Епопея на негодниците

КАК СЛУЖБИТЕ КОВЯХА „ДЕМОКРАТИ“:

ІІІ. НА ВСЯКА ВЛАСТ НАЕМНАТА ПОМИЯ…

 

Учудвам се как т. нар. неправителствени организации (НПО) все още не са се намесили след бурните реакции на защитниците на Инджев във форума на „Форумът“, последвали втората част на настоящия обзор. Разбира се, на негова страна. Те имат обичая да ми лепят етикета „антисемит“. Обаче сами не следват практиката на „световния семитски център“, държавата Израел. В понеделник, 21 февруари 2011 г. тамошният парламент ─ Кнесетът, прие нов Закон. Той задължава всички „неправителствени организации да обнародват тримесечни отчети за своето финансиране, което получават от чуждестранни правителства и да обявяват случаите, когато чрез реклами техните страници в интернет биват подпомагани от други страни“.[1]

Отдавна твърдя, че трябва да се учим от евреите. Напълно съм съгласен такъв нормативен акт да започне да действа и тук. В нашите условия се налага той да бъде допълнен от текст, който да забранява на НПО-та да бъдат подкрепяни по какъвто и да е начин от организации, свързани с бившите и настоящи секретни служби, от лица, принадлежали на БКП, БЗНС, ДС и останалите т. нар. тоталитарни организации. С други думи – да се спазва гласуваният още през 2000 г. Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен.

 

Уж без комунисти, по комунистически

 

Моят приятел, политическият затворник на комунизма Янко Янков писа: „В целия този контекст на противогражданско конвергентно функциониране на западните и на източноевропейските елити пределно ясно е очертана стратегията, най-дълбоката същност на която е формулирана още от гениалния политико-полицейски интригант Жозеф Фуше (1759-1820), който като министър на вътрешните работи на няколко последователно сменящи се уж противостоящи си политически режими на Франция по превъзходен и ненадминат начин е формулирал тезата, че управляващата класа на една намираща се в състояние на нестабилност държава може да поддържа властта си, като систематично обявява за подозрителен и недостоен всеки истински противник на престъпната власт; тъй като обявяването на един истински противник на властта за подозрителен е присъда, която му отнема най-ценното, което той притежава – достойното му минало, доверието и уважението, без които той не може да бъде облечен във власт, чрез която валидно и реално да поиска отговорност от управляващите заради извършените от тях престъпления.

Така, в целия този зловещ контекст на античовешко конвергиране на западните и източните елити като напълно естествена е наложена и се налага онази политическа и юридическа алхимия, благодарение на която кръвожадните комунистически и посткомунистическите мафиотски престъпници съумяват ─ от една страна ─ да представят себе си едновременно и като герои, и като невинни жертви, а техните жертви ─ като демони и дори палачи на режима.“[2]

Колко точно! Държавна сигурност, на която Иво Инджев предано е служил, изфабрикува „досие“ на обявения от „Амнести Интърнешънъл“ за „политзатворник № 1 на комунистическия режим у нас“. И години на ред не престават да вади този фалшификат, за да парират собствената му дейност на защитник на човешките права у нас. И да затваря устите на онези, които го подкрепят. Словото на Янко не намери отклик сред населението. Нито онова, което покойният Илия Минев се опитваше да изрече и написа. Както и книгите на политзатворниците Стефан Бочев, Георги Константинов – Анархията и доста други. Нашенци вярват на Инджевци. Тях припознават като „герои“, „антикомунисти“. И вместо като палачи, каквито са в действителност, ги припознавате като… „жертви“ на „гадове“ от сорта на моя милост.

Един такъв обвинява: „Може и Петър Семерджиев да е участвал в комунистическите репресии, но за да искат комунистите да го убият, това не го прави техен човек. А книгите му са съответен връх в историческата антикомунистическа проза. Поне аз не намерих нищо комунистическо в тях. Особено в книгата му за Диктатора (Живков). Иво Инджев може да е бил страхотен ДС-агент, да е докладвал всевъзможни неща, може да е бил началник на политотдела към БТА, но в последните години написа едни от най-силните антикомунистически книги и статии. Ако Вие сте се промъкнал през цетката на ДС и БКП, много повече не можаха. Няма област в живота, в която комунистите да не са развивали своята дейност ─ изнуда, заплаха, клевета и др. Има неща, в които Инджев може и да греши, но много материали са изключително правдиви. От Вашите проучвания действително се вижда, че той е свързан с ДС, а кой журналист зад граница не беше свързан, особено тези в западните и развиаващте се старани. Проявявате голяма доза изнервеност и неучтивост към съвсем добронамерени читатели към Вас и Вашите убеждения. Винаги сте готов да изкарате някого комунистическо мекере. Който не Ви разбира, или Вие него, веднага го записвате член на БКП.[3] Поуспокойте се малко, разсъждавайте малко по-обективно и чак тогава заклеймявайте.“[4]

