Loading...
Цяло лято чакахме лошо време, за да заснемем един епизод от филма „8 % любов“ във Варна. Но се оказа, че дори и лошо време няма в България. Най-после на 3.XII,88 г. съобщиха: „Има! Тръгвайте!“ Екипът замина на 4.ХII. сутринта, на мен ми оставиха билет за влак. След представлението в 23,00 часа се качих в първия вагон в бързия влак София—Варна през Карлово. С години не бях пътувал с БДЖ. Все бързах със самолети или кола. Но сега не можех да рискувам. Мъгли! А сутринта жив-мъртъв трябва да съм във Варна.
Вагонът се оказа мой набор. Предните му врати не се затварят. Тези на купетата — също. Кошчето под масичката виси само на един обикновен гвоздей (по време на пътуването и оттам се откачи). Срещу мен картина – но трябва да си я нарисуваш сам в главата, щото на нея не личи нищо. Пипнах радиаторите — и там нищо. Оказах се сам в купето. „Нищо — викам си, — таман ще поспя.“ Вадя от торбата още едни връхни дрехи, подлагам торбата под главата и — напред към Варна. Минаха петнадесет минути — о, ужас. Парното под седалката заработило с пълна пара. Седалката се нагряла до „червено“. Нито да лежиш — нито да седиш. Отварям прозореца, Студ, Затворя го — жега. Отворя го малко — не иска да стои мирно — затваря се. Та така до Варна. Прав и отвори-затвори.
На всичкото отгоре пиех и антибиотик. В 23,30 и 05,30 ч. Но го пиех на сухо. Не се сетих да взема вода в торбата. Във влака вода няма. Но мръсотия има колкото искаш. След всяка спирка кондукторът започва проверката на билетите все от мен. Първи вагон — второ купе. Така и не можа да запомни, че на този, правостоящия, дето само отваря и затваря прозореца, билетът му е проверен. По едно време доведе още един кондуктор — та двамата да ме проверят. Много се учудиха, че всичко ми е в ред, но за всеки случай изпратиха и милиционер, за да ми провери паспорта. Милиционерът остана при мен да почине малко. „Докога ли ще издържи? — си мисля. — Сега, като го подгони парното…“ Оплака ми се човекът от онзи, дето много миришел. Не бил се къпал поне 10 години. Няма ли си близки да го приютят, ами все пътува и проси по влаковете, докато го свалят на някоя спирка? Къде спи, какво яде, никой не знае. „Кой?“ — питам, — „Един старец — вика. — Един старец, ей сега го свалих от влака.“
През това време по коридора на няколко пъти мина едно младо милиционерче с безумен Поглед — само по куртка. Спираме на Казанлък. „Какво търсиш?“ — го пита моят старшина. „Багажа си и шубата“ — отговаря колегата му. Започна се едно голямо търсене. Момчето се „почерпило“ и не помни в кой вагон и кое купе е бил. А на Казанлъктрябва да слезе. Изчакаха го — но накрая му казаха да слезе на следващата гара и там да вземе насрещния влак 328. Не помня точно цифрата, но на 8 завършваше, щото моят влак завършваше на 7.
Та така. „Отпочинал“ и леко „препечем“, с малко закъснение, в 07,25 ч. пристигнах във Варна. Натовариха ме на „такси“ и право на морската гара. Съблякоха ме, облякоха ме в летни дрешки и ме изтъпанчиха на стената пред гарата. Бутнаха ми и рибарска пръчка. Докараха и Иван Иванов. Той пък с къс ръкав. Мъгла и студ. На всичкото отгоре морето се удря силно в бетонните фигури и ни пръска. Забраниха ни дори да дишаме, щото излизали пари и ще се разбере, че не е лято. На петата минута вече не знаех кой съм. Така до обяд. Касиерката, като ми изплащаше пътните и дневните, много се смя на това, че аз не можех да държа химикалката. „Нощес те изпекоха — вика тя, — а сега пък те дълбоко замразиха!“
Бързо се изнесохме с Иван до жп гарата. Взехме два билета за експреса в 16,00 ч. за София – първа класа — пушачи. Влизаме в 7-о купе. Оставяме торбите. Аз треперя, Иван по-малко. Я да видим има ли вагон-ресторант? Виждаме — има бюфет. Вагон-ресторантът изгорял. Вътре в бюфета никой и нищо. Остават 20 минути до тръгването. „Я да вземем нещо от гарата, да се стоплим из пътя.“ Аз си направих устата, че пия антибиотик. Иван ми се изсмя. „Ти луд ли си? Заприличал си на шушулка — антибиотик ще ми пиеш. Ела да вземем две шишета вино.“ Вземаме. Вземаме и две пликчета със сандвичи, щото вино ма голо не вървяло. Пак сме в Купето. Неудобно в някак си да извадим бутилката и салама пред спътниците си. Ще заприличаме на дедите си, които са описани от оня, дето е пътувал чак до Чикаго и назад! Тръгна влакът. Отивам в бюфета. Там — само бюфетчик и бира. „Ако си донесем тук шише вино и салам — питам го аз. — ще ни се караш ли?“ „Няма да ви се карам!“ — отговаря. Викам Иван и се свиваме в един ъгъл на бюфета. Бюфетчикът ни услужи с две пластмасови чашчици. Запалваме по цигара. Тръскаме пепелта в почернелите кошчета от загасванията на предшествениците ни. Разговорът и затоплянето започна до мига, в който нахълта кондукторът.
