Кои са нормалните

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Трагикомичният случай с отвлечения автобус по линията София – Варна и неговия сбъркан похитител Блажев изобщо не ме изненадва. От доста време насам забелязах, че народът масово полудява. Винаги е имало луди хора, но никога не е било толкова повсеместно това явление. Вярно, че родната ми Черноморска столица се разрасна много. А знаем от кратките разкази, че всяко село си има селския идиот. Ама когато градът обхваща поне 1000 села в себе си, то и местните побъркани са много повече. По официални данни варненци наброявахме над 600 000 души. Нямам ни най-малка идея колко сме станали в последните две години. Лятото пък се удвояваме. Тогава купонът е безкраен. Аз го пропуснах миналото лято. Не съжалявам. Ако съжалявам за нещо, то не е за купона, който пропуснах.

Та мисълта ми беше за лудите. Винаги съм имала някаква връзка с тях. Като локатор съм. Има ли луд в проява това означава, че аз съм поне наблизо. Не знам каква е връзката ни, но винаги ги прихваща нещо в мое присъствие. Започваме да си общуваме. В повечето случаи едностранно и почти насилствено. Повечето ги знам от дете. Не са се променили много. Може би, защото с годините самата аз се промених, та това прави нещата, които се променят около мен да изглеждат константи. Но напоследък се навъдиха и нови образи. Стават все повече. Трудно им хващам статистиката вече. Иначе ги разпознавам отдалече. Знам и правилата на поведение. Първо и основно правило – не допускам контакт с очи. Успея ли да спазя това правило, не се налага да прибягвам до останалите. Не знам защо не са в психиатрията повечето от тях. Всъщност знам, но това не ме кара да се чувствам по-комфортно.
Първият ми досег с луд на воля беше, когато бях на пет години. Отивах в детската градина. Сама си ходех тогава. Баща ми се беше върнал предния ден след дълго отсъствие от страната. И аз докарана в нова рокля на принцеса горда и щастлива хвърчах по пътя към градината. На входа си стоеше луд номер 1. Той беше кротък и основното му занимание беше да пътува в автобусите нареден до шофьора. Никога не беше влизал в контакт с някой. Махаше постоянно с ръце и май с това се изчерпваше проявата на лудостта му. Та когато го подминавах, за да вляза в двора на училището, аз го погледнах и се усмихнах. В следващия миг той скочи и ме блъсна в стената. Така и не разбрах какво точно щеше да последва, защото загубих представа за действителността. Но си спомням, че в този миг реших, че никога няма да се измъкна от хватката. За късмет се появиха някакви хора и ме измъкнаха от него. Никой не разбра с какво съм го провокирала, за да ме нападне. Аз най-малко.
Има един друг. Откак го помня обикаля града и върти някакво въженце в ръцете си. Абе все същия си изглежда. Времето е спряло за него. Аз като го видя и тръгвам в обратната посока. Веднъж седна при приятелката ми в едно открито заведение и й изяде картофите. Ама какво да му кажеш. То и приятен апетит не върви да кажеш, защото не се знае с това въженце дали няма да приложи хватка на Камората. Сигурно и телевизия гледа. Кой знае какви номера е усвоил.
Другият, за който се сещам е сравнително млад човек. Той ми е много опасен, когато се движи след мен, защото ходи с една широка дъска, която има за китара. Движи по улиците и свири сола някакви. Свири, но не се знае в кой момент ще изтрещи за последно и ще отнесе главата на някой с „китарата”. Та като попадна на него също гледам да пресека набързо.
Другият е мъж на средна възраст, болезнено слаб и много гневен. Обикаля улиците и се кара, и бие с въображаем противник. Движи се в постоянен скандал. Въображаем, но веднъж такъв удар ми нанесе докато се разминавахме, че почти минута не можах да разбера откъде ми дойде.
И още, и още…
Наистина са много и с всеки ден се увеличават. Току видя някой и си кажа: „Я, нова звезда.”.
Тази обаче, която последна срещнах задържа мисълта ми.
За първи път я видях през юли. Пътувах в такси и наблюдавах разсеяно хората по улиците. На едни светофари я забелязах. Не зная с какво привлече погледа ми сред останалите минувачи. Имаше нещо в излъчването й. В първия момент не разбрах защо я гледам. Сред всички хора тя се открояваше с нещо. Видът й беше нормален. Но излъчването й. Порцеланова кукла. Това си помислих за нея. Дали защото лятото беше в разгара си и сред всички загорели лица нейното болезнено бледо лице се открояваше. Не зная. Косата й беше прибрана отзад, но в онзи стил на елегантни къдри, който й придаваше някакво отминало достойнство. Дрехите й леко старомодни, но определено в романтичен стил. Носеше чантата си изискано. Истинска дамска чанта. Походката й беше премерена и елегантна. Но изражението на лицето й. Излъчваше нещо кротко, благо и възвишено. Само че отсъстваше. Просто отсъстваше от света наоколо. Точно това си помислих за нея: „Тя живее в друг свят.” Нямаше начин човек да я погледне и да не разбере, че отдавна не е тук. Таксито тръгна и скоро я изгубих от поглед.
Мина месец преди да я срещна отново. Бях изненадана и се развълнувах. В съвсем друга част на града. Вървеше по същия начин. Като че ли плуваше в облак. В един момент си дадох сметка колко невъзпитано я наблюдавам. Ако беше възможно бих я спряла и заговорила. Имах чувството, че ако я докосне човек ще й причини физическа болка. Не знам защо изпитах такова нездраво любопитство. Исках да разбера как е влязла там. И дали е напълно спокойна в своя свят. Но просто се разминахме.
Когато я срещнах за трети, последен път вече знаех, че пак ще я срещам. Валеше много силен дъжд. Аз бързах за спешното отделение на Окръжна болница. И я видях. Малко преди главния вход. Движеше се по същия изискан начин със същия отсъстващ поглед. Когато няколко минути по-късно връхлетях в спешното, приятелката ми, която ме чакаше там ме попита: „Какво става? Вали ли навън?” „Не.”, отвърнах. „Защо си мокра тогава?” Погледнах се и тогава видях, че от мен се стича вода. Бях прогизнала до кости. „Значи вали.” Отвърнах и повдигнах рамене. Сигурно не бяха чували такъв смях във фоайето на спешно отделение отдавна.
Та си представям каква гледка сме били двете с нея докато се разминавахме. Тя (Лудата) внимателно пристъпва между капките, облечена с подходящи дрехи за времето и с чадър точно където му е мястото – разтворен над главата й. И аз (Нормалната), гологлава, почти тичаща, с коси, а`ла Лудата Мара, разгърдена и преминаваща направо през локвите.
Кой може да каже всъщност къде свършва разума и започва лудостта?
Реших, че не винаги, когато животът те среща с някого няколко поредни пъти това има някакъв смисъл. Не мисля, че е редно да проявявам любопитство към нейния свят. Не се знае дали там има място за някой изобщо. Дали има нещо, което друг би разбрал. Ще се постарая да я забравя. Хората, които са нормални на пръв поглед се разбират трудно, а аз съм се размислила за нещо, което не се знае дали има някакъв смисъл. Това наистина никой не може да каже.

Ще мине време преди официално да се установят причините за някои така наречени „мозъчни” заболявания. Казват, че причинната доказуемост е невъзможна, тъй като все още няма достатъчно органична граница за изучаване на причините. Ако това е 0,5 от човешката клетка, мисля, че имаме шанс да дочакаме момента, когато ще си полудяваме на воля. И след седмица-две ще се възвръщаме в старото си състояние на нормалност като след тежък грип. Дано го дочакаме.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.