Ето ви го съюзът между сатаната и антихриста, за който е писал философът Бердяев-Бердичевски. Психиатрите го диагностицират като шизофрения – раздвоение на личността. Според „Харвардския проект“ на ЦРУ от края на петдесетте и началото на шейсетте години на ХХ век това се нарича „комплекс на властта“ или „комплекс на латентната хомосексуалност на другаря Ленин“. Според Григорий Климов, който бе един от най-активните изследователи в рамките на този проект на американското разузнаване, комплексът бил характерен за повечето служители на радиостанции от рода на „Свободна Европа“, „Свобода“, „Гласът на Америка“.[5] Секретният сътрудник „Ивайло“ и агентът „Алберт“ са били коментатори в радио „Свободна Европа“…

Десетилетия наред, подложени на терор, лишавани от право на мислене и взимане на решения, след козметичните промени мамени от всякакви подставени лица на БКП и ДС, а накрая подложени на геноцид, хората, изглежда, превъртяха, казано на народен език. Под влиянието на неосъзнатите си психични отклонения и посредством постоянните атаки на псевдоавторитети, извършвани чрез принадлежащите на БКП ─ ДС медии, хората привидяха Инджевци като „действителни антикомунисти“, а Янко Янков и борците за свобода за някакви „странни“ екземпляри, които само оцветяват обществено-политическия пейзаж.

Предлагам пример за това как полуистините не само се превръщат в „Истини“ с главна буква, но и в норма на мислене. Един от Инджевците отсъжа: „Тодор Живков, кадрите на комунистите са станали капиталисти, тези, които ни учиха на марксизъм и ленинизъм, днес преподават Кафка и Сартър, а самият комунизъм не съществува никъде като режим. Да протестираш срещу комунизма е все едно да протестираш срещу чумата. Ами няма я!“[6]

Ето как антикомунизмът бе захвърлен като отживелица, сякаш е демодирана дрешка. В замяна на това комунизмът бе сведен до елементарната му садистична практика по нашите земи. Припомням: „Комунизмът е тип „обществена формация” със закони, обусловени от „живота в комуна”, където доминиращата обществена връзка е тази на „шеф” и неговите подчинени, без да има обществена необходимост, само по нареждане. Веднъж установена, тази организация може да съществува без компартия, без марксистка идеология и дори с многопартийна система.”[7]

Услужливо за службите и за Емил Кошлуков, автора на по-предния цитат, никой не припомня миналото на това „дете на милиционер-комунистическата демокрация“. Защо нашенци слушат него и подобните му, а не Янко Янков, Петър Гогов, Георги Константинов и т.н.? Не проумяват ли, че, меко казано, променливото поведение и псевдоантикомунистическо „творчество“ на техните настоящи любимци е поръчка, задача, активно мероприятие? Нали поради зависимостта им от управляващата алчно червена фашистка номенклатура партийни многобойци като Кошлуков, Инджев и сродните им бездушия бяха депутати, политолози, директори на медии, главни редактори на вестници, водещи на телевизионни предавания, дори продължават да са такива. Например Емил Кошлуков е програмен директор на уж Догановата телевизия “TV 7“ и през почивните дни „изгрява“ от екрана като… „журналист“?! Ченгета като Иван Гарелов, Георги „Алберт“ Коритаров, потомствената сръбска комунистка Люба Кулезич и кохортата от подобни тям не слизат от най-влиятелните средства за всеобща (дез)информация. Петко Бочаров с многото агентурни псевдоними, Кеворк „Димитър“ Кеворкян, Иван „Талев“ Гарелов, Иво „Ивайло“ Инджев, Огнян „Академик“ Стефанов, Петьо „Сопола“ Блъсков, Валери „Сашо“ Найденов, Юри „Виктор“ Асланов, Димитри „Стефан“ Иванов, Алексения „Владимир“ Димитрова, Евгени „Виктор“ Еков, Пенчо „Максим“ Ковачев и прочие болшевики и ченгета постоянно гастролират в тиражните вестници и гостуват на ефирните телевизии. Да сте виждали мъчениците на комунизма в тези „медии“?

Като приемат за свои говорители комунисти и милиционери, тукашните потребители на лъжесведения узаконяват корупцията. Нима фактът, че някой е станал член на БКП, за да успее в кариерата, не представлява корупция? В конкретния случай, не е ли вярно, че ако не бе от това семейство, не се ли бе записал в партията-майка, без да стане секретен сътрудник на нейния репресивен апарат, другарят Иво Инджев нямаше да бъде това, което е днес. Да обесим ли него и подобните му? Не съм го и помислял. Да осъдим престъпниците и подлеците, а останалите да подложим на декомунизация. Близо 70 лазарника ние, безпартийните, сме дехуманизирани – унищожавани, охулвани, лишавани от възможности и човешки права, отритвани, какви ли не експерименти бяха стоварени върху главите ни. Всеки партиец, съхранил нещо човешко, запазил малко съвест, сега си работи кротко на изпълнителско равнище и не се пъчи в челните редици на „борбата за демокрация“. И никой не го закача.

