Loading...
– Млъъъък или те заклах, кучко!
Една ръка здраво затискаше устата й, която беше онемяла от изненада и страх. Усещаше нещо метално на врата си, точно под брадичката, която започваше да трепери неистово. Коленете й поддаваха и паниката започваше да парализира всичките й сетива. Опита се да размърда тяло в някакъв плах опит за съпротива.
– Не мърдай ма! Не мърдай, че ше те мръдна, парцааалкеее!
Гласът на мъжа беше приглушен, думите му излизаха съскаво, режещо, но и някак треперливо. И ръката с ножа-леко,едва доловимо, но и тя потрепваше. Марина плахо извъртя очи в опит да се огледа и да съзре спасение отнякъде – навсякъде тъмнина. Знаеше си, знаеше си, че не трябва да минава през поляната. Всеки път си казваше – Мими, кога ли някой малоумник ще ти грабне чантата – и въпреки всичко все през храстите тръгваше, за по пряко. Да му се незнае, беше едва осем без петнадесет! Въпреки сравнително ранния час наоколо нямаше никой-само храсти и кал. В далечината, през падналата мъгла, се виждаха слаби мъждукащи светлинки.
– Дано мине някой– молеше се Мими наум-моля ти се, Господи, дано!
Беше мислила много пъти как би реагирала в подобна ситуация. Бърка в страничното джобче, вади ключовете-огромни като отверки-и наръгва нападателя. Той се изненадва и избягва.Да, но не. Стоеше отпусната и безсилна в ръцете на мъжа и просто чакаше. Ръката му, странно мека, толкова плътно притискаше устата й и носа,че Марина усети как остава без въздух и а-ха ще припадне. Опита се да вдиша. Мъжът, като че ли разбра и леко отхлаби хватката
– Така по-добре ли е?
Момичето кимна, при което движение студеният метал се вряза по-силно във врата й.
– Извинявай… не съм те порязал… няма нищо. Само не викай, нали?!
Ръката му се отпусна още малко и Марина успя да изсумти:
– Ъхъ
Егати откачалника, първо я напада, после я пита дали е добре. Дори на нормален нападател не можеше да случи. Беше чувала, че в подобни случаи трябва да заблуди нападателя,че всъщност е приятелски настроена…за да не се чувства той заплашен, за да не излезе извън равновесие, за да не…
По дяволите! За него ли да мисли сега? Не може ли просто да й вземе чантата и да се омита? Всъщност осъзна,че той дори не е посегнал към чантичката й, която се беше свлякла по дясното й рамо и се опираше в коленете й
– Вземи я- думите й прозвучаха леко пискливи и едва доловими.
– Какво???-
– Вземи я… чантата…
– Мамка му!!!Мамка му, мамка му, мамка му!!!!- изкрещя нервно и ръката му отново притисна силно устата й, а другата, с ножа, затрепери още осезаемо.
– Аз да не съм някой шибан крадец, мамка му?! Не ми трябва шляканата ти чанта, кучко. Не ми трябва!!! Не искам чанти!
Ясно, ще я изнасили. Цялото същество на Мими се сви панически. Страхът отстъпи място на ужаса и изведнъж светът се сгромоляса… изчезна… Появи се бяла светлина, обгърна я като пухена завивка и един глас, леко напевен, сякаш припяващ, се разнесе във въздуха над нея-
Това е твоята мисия. Спаси го! ТИ си избраната! Спаси го!
Съвзе се, легнала на земята.
Изнасилил я е! Не!
Марина инстинктивно опипа тялото си-беше облечена, единствено якето й беше леко разкопчано. Под главата си усещаше нещо меко.Погледна го-беше някакъв ватен пуловер. Подпря се на лакът и го видя – една сгърчена фигура, свила се на земята, на около метър от нея. Главата му беше сгушена между коленете, а двете му ръце обхващаха врата. Фигурата се клатеше напред назад.
Да бягам! Трябва да бягам! – опита се да стане, но краката й не се подчиняваха. И тогава го чу, говореше…всъщност-хлипаше:
– Не исках, не исках , не исках, неееееееееееее исках да я убивам! Какво направих?!!! Не исках, чеееееееестна дума. Майчице, аз съм изверг. Убииииииииииих яяяяяя. Исках само… исках сааааааааамооо да поговорим. Исках някой да ме изслуша, да ме чуе, да ми каже Защоооооооооооооооооо. А я убииииииииииииииих. Аз съм изверг, аз съм нищожество!!!
Марина отново се надигна и този път силите й стигнаха да се изправи. Стана, вдигайки чанта си, която се въргаляше до краката й. Изтупа някак механично дрехите си и тръгна
– Идиот! Идиот! Идиот! Как можаах, как можах да я убиияяя???? Сега какво ще правя? Аз съм изверг, загубен съм. А исках само да знам ЗАЩОООО!
Сгърчената на земята фигура беше някак си крехка, по момчешки.
Естествено, на мен ще се падне най-големия смотльо – помисли си момичето, секунда преди ръката й да докосне тресящото се рамо
– Имаш ли цигара? – самата тя не разбра как думите се отрониха от устата й, но ефектът им беше поразителен. Нападателят й се стресна, вдигна глава и я погледна, все едно е видял призрак.
– Цигара… имаш ли?
– Да.. имах тука.. някакви… виктори – долови извинителни нотки- май бяха останали – трескаво ровеше по джобовете си и в крайна сметка извади една смачкана кутия и й я подаде
– Огънче?
Ръката му трепереше, когато щракна запалката.
Марина вдъхна дълбоко от цигарения дим и седна до момчето, което така и не бе помръднало от мястото си
– Кажи сега, какъв ти е проблемът!
– Тя ме остави, аз съм кретен, мислех, че ти си тя, а ти си жива – пропелтечи той, взирайки се в нея с някаква отчаяна безпомощност.
– Аз определено съм жива, а ти определено си смотан кретен, така че – разказвай – ключовете й бяха все там, в малкото странично джобче, готови да се притекат на помощ. Но тя знаеше,че няма да й потрябват. Вече не.