Той, изглежда, е гледал на театър или кино как ние, артистите, играем фашисти и хитлеристи, щото точно така влезе. С перфоратора изтропа силно зад гърба ми и записка с гласчето си така, че чак в София го чуха: „Загасете цигарите! Цигарите загасете!“ Няма да му описвам речта. Дълга беше и страховита.
От другата страна ма бюфета нахълта милиционерът. Може би такъв в редът в БДЖ. С тръгването на влака кондукторът и милиционерът блокират бюфета, та да заловят престъпниците на местопрестъплението. Милиционерът веднага уцели оставената на видно място бутилка вино и ни скастри за нула време. Обясни ни, че във влака концентрати не са разрешени — само бира. (Не знаех, че виното е концентрат, но човек се учи, докато е жив.) Виното в къщи да сме си го пиели. Прибрахме се в купето. Скрихме бутилката, чашките оставихме. От време на време ги доливахме. Мина време. Кондукторът се появи на няколко пъти. Усъмни се нещо и хоп — нов милиционер.
— Излейте виното веднага!
— Ама… премръзнали сме…
— Няма ама, излейте го!
Но като ни поогледа, изглежда, ни позна, щото се поусмихна и попита:
— За София ли пътувате?
— За София.
— Елате с мен до бюфета. Ще ви намеря място да не дразните хората.
Отиваме в бюфета. Вагонът половината е бюфет, а другата половина празни купета. Вкара ни момчето в едно от тях. Пусна пердетата.
— Ха сега — вика — пушете и се „топлете“.
Пристига още едно милиционерче. Започна чисто български разговор. Едното от момчетата живеело с балдъзата ми в един блок. Другото харесвало Иван Иванов повече в ролята на Д. Благоев, отколкото във филма „Стената“. Мен ме помнели още от „Фильо и Макензен“ — деца били тогава. Кондукторът не мирясваше. Все намираше повод да надникне в купето, но като виждаше милиционерите, заминаваше. Така до Плевен.
— Сега, другари — стават момчетата, — ние сме дотук. Вие си останете в купето и си пушете. — Аз, като по-патил:
— Момчета, да не вземе колегата ви, дето ще ви смени, да ни арестува?
— Няма страшно — смее се едното, — да не сте платили по 18 лева на БДЖ-то, за да ви арестуват. Поздравете го от мен — и си даде името и адреса. Слязоха. Тръгва влакът. Иван запали цигара и хоп — пердето се отвори. Нахълта терористът-кондуктор. Развика се, дръпна прозореца надолу, измъкна цигарата от устата на Иван и я изхвърли навън. Иван изумя. Мен ме напуши смях. Но античовекът си знаеше работата. Избяга в коридора и се развика за помощ. Били сме го ритали по кокалчетата. Посягали сме на служебно лице. Хулигани. Пияници.
Пристигна новият милиционер. Нищо неразбрал още (а и не можеше да се разбере от виковете на „оня“ и насъбралите се зяпачи), ни изкрещя.
— Паспортите!
Няма да описвам цялата грозотия. Няма и да казвам с какво ни заплаши. Кондукторът сияеше. Да сме се прибирали веднага в първа класа! Веднага в първа класа! Само това си знаеше. Като му поискахме името — избяга. Върна ни паспортите милиционерът и се прибрахме в купето. До София умувахме случилото се, но не го доумувахме. Нали уж гледахме всичко да е тихо, кротко — да не правим впечатление и да не дразним хората. Иван беше по-ядосан от мен и в яда си предложи: „БДЖ-то да издаде правилник за пътуване и преди пътниците да се качат във влака, да им се провежда приемем изпит. Знаеш ли правилника — вътре във влака! Не го ли знаеш — вън!“ Аз пък си мисля: „Що му е трябвало на Алеко да ходи чак до Чикаго и назад да събира впечатления, когато много по-евтино щеше да му излезе пътуването до Варна и назад — 37 лева.“
ИВАН ГРИГОРОВ:
Актьор. Завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ (1971). Играе на сцените на драматичните театри във Видин, Пазарджик, София — театър „София“, а в момента работи в Сатиричния театър. В киното се снима от 1970 г. и досега е участвал в повече от 60 филма, сред които „Четиримата от вагона“, „Последната дума“, „Тихият 6еглец“, „Като песен“, „Силна вода“, „Спомен за близначката“, „Бой последен“, „Самодивско хоро“, „Слънчев удар“, „Роялът“, „В името на народа“, „Стената“, „13- та годеница на принца“, „Пресцентър“, „Иван и Александра“ и други.
3а ролята си на Чико в „Силна вода“ му е присъдена наградата за мъжка роля на фестивала във Варна ’76.
Напоследък публикува фейлетони и разкази в периодичния печат.
Публикуваме този майсторски написан и поучителен фейлетон, както е излязъл в сп. Филмови новини през далечната 1988г. Какво, как и колко се е променило от тогава до днес – оставяме на вас да прецените.