За жалост, със своите ченгесарски методи интернационалистите размениха местата в йрерхията на общочовешките ценностите. Кажете ми днес кой би чул гласа на един истински световен автор и хуманист като Карел Чапек, който още преди близо век произнесе своята присъда: „Целта на комунизма е да властва, а не да спасява; на неговото знаме е изписан лозунгът на властта, а не на помощта. А гладните искат не да властват, а да се наситят.

Аз не мога да бъда комунист, защото комунистът не знае морала на помощта и съчувствието към страдащия. Защото той проповядва премахването на социалния порядък, а не на този ужасяващ безпорядък, какъвто се явява нищетата… Най-удивителното и най-безчовечното в комунизма – това е с нищо несравнимата му мрачност. Климатът на комунизма е неприветлив и безчовечен…“[8]

Обаче той допадна на мнозинството от местното население. То се идентифицира с милиционер-комунистическата мафия и нейните поне видимо най-ярки представители: „Бойко си е такъв, какъвто си го отгледа и хареса нацията българска! И ще си го обича, докато се появи още по-голям бабаит! А не там разни интелигенти и прочие.“ [9] В понеделник, 21 февруари 2011 г., предишният герой на поредицата „Епопея на негодниците“, архимръсникът и измамникът Петко Бочаров обяви в сутрешната програма на Нова телевизия, че правителството на Б.Б. е „единственото, което не краде и не може да краде“?! Петко е любим говорител на същите „народни маси“. Нищо, че е членувал в БКП и е крил този епизод от биографията си; въпреки своито долнопробни доноси, с които е съсипал десетки съдби на „буржоазни копилета“… Това наричам комунистически „антикомунизъм“ – шизофрения!

Комунистите могат да се гордеят с постижението си като правоверни последователи на Фуше. Те успяха да изкарат героите „мръсници“ в очите на „масите“ и да превърнат истинските мерзавци в „герои“. Колцина са онези, които забелязват, че с поведението си същества като Инджев силно напомнят египетския диктатор Хосни Мубарак. Не знаят кога да се оттеглят. Сякаш нещо ги дърпа към авансцената – от помиярството в медиите до светлините на долнопробни кабаретни телевизионни предавания. Както преди години диктаторът Мубарак призоваваше Саддам Хюсеин да се оттегли, защото е… диктатор, така вече повече от две десетилетия потомственият комунист, ченгето Иво Инджев ругае комунистите и ченгетата. Характерното за подобни създания раздвоението на личността, за която споменах в първата част на тази поредица, им помага неусетно да преминават от едни позиции на други, все едно сменят обувките си. Дано не се лъжа, но май често пъти дори си вярват.

 

Всекиму според амбициите…

 

Последните дни на 1989 година. На 14 декември народът е пропилял единствения си шанс да се избави от комунизма и комунистите. Подведен е от подставените лица в създадената от БКП и нейната служба за партийна сигурност псевдоопозиция. По онова време Държавна сигурност привиква обратно част от своята агентура. „На 25.12. т.г. [1989-а] в парк-хотел „Москва“ проведох по указание на др. Иван Алексиев, зам.-началник отдел 04, среща със СС „Ивайло“.

Целта на срещата беше:

─ да се придобият впечатления за настроенията на „Ивайло“ във връзка с развитието на политическата обстановка в страната ни;

─ да се изяснят възможностите за евентуалното ползуване на сътрудника за реализиране на подходящи публикации в нашите СМИ[10] по актуални политически въпроси.“[11]

И започва един „подходящ антикомунизъм“, та чак досега. Сам „героят“ на настоящия обзор безсрамно признава: „Пък и тогава такива ми бяха представите за живота. Всичко това изглеждаше много светло като перспектива. На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания, пари, разбира се. Звучеше много примамливо. И вълнуващо.“[12]

Може би днес официалният „антикомунизъм“ предлага подобни екстри? Едно от отрочетата на номенклатурата, чийто баща години наред бе начело на Народното събрание, обяснява: „Да си сътрудник на ДС беше престижно в ония години. Това отваряше врати към едно негласно общество, което си беше една държава в държавата. Живееха собствен живот в света на подозренията, клюките и интригите, доносите. От една страна, системата генерираше подозрителност, а от друга ─ сътрудниците на ДС гледаха да си оправдаят заниманията. Те се смятаха за по-висши хора, избрани и имащи особена, често негласна власт. С течение на годините тази система все повече се разрастваше и през 70─80-те години постигна своя апогей. Сигурно читателите ще се смеят или няма да могат да го разберат, но, както и по-рано съм го споделял ─ за майка ми например държавата, партията и ДС бяха светая светих. Тя в началото на 1982 г., без да ме попита, предложи на един офицер от ДС ─ Варадинов, не може ли с цел по-доброто бъдеще на Дамян да го зачислите като нещатен или щатен сътрудник на ДС. Той каза, че ще провери. След около месец дойде вкъщи и каза ─ другарко Дамянова (присъстваше и баща ми), това не е възможно по редица причини. Първо ─ залети сме с молби за сътрудници, второ ─ щатът ни е прекалено раздут, и може би най-важното: синът ви не отговаря на профила. Много е кротък, добродушен и доверчив. На нас ни трябват хора с амбиции за кариера на всяка цена. По същество той отказа, което беше добре за мене. В очите на майка ми обаче те бяха по-висша категория хора.

