Управление на слуховете: методология и икономика на разбирането на настъпващия край на света

KuznetzCurve

В сегашния изблик на очаквания за края на света много ясно, поне от икономическо гледище, се проследява действието на Кривата на Кузнец за опазване на околната среда.

 

Тя е представяне на лесно обяснимото явление, че в определена точка на ръст на стопанството и доходите, състоянието на околната среда започва да се подобрява. Това вероятно е така, защото хората започват да обръщат внимание на обстоятелства, което преди това са оставали на заден план.

За САЩ може да се смята за доказано, че рецесиите имат „смразяващ ефект“ върху интереса на хората към климата. В тази част на бизнес цикъла хората се интересуват повече от безработица, работни места, доходи и спестявания. На основата на данните от едно от най-подробния изследвания на FAOза глобалното състояние на горите има изследване (от 2006 г.) на връзката между тяхното състояние и доходите на човек от населението в 50 страни членки на ООН. Оказва се, че горските масиви намаляват в страни с доход под 4.6 хил. щ.д. на човек.Но площта им се увеличава при доход от 6.2 хил. щ.д.

 

Кривата на Кузнец между другото обяснява и защо ученическите стачки по повод климата се организират в най-богатите страни.

 

Тази крива се наблюдава и в България, където радикалният (такъв поради експоприаторския си и русоистки заряд) екологичен активизъм, е относително ново по популярност явление и често води до неочаквани и невидими с просто око отрицателни последици за благосъстоянието. Феномен от същия порядък е тревогата за чистотата на въздуха в София, придобила популярност в последно време, след премахването на основните замърсители, каквито бяха ликвидираното „Кремиковци АД“ (до 2008 г) и КОЦМ (приватизиран през 2000 г.). България не е част от споменатия анализ на отношението към горите, но не е трудно да се установи, че и тук площта им се увеличава след като доходите преминават приблизително същия праг (след 1998 г.). При него подобни ефекти, както и навсякъде по света, се наблюдават и по отношение на замърсяването на водата и въздуха, емисиите на серен диоксид, азотен оксид, олово и т.н.^[I] След 1998 г. България постепенно се придвижва нагоре в Индекса за опазване на околната среда на Йелския университет, в момента 5/6 от страните в света за по-зле от нея, а от новите страни членки на ЕС положението малко по-добро само в Словакия и Литва.

 

Спорът неизбежно преминава на методологическо равнище, което ми се струва по-смислено занимание от обвиненията в аморалност и идиотизъм, с които се замерят хората с различно мнение. Това прави дебата религиозен и тази негова особеност бе отново подчертана от множество неутрални спрямо него наблюдатели. Освен религиозен дебатът често е и класово-партиен, макар мнозина, за радост, да не се досещат какво означава това словосъчетание и да не са изпитали на гърба си този подход. Той се откроява в изказването на едно известно момиче тези дни пред Общото събрание на ООН, наблюдава се по много поводи като ТЕЦ, ВЕИ и „чист дизел“ (с тях се занимава една Директива на ЕС), електромобили и електро-тротинетки или пък в отношението към Пирин.

 

Засиленото от текущата ексхатологична кампания политическо внимание към промените в климата, накара хората на обратното мнение (обикновено обвинявани в идиотизъм и дезинформация) да посочат, че има практика на подправяне на данни от НАСА и от политици и учени от всякакъв калибър. В отговор на ученическата тревога за климата и представянето на притесненията им пред Общото събрание на ООН, докато аз пишех тези редове, 500 учени от цял свят изпратиха писмо до генералния секретар на организацията и изпълнителния директор на Рамковата конвенция за климатичните промени на 23 септември. В него се казва, че няма извънредна ситуация и се привеждат пет, разбираеми не само за специалисти, аргумента:

 

–        промените се дължат както на природни, така и на антропогенни фактори,

–        затоплянето е много по-бавно от предвижданото,

–        политиките се градят върху неадекватни модели,

–        СО2 е храна за растенията – основа на целия живот на планетата,

–        Глобалното затопляне не е увеличило броя на природните бедствия.

