстове, не само чисто търговски. Да създадеш богати, плътни и колоритни образи, да ги завъртиш във вихрушката на вълнуваща история и да спреш дъха на читателя. Ако не можеш това, не можеш нищо. Е, пари най-вероятно можеш да печелиш, следвайки отъпканите пътища, но това не те прави добър писател, а добър търговец.
Да печелиш от писането е много важно, но не трябва да е самоцел. Може да прозвучи и като клише, но читателят е прекалено умен, за да се опитваш да го баламосваш. Ако не си искрен, ако не живееш истински в текстовете си, си просто един търгаш на посредствени илюзии. И хората го виждат, колкото и да се опитваш да го напудриш.
Във всеки случай фокусът ти никога не бива да е върху парите, а върху текста. Когато създадеш жизнен, достоверен и пъстър свят с думите си, когато намериш правилните художници, редактори, коректори, дизайнери, предпечат, печатници, разпространители, премерваш риска и бачкаш здраво, тогава вече можеш да видиш материалното изражение на усилията си. Без това никакви курсове и маркетингови стратегии няма да ти свършат работа.
Привлечен ли си от модерните напоследък платформи за аудио книги? Тази ниша вече се разработва и у нас, какви са твоите впечатления, има ли търсене, променят ли се лесно навиците на българите?
В личен план не съм привлечен от аудио книгите. За мен четенето е доброто, старомодно занимание, чрез което се абстрахираш от злободневието и намираш нови светове, въпроси, отговори, емоции. Тоест, не бих си поръчал аудио книга лично за себе си.
С известна компания за аудио книги обаче се договорихме да направим три от романите ми в такъв формат. Поради тази причина ми се наложи да слушам текстовете си, изговорени от друг. Няма да влизам в подробности, защото работата все още е в процес, но истината е, че е вълнуващо да чуеш как друг човек пречупва емоциите ти през собствената ти призма.
Странно е, често виждаш нещо, което обогатява или поне придава лек нюанс на думите ти. Писаното слово и вербалната комуникация са две могъщи оръжия за развитие на нови светове. И, когато правилните хора ги използват по правилния начин, могат да вдъхновяват хиляди. Пуснах откъси на жена ми и на децата. И те бяха впечатлени.
В процеса на работа се замислих и за друго. В сегашния забързан живот най-вероятно е страхотно да си сложиш слушалките или да си пуснеш уредбата в колата и да слушаш книга, когато си на път, в задръстване, искаш да се приспиш, но си прекалено уморен, за да четеш. Или пък миеш съдове, готвиш, чистиш с прахосмукачка, занимаваш се с нещо друго отегчително…
Така че, не бива да се поставят етикети. Това, че аз съм старомоден и предпочитам да чета, отколкото да слушам книги, в никакъв случай не означава, че е лошо. Напротив. Дори понякога обогатява текста и внушението му.
Имаш три деца, как ги възпитаваш в любов към четенето?
Никак. Честно. Тъкмо обратното. Винаги съм смятал, че четенето е колкото полезно, толкова и вредно за въображението.
Само вземи за пример примитивните народи. Тези, които ние условно наричаме „примитивни“ от цивилизованата си камбанария. С колко повече свръхестествени сили е наситен светът им. С колко добри и зли духове, демони, самодиви, караконджули, феи, полубогове, богове е изпълнен животът им.
Колко повече тайнства обитават отвъд входа на пещерата или отвъд осветеното от лагерния огън пространство в сравнение с нашите окъпани в електричество бетонни градове. Това е вълшебство, което знанието изтласква.
Далеч не твърдя, че знанието е ненужно. Напротив. То разкрива нови светове, но неговата светлина размазва контурите на магичното, на интуитивното.
Затова и никога не съм се опитвал да възпитавам любов към четенето у децата си. Не назидавам, а давам пример. Библиотеката вкъщи е доста богата. Където и да отидем, с майка им не забравяме да си вземем книги със себе си. Не го правим съзнателно, отдавна ни се е превърнало във втора природа.
Децата наблюдават, подражават, неусетно се пленяват от личния пример. И това може само да ме радва. Повтарям се, но четенето си е наркотик. Колкото повече го „използваш“, толкова повече въпроси си задаваш, търсиш отговорите им и зависимостта се засилва.
И тримата ми сина са много любознателни. Достатъчно е когато те попитат да им обясниш с прости думи, да им покажеш в коя книга могат да намерят отговор на даден въпрос, да провокираш любопитството им. Оттук нататък просто можеш да се наслаждаваш на резултата и да се опитваш да прогнозираш не дали, а кога ще се събудиш в една прекрасна сутрин и ще осъзнаеш, че те са по-умни, по-силни, по-смели и по-взискателни от теб. И ще знаеш, че всичките ти усилия и тревоги са се увенчали с успех и вече просто можеш да се наслаждаваш на дните, които са ти отредени. В крайна сметка, това е смисълът на живота. Сигурен съм, че не бъркам.