─ Тогава какви хора са били избирани?

─ Преди всичко ─ безскрупулни кариеристи, много често от децата на бившата буржоазия, за които това беше единственият начин да се издигнат [което си е падение корупция], синове и дъщери на самите служители на ДС и хора, които са били набелязани и подложени на шантаж и компромати с цел да се съгласят. Много често самите органи на ДС организираха компроматите с цел да завербуват даден човек, ако е преценен като важен за тях. Имаше и друга категория ─ талантливи доносници и интриганти, които сами се предлагаха по всякакъв начин на ДС и за които тази работа беше душевна наслада.“[13]

Каква чудесна характеристика! Пропуснал е децата на комунистическата номенклатура. Даже съвсем неоперираната от самовлюбеност и амбиции потомствена сръбска комунистка Люба Кулезич, която като червенокрила пчеличка обикаля партии и медии, прочули се със своите натежали от много финансов мед „цветчета“, не е в състояние да парира устрема на секретния сътрудник „Ивайло“. В интервю с него тя се опитва да предложи: „Нека минем от твоето блестящо его, което аз не мога да не оценя, но…“ И бива залята от скоропоговорка, чиято стойност можете да оцените сами – вижте видеото:

 

 

 

Той, „героят“, не е като всички останали. Богоизбран е. Може би е медийният месия. Поне така се чувства. Такова е собственото му мнение за самия себе си. Нима това не е нагледен пример за „комплекса на властта“ или „комплекса на латентната хомосексуалност на другаря Ленин“ в действие?

Изповедта на сина на Райко Дамянов продължава. Дамян Дамянов рисува един красноречив медиен пейзаж: „Партията и ДС много следяха водещите на предавания и национално известните журналисти да бъдат зависими от органите на сигурността.

От друга страна, те не можеха да се задържат на постовете си, ако не сътрудничеха на органите. Затова няма нищо изненадващо, че сега излизат имената на журналисти като Иван Гарелов, Кеворк Кеворкян, Иво Инджев, Александър Авджиев, Димитър Езекиев и други, че са били сътрудници на ДС. Но когато са се унищожавали досиетата (1989, януари-февруари 1990 от ген. Нанка Серкеджиева и ген. Савов, който малко след това се самоуби), много от документите за водещи лица в областта на културата, изкуството и журналистиката са изчезнали. Някои, които са работили след 10 ноември и сега, никога няма да бъдат осветени.“[14] 

Късно „осветиха“ Иво Инджев. Което не означава, че не е работил и след 10 ноември. Процесът по „осветяването“ му бе дълъг и противоречив. Той произлезе от едно неизпълнено обещание към доста от агентите, че техните „досиета“ са унищожени. Започна с една от измамените. Дали самоинициативно или по поръчка, но през пролетта на 2006 г. журналистката-международничка Ангелина Петрова, която по времето на татовизма пътуваше в командировки на Запад, следователно бе тяхно момиче, поиска „достъп до материалите на бившата Държавна сигурност, свързани с водещите журналисти и ръководителите на основни медии“.[15]

 

Доверие, глупост или активно мероприятие

 

Едно елементарно желание на не до там известна вестникарка, отразявала на място процеса срещу ченгето Сергей Антонов в Рим, се превърна в странна акция, в нещо като политически спор. Но и в своеобразен „Лайпцигски процес“, на който поредица от сътрудници на ДС бяха официално оневинени от правителството на Сергей Станишев, за което се говореше, че е създадено от червения „политархитект“ Георги „Гоце“ Първанов. Запомнете това и по-късно го свържете с една „творба“, озаглавена „Президент на РъБъ“.

„Петрова настоява да получи материали за журналистите Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Иво Инджев и Георги Коритаров. В искането са посочени и имената на главните редактори на вестниците „Труд“ и „24 часа“ Тошо Тошев и Венелина Гочева, на директорите на трите национални телевизии Уляна Пръмова (БНТ), Люба Ризова (шеф на новините в бТВ), Силва Зурлева (Нова телевизия), както и на директора на БНР Поля Станчева.

Като мотив за искането си Петрова посочва, че вече години наред за твърде известни медийни дейци се говорят и пишат обвинения за връзки с бившата ДС. Част от тези истории очевидно са верни, други са измислици, а вероятно в много случаи има смесване между едното и другото, се мотивира Ангелина Петрова.