 

Писмото завършва с един много мъдър съвет: следва да се обръща и на научно установените факти, и на икономическите реалии. В частност още се казва следното:

 

–        „Няма климатична спешност.

–        Следователно няма причина за паника и тревога.

–        Ние категорично се противопоставяме на вредната и нереалистична политика с ненулева CO2, предложена за 2050 г.

–        Ако се появят по-добри подходи и те със сигурност ще се появят, имаме достатъчно време за размисъл и адаптиране.

–        Целта на международната политика трябва да бъде осигуряването на надеждна и достъпна енергия по всяко време и в целия свят.“^[II]

 

Методологически основи

В тази обстановка един колега и приятел тези дни, а друг приятел – един от най-добрите съвременни математици на САЩ – отдавна, ме съветват да чета само специалисти по темата. Това се опитвам и да правя, но, първо, дори и най-титулуваните специалисти могат да грешат и мненията им често са противоположни, второ, трябва да приема на вяра онова, което те твърдят или могат някога да твърдят без да съм в състояние да проверя първичните данни, на които те основават своите обяснения и предвиждания. Порталът Действителна климатична наука, колкото и да съм подозрителен към всеки, който се самонарича „истински“, специализира в разкриването на неточности в около 30 свързани с климата области на знанието. Най-малкото, което дава тази специализация, е поставянето на въпроси, които следва да намерят смислен отговор, за да се подкрепи достоверността на една или друга теза.

 

Затова приемам само, че:

 

а) почти всички основани на статистика следва да бъдат подлагани на съмнение, поради изначални ограничения на познаваемостта на света,

б) те много често са грешни,

в) затова скептицизмът по-често е реализъм и

г) заключенията следва да бъдат проверими и сравнени с онова, което вече се знае с известна степен на достоверност (докато не бъдат фалшифицирани).

 

Основното в методологията на изследване на климата, освен събирането и екстраполацията на данни, е хипотезата за повторяемост (или честота) на събитията. Самите данни често са недостатъчни и са относително от скоро. Често е нужно археологическо и геологическо потвърждение на основни допускания.

 

Много предишни предположения са несигурни.

 

Това се отнася и за на приноса вулканичните емисии (вероятно много по-ниски от човешкия СО2-отпечатък, но с много други вредни и влияещи върху климата газове и съставки и със съществени, често глобални, последици заради факта, че изригванията достигат високи слоеве на атмосферата). Същото може да се каже и за ролята на слънцето (където все още има какво да се установява).

 

И за обстоятелството, че бедността намалява драстично за последните 40 години, поради което пък значително се увеличава консумацията (и производството) на месо, а те също съществено влияят върху климата. Същото важи и за факта, че климатичните особености на Арктика, често използвани в разсъжденията и хепънингите^[III] по темата, са почти непознати и първата целогодишна научна експедиция отплава за там преди няколко дена. Изглежда очевидно, че самовъзникващите пожари са предполагаемо следствие от високи температури и засушаване, но никой засега не е изучил например дали тазгодишните пожари (в Амазония, Сибир и щата Колорадо) всъщност не обезсмислят цялата политика на ЕС срещу карбоновите емисии.,

 

В условията на такава неяснота следва все пак да се потърсят някакви методологически основания за относително обективно тълкуване на събраната информация.

 

От епистемологично гледище става дума за три редици знаниеви проблеми:

 

–        такива за фактическото положение на нещата с климата,

–        за причините за неговата динамика и тежестта на природни и антропогенни фактори,

–        и за това какво може да се прави по повод една или друга динамика и какви са изгледите за успех, ако изобщо е нужно и възможно нещо да се прави.

 

В първата редица проблеми една от основните методологически трудности е определянето и представянето на честотата по повтарящите се събития и проектирането й към миналото и бъдещето. От неизбежно кратките периоди на наблюдение се правят глобални изводи.

 

В този смисъл възгледите за края на света от преди 30 или 50 години, макар и напълно противоречащи на случилото след това, са не повече от вероятно искрена заблуда. Но те основателно поставят въпроса доколко сегашните оценки на положението не повтарят предишни заклинания с обратен знак.

