Loading...
Спокойна съм. Живея живота на много от нас. Средата ме създава, аз нея – също. Денят ми е чудесен. И толкова забързан. Като на една Жулиета с мокасини. Толкова бързам, че е твърде вероятно да блъсна Ромео на някое кръстовище и да не намеря време дори да се извиня. Ако средата го е неуравновисила достатъчно, има вероятност да го срина под някое прелитащо такси. Денят ми е обикновен. Когато вляза в руслото, не се случват чудеса. Те обикновено ме спохождат извън времето и околната среда. Когато успее да изчезне за миг. Иначе денят ми е като на много от нас.
Ставам рано. След като си изпия кафето, започвам деня с ентусиазъм. Забързана съм, защото вярвам, че съм тук, за да свърша много неща. Работата ми е наблизо и не използвам транспорт. Хубаво е да се раздвижа сутрин, когато още колите не са поели повсеместно и въздухът все още е чист и прохладен.
Готова съм да тръгвам. Не обръщам внимание на дребни неща. Заради близкия строеж водата спира миг след като съм успяла да се измия. Толкова е хубаво, че ставам наистина рано. Свежа съм и си казвам – Какъв късмет, че успях! И е чудесно, че ще се прибера следобед, когато вече вероятно ще са я пуснали. Излизам и си поемам пътя. Асансьорът изведнъж решава да се потресе. Не му знам причината. Просто започва да се блъска в стените, светлината премига и…сърцето ми се преобръща. Не съм лигла и в тези ситуации рядко губя самообладание. Но сърцето ми стои преобърнато и свито докато не видя, че съм стигнала първия етаж. Излизам с чувство на облекчение. Излизам и поемам дълбоко въздух. Толкова е хубаво и приятно рано сутрин. В мига преди да изпусна въздуха от гърдите си към мен се втурва подивялата местна кучка, която се е присламчила към пазача на отсрещния блок и счита за свой породист дълг да отбранява заспалия си стопанин от всяко появило се живо същество. Задавям се с въздуха в дробовете си и отскачам назад. Кресвам й. Излайвам по-категорично от нея. Стисвам чантата си здраво в ръка и съм готова да замахна, ако не се откаже навреме. Отказва се, защото отгоре на всичко е й ленива. Дори оголените й зъби са проформа. Но си е едра и сърцето ми пак се обръща.
Поемам надолу. Най-мразя, наистина мразя… по дяволите, да ми се стоварват шепа отпадъчни трохи и още кой знае какво от някоя от терасите. Стряскам се, защото в първия миг не го очаквам. Сърцето ми няма време да се преобърне изцяло, защото навлизам в слънчевата алея с пет групички строителни работници. Мисля, че са от добричките села. Поне това разбирам от колите, които ги водят сутрин на строежа. Всичките са черни, всички с мустаци, и всички изобилстват от идеи, които карат сърцето ми да се преобръща поне няколко пъти докато премина покрай всички и се влея в другата алея. Започвам да усещам тялото си докато ги подминавам. Всеки миг може да се спъна и да се пльосна на земята. Не само краката, дори ръцете ми пречат. Стискам устни и преминавам в тишина, с поглед забит в земята. Страшно ги забавлява, че съм глухоняма. Има един, който може да ме накара да намаля цигарите, ако не й да ги откажа. Работното им време започва след моето минаване. Това знам.
Сърцето ми си идва леко на мястото като завивам и тръгвам по алеята с кестените. Но…!
Забавям ход. В тази отсечка е опасно да се бяга, да се махат неразумно ръце и въобще да се правят резки движения. Поредната глутница охранени бездомни кучета лежат лениво и това е тяхната територия. Вървя бавно и спокойно. Бавно, защото, когато бягаш може да те подгонят и да те наръфат. Майка ми я ухапа едно от тях без да бяга. Баба ми също, по неясни причини. Но един приятел бързаше да ми донесе документи и докато търчеше към нас с навитите на руло книжа си го отнесе. После ходихме да му бият тетанус в болницата. Като е глупак, си го заслужава. Обясних му, че трябва да овладее подходящите маниери и походка, за да минава през този терен специално. Който разбрал, разбрал, който не, да ходи да го шият. Мен ми е все тая. Аз минавам с грацията на английска графиня, не правя резки движения и…
сърцето ми блъска ли, блъска в гърдите.
Още няма седем часа, а вече имам затруднения в издишването на въздуха. Вероятно развивам някакви истерични симптоми в себе си. но пък е толкова хубаво, преминавам щастливо в „най-добрия град за живеене в България“ и ми е наистина толкова гордо.
Стигам до кръстовището. Толкова е вълнуващо, че докато го приближавам и вече стягам всички мускули в готовност.
Сърцето ми се обръща.
Чувствам се като герой на компютърна игра. Самото пресичане ми е като нивата, които трябва да премина, за да оцелея. Айдееее, минахме първо ниво. Знам, че второ е по-сложно, но засега се справям всеки ден. Врагът изфучава край мен от ненадейно платно, но аз съм гъвкава, лукава и бърза. Скачам на тротоара, има още едно кръстовище докато стигна, но все пак съм супер, супер лейди.
А сърцето ми вече не знае накъде още да се обръща.
Стигам до работа преизпълнена с гордост от начина, по който се справям. Все пак има дни, в които имам усещането, че съм преодоляла обсадата на Сталинград.
Блъскам, блъскам бравата и най-после успявам да отключа. Нямам представа кой мозък е решил, че ключа на осветлението трябва да е в края на фоайето. Тръгвам опипом натам и нагазвам в плитко езеро.
Сърцето ми просто трепва в агонията на уплахата вече. Обувките ми прогизват, чорапите ясно, знам, че горе в офиса нямам друг чифт и, че трябва да прекарам деня джвакайки. Искам да крещя, но няма смисъл. Буквално съм бясна вече. Най-после успявам да стигна до ключа за осветлението – ….пааааат! Не стига, че изгаря, ами се пръсва и на безброй парченца отгоре ми! Мамка му! Мамка му! Бясна съм, честно.
Тропам по стълбите нагоре в опит да ги срутя, чудя се да ругая или да рева. Все нещо трябва да ме облекчи и като влизам, разбирам, че са ме изпреварили колеги тази сутрин. Поглеждам ги и единия ме успокоява – „пожарния кран нещо…щели да го оправят“.
Няма виновни. Все пак всяка сутрин е така. Един смотан пожарен кран не може да ме изкара от равновесие. Аз имам спокоен и уравновесен живот в един прекрасен град, който ми осигурява всички удобства на съвременния човек.
– Кой ме чака? – питам.
– Един мъж. Иска да обсъдите нещо на спокойствие. Освен това се оплака, че бил нещо много изнервен напоследък.
– Изнервен ли? – съскам, влизайки в стаята си – изнервен? И от кво е толкова изнервен тоя? Кажи му, че съм готова за три минути. Ей сега ще го успокоя, бързо, бързо…
И доджваквам яростно до мястото, където си оставям нещата и якето.