Не е ясно как ще подходи в случая министър Петков, след като директорът на дирекция „Информация и архив“ в МВР Иван Комитски заяви преди два дни пред БНТ, че няма да бъдат разсекретявани досиетата на сътрудниците на ДС, тъй като липсва законова възможност за разкриване на личните данни.

В същото време депутатът от ДСБ ген. Атанас Атанасов заяви пред Mediapool, че ако Румен Петков удовлетвори искането на Ангелина Петрова, то той лично ще поиска от министъра да разкрие какво пише в архивите за самата нея.

„Това е активно мероприятие, сплашване на 6-то управление на Държавна сигурност“, коментира Атанасов.“[16]

За самия Атанасов е известно, че е част от онзи репресивен апарат. Няма как – по време на милиционер-социализЪма е бил съдия и прокурор. Той е един „високоморален“ другар: „Известно е, че преди да бъде харесан от Мавъра за контраразузнавач № 1, той е бил шеф на РДВР, Разград ─ от 1992 до 1995 г. Тогава майор Атанасов е изхвърлен от полицията от фамозния вътрешен министър на Жан Виденов ─ Любомир Начев. Гнома обаче не е натирен на улицата, а е назначен в резервния щат на МВР. След това пред медиите той разиграва познатата пиеса, че бил жертва политически натиск, а по-късно и на политическо уволнение… Той е наложен от Богомил Бонев – вътрешен министър в кабинета на Иван Костов, за директор на НСС.“[17]

Все докато е оглавявал контраразузнаването, другарят генерал Атанасов „си купил прекрасен апартамент в дипломатически блок в баровския квартал „Изток“ на столицата за дребни стотинки и компенсаторки. През лятото на 2001 г. поне две медии ─ вестниците „Стандарт“ и „Сега“, публикуват информация, че ген. Атанас Атанасов, тогава шеф на Национална служба „Сигурност“ при управлението на СДС, си е купил огромен апартамент от близо 180 кв. на престижната ул. „Фредерик-Жулио Кюри“ в столицата. Поне половината от цената е платена с компенсаторки, твърдят изданията.

Четири години по-късно министърът на вътрешните работи от правителството на Симеон Сакскобургготски ─ [укритият агент на ДС „Страхил“] Георги Петканов, потвърждава данните. „Атанасов е купил жилище с компенсаторки и е ощетил държавата поне със 108 000 лв.“, съобщава МВР-министърът. По думите му човекът на Иван Костов е платил 7000 лв. за ведомствения апартамент…

Бившият шеф на НСС признава, че е платил част от дома си в компенсаторни инструменти. Атанасов съобщава, че нищо не значещите хартийки са му излезли 10 хил. лв. Средната цена на една компенсаторка е 0,120-0,160 лв. Иначе казано за 1 лв. оценка на жилището биха били платени 12-16 стотинки.“[18]

Обръщам вниманието ви, че не съм чул някой от „Позитано“ 20 да атакува джобния Костов генерал с тези факти. Странно вежливи взаимоотношения съществуват между представителите на уж различните партийни централи. Такъв подход не се наблюдава никъде по света. Тук цари необяснима или по-скоро лесно обяснима учтивост. В същото време този „Гном“, както го наричат в самите служби, оклеветява Николай Колев-Босия. В донос, адресиран до МВР, „предлага [по-късно убитият] прокурор Николай Колев да бъде задържан от баретите, понеже е въоръжен и опасен. За делата му като контрабандист имало събрани доказателства, а Николай Колев ─ Босия му бил помагач, в смисъл, че разпространявал дрогата в Старозагорско.“[19] От Босия знам, че е дал „едрия“ Наско на съд…

 

„Антикомунистът“ Румен Петков брани Инджев

 

Как се разви сагата „Ангелина Петрова“? Споменах, че доста агенти бяха излъгани. Поне част от документите за тяхното сътрудничество се оказаха на лице. Проверката, извършена по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Румен Петков в архива на Държавна сигурност, разкри, че „за явочна е използвана и квартирата на Ангелина Петрова“. Инициаторката лъсна с твърде ботанически агентурен псевдоним – „Бреза“. Същата проверка установи, че: „Журналистите Георги Коритаров и Кеворк Кеворкян са били агенти на бившата Държавна сигурност (ДС)… Главният редактор на „Труд“ Тошо Тошев не е бил агент на ДС. Неговата квартира обаче е използвана за явочна без негово знание.“[20]

Как реагираха проверените? „Темата ми е безинтересна и не желая да я коментирам, това каза Кеворк Кеворкян, потърсен за коментар от „Дарик радио“. Георги Коритаров опроверга думите на министър Румен Петков. Според него казаното от министъра на вътрешните работи не отговаря на истината и идва като потвърждение на предположението му, че организираната престъпност е в МВР и затова борбата с нея не върви. „По друг начин не мога да си обясня подобна, меко казано, неточност“, допълни Коритаров. Така, както е съобщено това от министър Румен Петков, очевидно цели дискредитирането ми като журналист, каза още Коритаров. Журналистът заяви също, че не може да скрие учудването си, защо един министър на вътрешните работи се занимава с подобна инсинуация.“[21]