 

Прибързаните изводи от кратък във времето опит много често се правят във всекидневните сравнения и почти винаги в политическата реторика.

 

Очевидно е например, че това се прави с честотата на ураганите, която има тенденция към намаляване. Но не само: подобна е динамиката на всички природни бедствия – от 2002 г. досега техният общ брой е намалял с повече от ¼ и според същия източник (не ми е известно достоверността му да е оспорвана) смъртността поради природни бедствия за последните 90 години е намаляла пет пъти. При повече от трикратно увеличение на населението, което пък живее 14 години по-дълго отколкото през 1972 г., когато излиза докладът „Границите на растежа“ на Римския клуб.^[IV] В него се предвижда, че до към края на ХХ век планетата ще бъде пренаселена, ресурсите изчерпани и населението обедняло и изправено пред изчезване.

 

Твърдението за „измиране“ (на населението вследствие на вярата във икономически “вечния икономически растеж“) изглежда леко преувеличено. И през 1972 г., и днес. Това не пречи на хората и учените да вярват на този доклад на Римския клуб. Нищо, че предвижданията му не са се сбъднали. Прегледът на търсачката Google например показва небивал интерес към доклада. И не малко учени днес го обясняват като предупреждение и доказателство, че световните политици не са способни „да осигурят бъдеще на планетата“.

 

Икономически и политикономически корективи на ексхатологията

Освен с Кривата на Кузнец, икономиката помага и с други свои подходи за общата ориентация в слуховете за края на света.

 

1. Томас Соуел прави разлика между „идеи“ и „знание“.^[V] И тази разлика допълнително усложнява изброените по-горе три реда знаниеви проблеми. С известно опростяване, става дума за следното: „идеите“ са впечатления и данни, които може да присъстват, натрупват и произвеждат в систематизират или несистематизиран вид; в последния вид това са теории, ако са разпознаваеми и подлежащи на тълкуване (и някак потвърдени) те са „информация“, ако ли пък не – информацията е „илюзорна“, „илюзия“; „знанието“ е информация (или илюзия), на основата на която се прави избор и се вземат определени решения.

 

2. От икономика на политиката (т.е. т.нар. „теория на обществения избор“) е известно, „методологически“ похвати като горните са постоянен и неизтребим навик на политици и журналисти, чиято микроикономическа полезност се основава на кратки периоди на центриране на общественото внимание. При политиците поради предполагаема ограниченост на мандата и нуждата да се докажеш подходящ за преизбиране (в условията на представителна и работеща демокрация) или поне одобрение (при диктаторски режими). При журналистите положението e подобно поради скука и обществената жажда за събития и илюзии. Няма как първите да не присъстват постоянно в репортажите на вторите.

 

В тази обстановка всяко ярко послание на скорошен край на света, поднесено по интересен начин, неизбежно ще бъде подето от разпространителите на информация и част от тях имат микроикономически интерес да претендират да вземат на нейна основа решения.

 

3. Много често едни и същи данни за даден период могат да бъдат основание за различни тълкувания или да налагат различни тълкувания, ако се измени времевия период на наблюдение и изчисление.

 

Най-често този трик се използва в икономиката, която в определен смисъл е наука за общественото време, късата памет и незнанието. Почти половината от Нобеловите награди са за включване на фактора време и в данните, и в изборите, които хората реално правят.

 

Тук не говоря точно за интерпретация от рода на чутата от мен от политическото предаване „Неделя 150“ на държавното радио „заради Еди кой си България е достигнала само 50% от доходите на човек в ЕС“, защото той може да бъде лесно да бъде оборен с аргумента и факта, че „заради Еди кой си доходът е паднал до 18% средните за ЕС в началото на 1997 г.“.

