Метроходка

Мечтая си да седна. Пустият му елеганс много изморява и прави мечтите ти едни такива тривиални, незначителни, обаче в конкретния момент- значещи много. Придвижвам се до червената линия-днес съм метроходка-внимавайки да не излъчвам агресия. Прибрала съм лакти, стегнала съм снага, изпъчила съм гърди, а бе с две думи-хем си гоня мечтата, хем гледам да не ми личи много много.
В чантата си от няколко дена разнасям знаменателната книга на Пиер Дюкан – Как да отслабнем завинаги. Пристъпвам с последна сила елеганс във все още непретъпкания метро-вагон, сядам, осъществявайки моментната си мечта и понечвам да си отворя чантата, за да се потопя в света на отслабването, когато отдясно мъжки тембър измонологизирва:
– Егати късмета! Да седна и то в посока на движението – не съм си го и мечтал. Егати късметлията съм днес!
Хвърлям едно под око, за да установя, че колегата по сбъдване на мечти е един, някога приятно, закръглен господин на приятна средна възраст. Хвърлянето на око установява и, че монологизирането всъщност е опит за диалогизиране и цялото същество на съседалника е устремено към моя милост. 
Заемам най-индиферентната възможна поза, изваждам Пиер Дюкан, отварям на произволна страница и се зачитам така, като че ли искам да отслабна сега, начаса, и то завинаги. 
– Кво четете? Я…. А…. е… няма нужда да го четете това! – не изоставя опитите за диалогизация господинът.
Аз обаче продължавам да се правя, че нищо не чувам. Надявам се да разбере желанието ми за уединение, като същевременно усещам как погледът му се плъзва по уморените ми от елеганс крака:
– Я каква сте стройна – фиданка, манекенка, модел – интонацията му е плашещо възходяща. Периферното ми зрение отбелязва все повече погледи, лутащи се между скромната ми фигура и нескромното ми четиво.
Предавам се, отправяйки му един не твърде любезен поглед, придружен с повдигане на вежди. Убедена съм, че в момента замразявам желанието му за разговор. Но не би:
– Аз трябва да го свалям това – шумно се потупва по биреното си достойнство, което за краткост ще наречем- шкембе.
Отново повдигам вежди, но този път влагайки смисъла – ами сваляй го, кво се моташ!
– Бе бях много строен навремето, бе. Атлетичен бе, спортист бях – намига ми интимно – Само 110 килограма!
Следва отново повдигане на вежди от моя страна, означаващо – само? Може бегло да съм го огледала, но зоркото ми око е успяло да изчисли- метър и шейсет и шейсет и пет, максимум. Т.е. някакви си 15 сантима ни делят. В моя полза…
– Наиш къф готин бях. Не че сега не съм-отново ми намигва- ама все пак, на 50 станах.
И понеже явно съм го погледнала много недоверчиво, добавя натъртено
-Да бе, да, на 50, точно!
Е! честити да са му -вече и вежди не повдигам, а отново се заемам с четивото си. Убедена съм, че съм загубила поне едно кило.
– Ееех, живот, какво да го правиш – продължава новият ми непознайник – Разведох се. Всичко й оставих-два апартамента, три коли, вилата. А бе да влачи бе, да влачи. Аз свободата не си я продавам. По-ценно нещо от свободата няма. НЯМА!!! – възходящата интонация отново ме предизвиква, вдигам очи от пасажа, в който надълго и широко се описва полезността на конското месо. Най-чистото месо , никакви мазнини. Та вдигам поглед и вяло кимам с глава. Все пак-прав е човекът-свободата е най-ценна.
– И ето ме-свободен съм!-гордо заключава, гледайки ме по начин, който леко ме стресира. Оферта ли ми прави, що ли?
– Така де, като сваля това нещо-тупа се по шкембето с жест, издаващ навика, а то на свой ред леко се подрусва – пак ше съм готин. Спортист бях, ей, петобоец. Стрелях, тичах, нищо не ми се опъваше. Ама сега, как да тичам с това??? Кааак?Трябва да го сваля!