По-сетнешното преравяне на същия архив опроверга не само Коритаров. Той пък преглътна, а „амнезията“ не му позволи да си спомни как яростно е отричал и обвинявал „Пикаещия във фонтани“ в… разпространение на инсинуации. Почувствал се лично засегнат покрай Коритаровите доноси срещу брат му, друг доносник, компартиен идеолог и наследствено увреден от комунизма „социолог“,[22] обяви агента „Алберт“ за… „морален изрод“.[23] Андрей Рачев дори качи в интернет част от ченгесарското творчество на Коритаров.[24]  

Иван Гарелов, Иво Инджев, Люба Ризова, Уляна Пръмова, Силва Зурлева и т.н. мълчат като Антон по време на разпит. И как иначе? С цената на лъжа другарят Румен Петков ги е избавил от неудобното положение, произтичащо от тяхното ченгесарско минало: „Иван Гарелов, Иво Инджев, Венелния Гочева, Люба Ризова, Уляна Пръмова, Поля Станчева, Силва Зурлева не са регистрирани в архивите като агенти на бившата Държавна сигурност”, поясни още министърът на вътрешните работи.“[25] Върлият „антикомунист“ Инджев изобщо не се погнуси от тази измама. Важна тема е и фактът, че кукловодите досега спестяват принадлежността към репресивните тайни служби на комунистическия режим на две видни алчно червени булки. Макар да е снаха на високопоставения комунистически престъпник Иван Пръмов, в качеството си на кореспондентка на Българската телевизия във Виена Уляна Пръмова със сигурност е била ангажирана ДС. Същото се отнася до родствено свързаната с комунистическия генерал Зурлев другарка Силва Зурлева. Преди партията да я постави начело на борда на директорите на Нова телевизия, никому неизвестната в медийните среди икономистка е работила като преводачка в гръцката секция на Балканския отдел на агенция „София прес“. Ето нейното несъстоятелно обяснение за онази прословута и общовалидна „ябълка“, която избърсала и продала на двойна цена, за да стигне до милионите:

„… Пишех за няколко гръцки списания и вестници. Тогава получих предложение за работа в консултантска компания, създадена с гръцки капитал. Тръгнах от най-ниското стъпало ─ секретарка. През 1995 г. се отделих и направих своя фирма.

─ Но вие сте завършила българска филология, как човек се научава и пренастройва за съвсем друг вид работа?

─ Да, аз не съм икономист, но през тези пет години научих много неща, работех по 12-15 часа. В началото на 90-те години имаше много работа за консултантските фирми. И за капиталите от Гърция, защото големите западноевропейски компании, които инвестираха в България, минаваха през гръцките им клонове.

─ В какво се изразяваше консултантският ви бизнес, защото за много хора това звучи мъгляво?

─ Работих по няколко големи проекта ─ сладоледите „Делта“, фабриката за кроасани „Чипита“, за колбаси „Никас“ и др. Започвахме от нулата ─ от разрешителните за строеж, до изграждането на предприятието и вноса на суровини. Моята работа беше от зелената поляна до производството.

─ Вие измислихте крилатото изречение „Делта – връх на сладоледа“?

─ Така е. Но държа да се знае, че вършех всичко с екип от специалисти. През тези години успях да си извоювам име на коректен партньор в бизнеса. Всъщност, аз не познавах г-н Кириаку (собственика на Нова тв) до момента, в който той ми се обади по телефона.“[26] 

Разбрахте ли кога и как бързо забогатялата Зурлева е научила гръцки език? А фирмата „Делта“ не бе ли свързана с другаря Георги Христов, съпруг на Аксиния Джурова – зет на дългогодишния член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на отбраната Добри Джуров? Върнете се към генерал Зурлев…

В спомените си Огнян Дойнов споменава някакъв важен офицер от Държавна сигурност: „От 1987 г. Тончо Зурлев е служител на ПГУ на прикритие в търговската служба [при българското посолство в Техеран].“ Свързва го с далавера с 500 автомобила „Рено 5“. Този Зурлев бил „секретар на министъра на машиностроенето“ Огнян Дойнов. Сред „компетентните“ дипломати-ченгета той бил единственият от внедрените в Иран, който знаел езика фарси. Вербувал високопоставен ирански правителствен служител. Държавна сигурност го използвала само за тази нелегална сделка. Комисионата прибрал заместник-генералният директор на „Балканкаримпекс“ Димитър Альоков.[27]

С кого от Зурлеви е свързана Силва Зурлева? Може би с двамата? Агенция „София прес“ беше тих пристан за подобни „дипломати“ и техните съпруги. До новото направление, пардон ─ назначение. За „конвергенцията“ на елитите говори и фактът, че офицерът от тукашните репресивни тайни служби Тончо Зурлев става началник на Отдела по изселването на ООН в Косово! Дори да досаждам, ще припомня произнесената от ген. Любен Гоцев клетва: „Ние ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия.“[28] Краен ли съм? Зъл ли съм? Или да търпите е по-лесно?