 

Но това е показателно твърдение за политическото тълкуване на информация в областта на науката за климатичните промени интерпретация, защото тя показва:

 

а) че дори при положителна по презумпция динамика на данните винаги може да твърдиш обратното, разширявайки или свивайки периода на отчитането им;

б) че винаги може да се твърди, че не е направено достатъчно;

в) че по повод климата това е много лесно, понеже той все се променя и винаги има какво да се прави и тълкува (в публикациите по темата често се има предвид тенденцията например на затоплянето, но фактът на промените дава много повече поводи за некоректни, недалновидни или направо лицемерни интерпретации на научните данни.

 

В сегашния страх от края на света а-б-в присъстват доста ярко и той не трябва да се смесва с тълкуването на данни и информацията за климата, защото в него „фактът“ на Края се приема a priori и посланието е, че той настъпва „както си говорим“.

 

4. Другото в това послание всъщност е възгласът „Къде е държавата?“.

Това е искане за повече държавни разходи от хора, които не са допринесли за нивото на благосъстояние и облагането му с данъци, а и не носят лична отговорност за действията си. Една от причините за одобрение на климатичната истерия от правителствата и политиците е обстоятелството, че тя им позволява да си придадат важност и да докажат своята полезност, като междувременно нараства ролята им в преразпределението на доходи.

 

5. Това става по определена методика: идеите и впечатленията се представят като научна информация, а тя – като илюзорно основание за политически решения и действия. Тези действия се осъществяват, когато данъкоплатците са ги финансирали. А те биха приели да направят това, ако политиците са ги убедили. Убеждаването на данъкоплатците в съревнователния политически процес се основава на едно просто правило: “тайната на събирането на пари от държавата е в обещанието, че политиците ще раздават пари”. Това е част от процеса на създаването на фискални илюзии, при които обстоятелството, че не се знае кой плаща, кой губи и кой печели позволява да се харчи повече и често със заявени благородни мотиви.

 

Климатичната стачка и изявите на климатична тревога през изминалата седмица позволи на мнозина оратори на асамблеята на ООН да се възползват от случая и да обявят с апломб няколко такива илюзии. Ще коментирам само три примера.

 

–        Премиерът на Великобритания заяви, че страната му ще отговори на тревогите като в правителствените разходи дългосрочно заложи за „борба с климата“ 1 млрд. паунда на година. За 2019 г. общата сума на бюджетните разходи на кралството е 821 млрд. паунда, от тях тези за околна среда са около 6 млрд., а тези за предотвратяване и преодоляване на замърсяванията (без отпадъци и води) са вече един милиард паунда (доколкото може да се разбере от статистиката на ЕВРОСТАТ и ОИСР).

 

–        Канцлерът на Германия се ангажира с разходи по това направление от 50 млрд. евро за следващите четири години. Това прави около 0.37% от БВП на Германия (с приблизителен обем от 3.5 трлн. евро). Но една трета от тези разходи вече са планирани за извеждане от експлоатация на въглищните ТЕЦ до 2035 г., което пък се финансира от цените на електроенергията за домакинствата (3-4 пъти по-висока от тази за промишлеността, защото те са накрая на веригата на добавената стойност). За страните, които нямат толкова разумно ценообразуване (като България) такива източници на „борба“ с карбона също няма. Останалата една трета от „амбициозната германска програма“ се финансира от нови данъци в комбинация с три пъти (за следващите 4-5 години) скок на цените на карбоновите емисии – определяни де факто административно, т.е. явяващи се данък. „Зелените“ в Германия разкритикуваха канцлерката, че действала плахо. И поискаха по-високи цени на емисиите. Но дори сега планираните увеличения, доколкото са общи за ЕС, заплашват с фалит съществен дял електроенергетиката на страните членки – най-вече България и Полша.^[VI]

 

–        С темпа на нарастване на тревогата за климата през т.г. нараства и честотата на предложенията за нови данъци за „замърсителите“ (които се оказват такива поради промяна на критериите). Това е т.нар. „Данък на Пигу“, предложен преди около 100 години от британския икономист Артър Пигу безспорно явяващ се един от интересните мисловни експерименти в икономиката на ХХ век. Но този данък предполага вяра в три неща: а) че замърсяванията и щетите са измерими точно (и че замърсителите и измерващите са абсолютно порядъчни хора), б) правителството може да определи пределните социални разходи на негативните въздействия и в) то може да компенсира щетите, без други непредвидени негативни последици за благосъстоянието.

