Loading...
Годината е 1990. След време родителите ми разказват, че през въпросната зима, когато аз тръгвам на училище за пръв път, често ровят в една малка дървена паничка. Понякога не намират онези жълти стотинки за хляб, които не им достигат. Случвало се дори млякото в кухнята да хваща кора лед през нощта. Тежка зима, не за друго…
Аз самата съм отгледана като диво мече. Имало режим на тока, заради който като бебе съм прекарвала бая часове в стар овчи кожух. Даже първите изречения, дето съм ги сглобявала с изрязани думички от вестника, са редени на свещ.
Но годинките не прощават даже на добрите деца и през 2001 станах студентка. Избягах от родните родопски чукари в София, купих си едни евтини ботички за през зимата. Спомням си, че струваха 25 лева, по онова време си бяха бая пари. (Сега да изпиеш две-три бири с приятели, с по едни пържени картофки за мезе, те одират двайсетак.)
Ново яке не си взех – да не съм глезла. Две студентски зими изкарах със старото. Майка ми, от съобразителност, още в 9-ти клас ми го купи по-големичко, та да го нося по-дълго. Разкошни времена бяха.
Почнах работа още на втория ден в университета. В стаята в Студентския град се прибирах само за да спя. Време за друго, покрай дежурствата и половинчатите лекции, нямаше.
От има – няма три години приличам на човек. Живея на квартира, наемът криво-ляво се търпи, със съквартирантката се дишаме. Изобщо пей сърце. 
Довчера. Връщам се в къщи – пети ден парното пак студено. Газова криза!
Стягам се вечерта за работа – тефтери, дрешки, ботушки.
И изведнъж – втория ядец. Чисто нови бяха тези ботуши, татко ми ги купи миналата зима. Обух ги два-три пъти, ама се оказа, че пропускат. Досрамя ме да му призная. Какво ще го тревожа човека, не стига, че от години се издържам сама, мерак му беше да ми вземе поне нещо топло за зимата.
Та, снощи гледам – една дупка зее на десния ботуш, ама от два метра се вижда. Срам ме хвана. Есенните ми обувки миналата седмица също сдадоха багажа. Три години се държаха прилично, но подметките им се нацепиха, после там се намърдаха едни камъчета и като ходя се чува – джвак-джвак-джвак.
Нямах избор, изрових ботите отпреди 8 години. Връзките им за нищо не ставаха, сложих им нови. Вярно, черни, а ботите са кафяви, но на кой му дреме. Гледам ги, горките, кожата зловещо напукана на няколко места, понарисувах ги с боя и положението се позамаза. На сутринта над чорапите нахлузих и едни найлонови торбички, че локвите нали само мене чакат.
Ето, затова уважавам заслугите на демокрацията за моето възпитание.
Спестовна съм, никога нищо не изхвърлям, живея здравословно и най-вече – честно! Макар, че, правичката да си призная – едни нови ботуши няма да откажа. Нали ЕС ни праща разни помощи от време на време, сигурно се намират изостанали черни ботуши, 36–и номер…
Връзки си имам!