Ми да го сваля бе, кво ме занимава. Усещам се как почвам от индиферентна да ставам зла. А като съм зла говоря:
– Трябва!-се изплъзва от непокорните ми устни. И това „трябва“ прозвучава, като-ей дебелак, я се виж къв си бе. Демек прозвучавам направо гаднярски, ама човекът великодушно не го забелязва:
– Трябва, ама как… не мога.. пробвах с онова.. разделното хранене- гласът на 50 годишния свободен мъж става тъжен, дори ми се струва, че виждам сълза, проблясваща в левия ъгъл на дясното му око- наистина пробвах. Казах на майка ми разделно да ми готви. Нали, таковата, сега живея с майка ми . Имам си апартамент де, не ония дето ги дадох на бившата. Голяма мръсница, ей. Хвана си един, под носа ми.. ама аз да не съм вчерашен.. Ама всичко й оставих-3 апартамента, вила, найш ква вила-на три етажа. Апартаментът, единият, на Плиска, топ място. Аз сега-при майка ми, ама не щото си нямам апартамент. Друг си имам…ама сега, таковата, мама да не е сама. И тя ми готвеше уж разделно. Мама ми готви, мръсницата-не! Ама как бе, как бе. Как да се откажа от сладкото, ми кажи??? Не мога. Обичам го. И сега какво…как да го сваля – уловил, че отново съм се върнала към четивото си, повишава глас
– Месо, конско – изстрелвам аз
– Квоооооо? – не вярва на ушите си събеседникът ми.
– Конско, от кон – уточнявам, абсолютно неготова да му обяснявам какво е кон. Голям мъж е, ако кон не е виждал…
– Как ше ям кон бе???Ама това ли пише в тая книга дето я четеш?
– Ахъм – продължавам да съм лаконична
– Кон начи – вече усещам примиренчески нотки и почва да ми става радостно на душата
– Кон… няма мазнини. Кон и салати – наставнически додавам и направо се чудя на себе си как съм могла да запомня нещо от прочетеното при цялата словесна канонада
– И аз, таковата, откъде мога да си я купя тая книга? – леко прави опит да се надвеси над коленете ми, където лежи въпросното четиво
– От книжарницата, естествено – тонът ми убива
– А, ако таковата …не си я намеря.. дали не може….-интимно ми намига
Без такива, да ги нямаме! Знам си аз, че не трябва да си отварям устата. И без това не си падам по случайното социологизиране. Поглеждам го лошо и процеждам:
– На мен лично ми я дадоха.. приятели
Изречението носи подпослание – избий си от главата мисълта, че ще ти давам номера си, за да ми се обаждаш за книгата.
И за да съм по-убедителна поглеждам шкембето му презрително.
– А на теб за кво ти е, я ква си…..- погледът му обрисува ква съм.
Автоматично си приглаждам полата и просъсквам:
– За мъжа ми.
– А…той ли ще отслабва – ентусиазирано възкликва щкембелията, видимо зарадван, че някой друг ще се мъчи с конското
– Не, ще спира цигарите – да се у тъпата глава, кво му се обяснявам и аз.
Човекът ме поглежда изумено. Явно хич не му е ясна връзката между спирането на цигарите , хранителния режим и конското. Замлъква и точно решавам, че съм се отървала, когато гласът му а ла Джоко Росич прорязва въздуха на вагона
– Леле, сега се сетих. Аз като спрех цигарите и качих 50 кила.110 бях, нали ти казвам, строен… И ги спрех…дали от това, таковата, така….???- отново потупва шкембето, което отново се подрусва
А аз отново минавам на повдигане на вежди. Повдигам лявата, после дясната, демек – а-ха, сигурно, това ще да е.
Точно съм повдигнала дясната вежда и мъжът енергично скача от мястото си. При това си движение настъпва жената, изправила се пред него. Тя изохква, хвърляйки му поглед крещящ-внимавай къде стъпваш, бе хипопотам.
– Извинявай, госпожа, ей на-и аз така, като тебе съм тежичък.
Госпожата, която всъщност е леко едричка, добре изглеждаща дама, вече е готова да го разкъса, но той я успокоява усмихнато:
-Аз слизам, ама на тебе момичето може да ти каже как да отслабнеш…със кон. Трябва да се отслабва! Т Р Я Б В А!
Маха ми за довиждане с ръка, обещавайки:
– Айде, па ше се видим пак някой ден
И захожда навън, съпроводен от хихиканията на останалите метропътуващи.
Аз се правя, че в тоя диалог не съм участвала, завирайки още по-дълбоко нос в поученията на Дюкан, който ме убеждава, че е напълно възможно да се тъпчеш до полуда и да слабееш. Мдааа. Знам, че може.