По отношение на другаря Иво Инджев, той явно се е оказал сред по-важните – не е бил за „осветяване“. Затова се е наложило любимецът на Андрей Луканов, заместник-председателят на БСП и министър на вътрешните работи Румен Петков не просто да излъже относно неговата (не)принадлежност към Държавна сигурност, но и да му се извини. Пикаещият във фонтани го прави коленопреклонно: „Вътрешният министър Румен Петков се извини от името на държавата на известните български журналисти Тошо Тошев, Иван Гарелов и Иво Инджев. „Те нямат нищо общо с полицията като агенти или доносници на бившата Държавна сигурност. На тях трябва да им се каже ─ извинявайте, бяхте злепоставяни по некоректен начин“, каза още Петков пред Дарик радио… Иван Гарелов никога не е бил агент, за Иво Инджев може да се каже ─ не клеветете човека“, допълни Петков.“[29]

За пореден път Иво Инджев замълча. Партията и нейният все още действащ „железен юмрук“ му бяха поверили седмично обзорно предаване във водещата се „най-гледана“ телевизия bTV. Уволниха го, но шест месеца по-късно.

 

Невинен по рождение

 

Покажа ли главичка, върху мен се излива пълноводна ръка от оцветена в алчно червено помия. Във форумите ме обвиняват, задето съм приел да работя за другаря Георги Гергов. Макар това да не е вярно. Гергов купи телевизията, в която вече повече от година водех предаване и то като външна, лично моя продукция. И след месец свали „Диагноза“ от екран. Той никога не ми е бил работодател. Искаше да ми стане, но не приех условията, които не той, а навярно скритите кукловоди на всички от „Позитано“ 20, „Раковски“ 134, „Дондуков“ 1 и 2 и т.н. искаха да ми поставят. Върна предаването за две вечери. Но на третата, с помощта на някогашния крадлив „син“ кмет на Пловдив Иван Чомаков, „свинарят на БКП-БСП“ окончателно спря предаването ми и не успя да стана мой работодател. Въпреки това за „народните маси“ аз винаги съм виновен.

Така е от самото ми раждане, от първите моменти на моето осъзнаване като човек. Вечно трябваше да премълчавам, да преглъщам обидите, да крия мнението си. В противен случай изгарях. Нямах родител с партиен билет или книжка от ДС, който да бъде моя броня и да ме спаси. А не бях луд… Милиони честни, образовани и кадърни българи вегетираха в същото дередже. Ние не бяхме необходими на другарите в друга роля, освен в тази на масовката. Днес с присъщия им цинизъм безсрамниците от партията, службите и техните наследници обвиняват всички нас в малодушие. От мига, в който усетих промяната, престанах да живея на колене. Това бе поне петилетка преди да я обявят. Не съм изневерил на същността и схващанията си, не съм лъгал и предавал.

Докато Иво Инджев е невинен по рождение. През цялото време този специално осведомен бивш служител в „Секретния отдел“ на БТА неминуемо е бил наясно, че телевизията bTV de facto принадлежи на офицера от ДС, на потомствения комунист от Правец Красимир Гергов. Неотдавна го призна и настоящата министър-председателка, която при създаването на медията бе главна секретарка на МВР – сиреч бе сред най-информираните люде в този провалил се опит за държава.[30] Ала почти никой не упреква Инджев, задето е бил в договорни отношения с него или упълномощените му представители. Той е едно от „свещените телета“ на милиционерската „демокрация“.

Изключително рядко се намират хора с отворено съзнание, които дирят истината и задават неудобни въпроси. В един блог се натъкнах на 11 питания, които посетител на медията е отправил към другаря Инджев. Един от тях гласи: „Откога знае, че собственик на БТВ е Красимир Гергов, както и за принадлежноста му към службите?“[31]

Отново мълчание. Прочее, това е най-добре действащият подход. Обрича проблема на затихване и забрава. Същият автор е задал поредица напълно логични и справедливи въпроси: „1. Кой са родителите му, какво са работили и били ли са членове на БКП? 2. Били ли са родителите му или други негови роднини сътрудници, агенти или щатни служители на ДС? 3. С какъв успех е завършил средното си образование и използвани ли са роднински или партийни връзки за да замине да учи в Москва? Какви точно са били критериите по които е избран и пратен на обучение там? И кой е платил за обучението му? 4. Кога за първи път му е предложено и кога става секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС под псевдонима „Ивайло“? 5. Зависела ли е карирерата му, като журналист от това дали ще приеме или не да сътрудничи на ДС? 6. Бил ли е самият той член на БКП и ако е бил докога и какви постове е заемал в партията? 7. … 8. Познава ли се лично с други агенти на ДС и има ли лични приятели сред тях? 9. Как е открил и осъществил връзка с издателство „Ентусиаст“, случайно ли е станало? 10. Откога съществува издателството, кой му е собственик и има ли собственика му връзка с ДС? 11. Била ли е съпругата му агент на ЩАЗИ и самият той работил ли е за свръзката на двете разузнавателни служби ДС и ЩАЗИ?