Много искам да коментираш и класацията за свободата на българските журналисти. Смяташ ли, че класацията отразява истинското положение? Тук вече те питам и като автор в Биволъ – какво е твоето лично усещане за свобода като журналист?
Ти много искаш, но аз хич не искам да коментирам класацията, защото по един или друг начин от двайсетина години се занимавам с журналистика и мога да кажа съвсем малко хубави думи за състоянието ѝ в България. Има изключения, разбира се, но тенденциите хич не са обнадеждаващи.
Медиите стават все по-зависими от финансови и политически интереси, което все по-често се явява едно и също. Надявам се, че няма нужда да описвам как се сраства политическата и икономическата власт, особено в държави с проблемна демокрация, каквато нашата категорично е.
Лично според мен, 112-о място ни е твърде предно класиране. В България почти всички национални, обществени, частни, регионални и каквито щеш медии са оплетени в октопода на кликата, която е обсебила европейските фондове, държавния бюджет, Народното събрание, правителството, прокуратурата и съдебната власт като цяло, администрацията, централната, местната власт, бизнеса…
И журналистите имат пряка вина за това, защото са мълчаливи съучастници и чакат своите трохи от баницата, хладнокръвно подвеждайки, заблуждавайки и направо лъжейки обществеността. Всички опити на разни нагаждачи да се изкарват жертви са смешни, особено, ако познаваш нещата. Журналистиката не е безплатни уъркшопове, коктейли, приеми, задаване на удобни въпроси и стискане на бицепса на силния на деня. Тя е преди всичко дълг и морал, а страшното е, че това звучи наивно и нелепо в България.
Наскоро, пак чрез Биволъ, излязоха официални данни кои медии и собственици на медии по колко „антикризисни“ пари са получили. Не е нужно да си гений, за да разбереш къде колко се налива с щедра ръка, за да си пишат и говорят откровени лъжи в полза на абсолютно явна мафия и олигархия.
В същите „медии“ се наливат и пари за реклама на различни държавни инициативи и на свързани с властта фирми. Така не се прави журналистика.
Пак повтарям – 112-о място ни е твърде напред. Не е обективно. В България финансирането на медиите е тъмна Индия, държавните ни медии, финансирани чрез нашите данъци, са окупирани от разни парашутисти, СЕМ, леле, само ако се види кои са членове на СЕМ, просто може да пуснеш сълза и да запалиш свещ за свободата на словото в България…
Във всичко лошо има и по нещо хубаво, обаче. Битката за свободата никога няма да приключи. Когато съм на представяния, когато ровя из социалните мрежи, когато общувам с колеги от Биволъ и няколкото други медии, които не са склонни да се поддават на натиска, виждам, че все още много хора са здравомислещи, непреклонни и решителни да отстояват справедливостта и свободата на словото, каквото и да им коства това. А то коства много.
В подробности не искам да влизам, защото има много стряскащи неща, макар и аз да съм външен автор и публицист в Биволъ, а не разследващ журналист. Мафията действа по един начин. Заплахи, апетитни предложения, после още по-сериозни заплахи… Но, така или иначе някой трябва да не си мълчи. Дедите ни са воювали и са се жертвали без колебание, за да я има България, та ние ли да се оплакваме? Съ рогата напредъ!
И за финал – какво четеш ти самият? По какво си увлечен в момента и би ли споделил последните три книги, които прочете, хареса и препоръчваш?
По принцип гледам да чета една художествена и една научна книга. В областите, които ме интересуват. Най-вече хуманитарните науки. Тъй като, както споменах, съвсем скоро свърших основната работа по сборника си разкази и тогава не ми оставаше нито време, нито сили или желание за четене, сега съм докопал за пореден (сигурно пети или шести) път „Старогръцки легенди и митове“ на Николай Кун, „Епохата на Мехмед II“ на Халил Иналджък и разгръщам напосоки няколко истории на Древния свят. Историята ми е първата ми любов и ми действа терапевтично. Художествена литература може би ще мога да чета едва след няколко седмици. Още ми е прясно това, което съм написал.
Иначе книги не се наемам да препоръчвам. Всеки си има собствен вкус. Мога да кажа първите три, за които се сещам в момента и са ми направили впечатление. Не съм ги чел скоро. „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров, „Старите моряци“ на Жоржи Амаду, „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. По-добре да млъквам, че, докато ги писах, ми изскочиха поне десетина други заглавия в главата.
Благодаря!
И аз благодаря, Алекс!
Вижте още:
Стоян Николов-Торлака: Човекът съществува, за да руши граници 20.03.2015
Стоян Николов-Торлака: Трябва да принудим политиците да помислят за народа 21.03.2015
