МРАК – Chapter one

Мрак. Вървя по отъпканата пътека през дълбока мъгла. Надалеч се чува вой. Вой на вълк. Моят вълк. Изпод мрачния небосклон се разкрива бавно силует на величествен замък, потънал в страдание и смърт. Вървя бавно и си мисля какъв величествен дом притежавам. След всичките тези години на страдание и мъка, успях да създам мястото, което с цялата си същност да наподобява мен. Мрачно и страховито, което да плаши всички живи същества. Не знаех, че камъкът може да бъде наистина толкова студен, но се оказа, че е по-студен и от мен. Бавно минавам по свързващия с общата част мост.  Под мен се рее огромна пропаст, обграждаща замъка. Животното усеща присъствието ми и воят става все по зловещ. Навлизам навътре по мрачните улици . Всички, които срещам започват бързо да се изпокриват, уплашени и невярващи кой се е завърнал. Явно без мен е било доста спокойно. Група майки прибират с ужасени лица децата си по домовете. Никога през живота си не съм искал да се случва така, дори не съм си го и представял. Какво нещо е това животът. Както си живял в любов и мир и изведнъж всичко се преобръща на опаки. Продължавам по каменната улица, приближавайки централната сграда.   Най-мрачното и зловещо място от целия замък, обитавано от зли духове. Не е за вярване какво постигнахме с минималния усилия. Двете зли легенди на „Крайморието“ – аз и другото ми аз. Качвам се забързано по виещите се стъпала, нетърпелив да се срещна отново със спасителя на моята душа. Огромното огледало си стои в центъра на овалната зала, разпокъсаните кървави завеси все още се мъдрят по пода. Заставам в центъра  и поглеждам в огледалото. Миг искра и щастието ме облива от глава до пети. Но нещо си стои  там и ме чака. Освободен от напрежението, злият дух изкача от огромното огледало и се влива в мен. Да! Отново съм свободен. Ръката бавно и уверено посяга към ножницата и поема дръжката на ужасяващото ми оръжие – титаниев меч, изкован в сълзите на хиляда неверници. Поемам дълбоко дъх и го вдигам високо във въздуха. Чувам силен гръм и тихи бързи стъпки зад мен. Най-верният ми другар не е издържал и е скъсал веригите. Усещам леденият му дъх до себе си и искрящите бели очи, жадни за нечия кръв. МЪСТ! „Не съм приключил още“ – минава ми като бръснач мисълта, как позорно се подиграха те с мен. За всяка болка, за всяка сълза, за всеки изтърпян ден – по хиляда от вас ще убивам.  И точно в този момент си спомних как в началото на тая битка сам се заблуждавах, че си служа добре с огнестрелно оръжие. Докато не усетих студенината на титаниевата неразрушима сплав – черна и ледена, всяваща ужас в моите ръце. Винаги съм се радвал на израженията на лицата, падащи под силата на метала и потъващи целите в алената си кръв. Неописуемо щастие се разлива в мен, когато скачам през прозореца и с трясък разбивам каменната земя. От меча ми изкачат зловещи искри, карайки дори тишината да изтръпва. Чувам отново до себе си тихите стъпки, които никога не ме изоставят сам в тъмното. Тръгвам бавно към южният изход на замъка, където се чете зловещото „Всички ще умрем един ден. Защо ли да не съм аз причината за вашата по-скорошна смърт“.