 

Ако Великобритания и Германия изпълнят обещаното от Джонсън и Меркел, разходите на икономиките на техните страни за опазване на околната среда пак ще останат около три пъти по-ниски от разходите на България, Естония и Литва. Но може би правителствените разходи на първите две страни ще се доближат до правителствените разходи за опазване на околната среда на другите три. (Не е добре известен факта, че в новите страни членки на ЕС частният сектор покрива средно около 2/3 от общите разходи на икономиката за тези цели. В старите съотношението е 50 на 50.)^[VII]

 

6. В основата на тези и други замисли и изисквания в областта на политиката по опазване на околната среда стои не само вярата в безпогрешността на правителствата и техните международни организации и съюзи – от ООН, през световната и регионалните банки за развитие до ЕС, но и две други методологически много крайни допускания.

 

Едното е допускането, че знанието е достъпно като притежание да един отделен ум в неговата пълнота и завършеност, вариант на което е предположението, че правителствата и пр. „знаят по-добре“. Това допускане е опровергано от Хайек през 1945 г. и по-късно в Нобеловата му лекция (1974 г.)^[VIII] критиката е доразвита както по повод естествените, така и спрямо обществените науки.

 

Второто е вярата, че ние можем да предвидим не само общо, но и в детайли какви ще бъдат новите технологии и че може да го постигнем без стопанска свобода. През 1957 г. Мизес доказва, че това по принцип е трудно и почти невъзможно при бюрократично управление.

 

От икономиката, в резултат от 20-годишна история на замерванията и анализи, знаем още, че стопанската свобода е полезна за опазването на околната среда и здравето. А двама шведски колеги доказват още през 2001 г., че и политическата свобода допринася за намаляването на въглеродните емисии. Но точно тези закономерности не се харесват на хората, очакващи и преживяващи края на света, ако не утре, то поне вдругиден.

 

Ето един елементарен пример за технологично откритие с полезни, предполага се, за климата въздействия, който може да бъде разбран и от тревожещите се за него хора: една единствена „флашка“, USB stick, от 16 гигабайта – на бюрото си в момента имам три такива – побира 272 000 единични листа хартия формат А4; това прави около 32 дървета; т.е. на бюрото си момента имам 120 спасени дървета, защото на някой му е хрумнало да спечели, като произведе „Флашката“.

 

Неподатливостта на иновациите на бюрократично планиране произтича и от сложността пазара, изборите, които правят хората и винаги непредвидимия и често необяснимия начин, по който се съчетават идеите и знанията. Този феномен е добре обяснен един колега в известната му лекция „Когато идеите правят секс“.

 

7. Дори и ако допуснем 100% достоверност на посланието за край на света, не е ясно как с промяна в политиката на под 10% замърсяваща околната среда юрисдикция (какъвто е отпечатъкът на ЕС в глобалния антропогенен СО2) ще промениш приноса на а) природни пожари, вулкани и изкуствени пожари (само тази година те ще бъдат оценени като вредно въздействие по-голямо от приноса на автомобилите в ЕС) и на б) приноса на други юрисдикции с дял на 90% от оценените увреждания от СО2.

 

Изобщо по повод политики за климата друг колега формулира следните очевидно логични, но рядко намиращи отговор въпроси:

 

 –        Какви са разходите по повод глобалното затопляне или промените в климата, и какви са ползите от тях?

 –        Превишават ли ползите разходите или разходите са повече от ползите?

 –        Ако разходите надвишават ползите, какви политики са подходящи, колко струват тези политики кой плаща сметката, с какви странични ефекти?

 

А може би следва да се започне от въпроса какви са разходите за сегашните политики, предназначени да намалят (разходите от) глобално затопляне и промените в климата?

 

8. Аз участвам в този спор от много отдавна ^[IX] и се смятам за съвестен жител на планетата, поне по отношение на опазването на околната среда. През 2009 г. почти по същия повод, но с по-малко (или по-скоро по-приемлива като изразни средства) тревога, аз писах, че Краят на света се отлага.