Чрез тези въпроси, не целя да защитавам президента на България – агент ГОЦЕ, а да се убедя, че „журналистът“ Иво Инджев – агент ИВАЙЛО заслужава доверието на обществото.“[32]

Сещате ли се какво се е случило? Горкия човек, заляла го е вълна от омраза с размера на цунами. Точно каквато и мен тук, след първите две публикации, които документално разкриват истината за подставеното лице на БКП и ДС, специално внедрено в т. нар. Демократична общност, секретния сътрудник „Ивайло“.

Преди и след като Пикаещият във фонтани му поднася извиненията на цялата държава, Инджев невъзмутимо продължава да се цели „В десятката“ на Красимир-Герговата телевизия. Дори одиозният Воленов „орган“ набляга на необичайния факт: „Вътрешният министър Румен Петков се извини в събота от името на държавата на журналистите ― Тошо Тошев, Иван Гарелов и Иво Инджев, които според него, нямат нищо общо с полицията като агенти или доносници на бившата Държавна сигурност. „На тези хора трябва да им се каже ― извинявайте, бяхте злепоставяни по некоректен начин“…“[33]

„Ивайло“ проговаря едва година и половина след това знаменателно събитие. Само можем да гадаем дали това е част от сценария. Струва ми се, че е бил осведомен за предателството на професионалните ченгета. Очаквал е да извадят неговото агентурно минало. И по заповед или след анализ и размисъл е предприел изпреварваща крачка. Нападнал е. А е известно, че „атаката е най-добрата защита“. През есента на 2007 г. отваря уста пред вестник „Шоу“. Ала не е в състояние да избяга от същността си и за пореден път се оплита в лъжи: „Истината е, че аз доброволно отидох при тях, инициативата беше моя. Имам предвид отидох при хората от Първо главно.“[34]

Както вече доказах в предните два откъса от тази поредица, това не отговаря на истината. Подал е молба, за да стане стипендиант на Държавна сигурност. Не бива да пропускам, че след това е пожелал да работи в „институцията“. „Поради това, че е сключил брак с гражданка на ГДР не е бил приет на работа в МВР.“[35] Може би днес това се възприема като „репресия“? Докато хиляди политически затворници берат душа в преизподнята на комунистическите зандани, а мюсюлманите биват подлагани на масово насилие, за което партията е измислила евфемизма „Възродителен процес“, Инджев осъществява своята младежка мечта – застава на страната на палачите.

Когато го предлагат за кореспондент на БТА в Бейрут, Иво Инджев става секретен сътрудник на кървавите тайни служби на комунистическия режим. Същите, които отвличаха и убиваха хора зад граница. „Честните“ и „достойните“ от Първо главно – но защо никой не потърси близките на ликвидирания от тях Борис Арсов или един от „обектите“ им, живия Георги Константинов? С престъпления тези гангстери под пагон са вадели добри пари. Хранели са семействата си с награбеното от подслушвания, проследявания, доноси, кражби, побои и убийства! Точно тези служби се срещат с мераклията Инджев, като му предлагат вербовка. От своя страна, той няма нищо против. „Такова беше времето“, веднъж нагло заяви армейският генерал с маршалски пагони Добри Джуров. Иво-Инджевата оценка е дори по-възторжено положителна: „На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания, пари, разбира се. Звучеше много примамливо. И вълнуващо.“[36]

В „демократичните“ условия тези обстоятелства не се оказаха утежняващи вината. Изобщо не бяха формулирани като вина. Някаква скрита сила кара мнозинството от нашенците да не обръщат внимание на миналото и противно на Божията повеля да си създава кумири. За това допринесоха минимум три неща. Първо, прекомерното протакане на разсекретяването на архива на Държавна сигурност. Второ, предварително уреденото присъствие на комунистите и ченгетата в основните медии и тяхното влияние върху масовото съзнание. И трето, конформизмът на хората, произтичащ от тяхната собствена семейна история. Израсна поколение, което в своя домашно отгледан опортюнизъм, е готово да служи на всеки режим, стига келепир да има. Точно като Инджев и съмишлениците му – на всяка власт наемната помия.

Прочее, вестник „Стандарт твърди, че: „За работата си Инджев е получавал заплата, сочи справката на комисията по досиетата.“[37] Дали сега пак му плащат за изпълнението на ролята на самомразещ се комунист и ченге, на „демократ“ и „борец против Паметника на Съветската армия“?

 

             Следва.

 

Очаквайте в продължението на „ЩЕ УЗНАЕТЕ ИСТИНАТА И ИСТИНАТА ЩЕ ВИ НАПРАВИ СВОБОДНИ“ – Част VІІІ: Защо сме такива и кои ни тикат към небитието?