 

И сега мога да предвидя същото. Разликата е, че има много повече статистика по въпроса.

 

В целия дебат, ако това изобщо е дебат, аз предпочитам неоспоримите данни, които се получават при прилагането на анализите на Джулиан Саймън към предвижданията на Римския клуб. В своята книга Върховният ресурс, издадена за първи път преди 23 години, Саймън показва, че основният ресурс е човекът, с неговите въжделения, потребности, недостатъци и въображение. И доказва, че механизмите на размяната винаги докарват човека до разрешаване на проблемите възникващи от и по повод използването на ограничени ресурси в условията на безкрайни желания на хората.

 

Тези, които не обичат да четат могат да видят поне двете страници изводи от анализа на Саймън в тази книга.

 

Други колеги конструираха преди няколко години т.нар. Индекс на изобилието на Саймън. В него те показват, че за кошница от 50 основни ресурса за съществуването на човечеството важи закономерността, че количеството им се удвоява всеки 20.5 години.

 

И това не пречи на около 900-те показателя за общо благосъстояние и напредък на хората, независимо в коя част на планетата те живеят.

 

9. Между другото, когато се случват природни бедствия в наше време, опитът показва, че солидарността между хората се увеличава, скоростта на преодоляването на последиците е по-приемлива и че частният сектор (включително кредитните и застрахователните институции) е по-ефективен и иновативен отколкото в обикновени ситуации.^[X]

 

 

---

 

^[I] Тук за очистването на околната среда фундаментални фактори са и фалитът на промишлеността към 1996-1997 г., и приватизацията добивната индустрия след 1997 г. Преди това само едно държавно предприятие от този отрасъл – КЦМ Пловдив, през 2000 г. приватизирано КЦМ Груп, успява да покаже подобряване на показателите по опазване на околната среда (най-вече защото е оставено да работи без намеса „отгоре“). Днес, след фалита на „Кремиковци“ и ОЦК Кърджали, тези предприятия са едни от най-чистите в света в своя бранш.

^[II] В България правителството тихомълком прави точно обратното.

^[III] Миналата неделя активисти, стъпили на топящи се хладилни блокове лед, се „бесеха“ пред Бранденбургската врата в Берлин.

^[IV] За съжаление този доклад, както и много от книжнината по темата, не е достъпна в Интернет на български. Но бележката българския вариант на Уикипедия дава добър подбор на минимума извори за него.

^[V] Разграничението е кантианско по дух, но не и по буква.

^[VI] Това не означава, че в България Германия ще е причина за такива фалити. Такава ще е политиката на българските правителства, които: а) през 2013 г. предизвикаха дела в ЕК срещу договори за финансиране на преструктурирането на отрасъла, които по-раншни правителства (в които участват и самите инициатори) са подписали; б) поддържат неразумен механизъм на ценообразуване; в) водят политика на „освобождаване на място“ за нова АЕЦ, като г) не вършат необходимото, за да бъде България изключена или компенсирана за щети, които биха били следствие на втвърдяваната на политиката за климата.

^[VII] Една от причините за това разпределение на разходите в България (а може би и другаде) е обстоятелството, че те бяха наложени на вече приватизираните предприятия (с особено удоволствие на чуждестранните инвеститори), докато те бяха спестявани и все още биват спестявани на държавните предприятия и местните собственици.

^[VIII] Единственият превод на български може да бъде намерен в „Есета за предприемача“ (София, ИПИ, 2014, под редакцията на Десислава Николова и Петър Ганев).

^[IX] Околната среда преди 1989 г. бе много по-заръсена отколкото сега, до голяма степен поради централизираното управление на икономика, в която частната собственост и предприемачеството бяха де факто забранени.

^[X] За това писахме наскоро с Димитър Чобанов и Любомира Димитрова в: Икономика на природните бедствия: закономерности, държавен бюджет и възможности за приспособяване и реакция. В: Елена Калфова, Симеон Петров (редактори). Демократичност, децентрализация, управление. София, Из-во «Св. Климент Охридски», 2019.