Пре-тенденти

       Претендирам да съм един средностатистически тиви зрител. От тези, които никога не гледат сериали, пък било то съседски, но от време навреме хвърлят по едно око на разнитемутам ток шоа, сървайвъри, брадъри, бягства към и срещу победата, денсинг стар и млад и прочее бози. Тазесенната масова медийна танцувална и песенна благотворителност обаче, вместо да ми напомня за Коледа и да разтапя от нежност, щедрост и състрадание чувствителната ми душа, я кара да да тръпне от едва сдържан гняв. Вероятно съм станала циничка или може би състрадателността ми се изгубила някъде между Хаитянското бедствие и третия просяк на левия тротоар пред банката. Та по тази причина и може би, водена от спомена за приятното „Добре дошъл в България“ реших да хвърля един поглед на гръмовното „Претендентът“.  Стори ми се,че няма начин състезанието между кандидат-заместници на най-видния ни шоумен, да е скучно. Всичко друго, но не и скучно. Метнах един плик с пуканки в микровълновата, придърпах си едно тъничко одеалце за комфорт, загасих лампите, запалих ароматни свещи и зачаках да се забавлявам. И щях. Ако през цялото време вместо да гледам екрана не си криех очите от срам. Не ви ли се е случвало да се срамувате заради някой друг? Нали се сещате онова състояние(може би на емпатия), в което гледайки как човекът пред вас се излага ви става толкова неудобно, че чак извръщате поглед. А точно! Точно това! Значи може би не съм чак толкова коравосърдечна…все пак. Цели три дена в 22 и 30 превключвах на битиви, повтаряйки си-срам срам, колко да ме е срам, не може всички претенденти да претендират само за бездарие. Е, вярно, права бях, не бяха всички -имаше едно-две актьорчета дето от няманакъде ставаха за нещо подобно на водещ. И една руса мацка ама нея май я харесах най-вече заради прическата и готиния начин, по който се беше облякла. Стигнах до там, че дори Иво Сиромахов ми се струваше приемлив водещ (ще ме извиняваш, Иво, като писател ми се нравиш ама като протагонистис -ц). То не бяха някакви плоски шеги, то не бяха вицове, разказани с ъкания и аакания, то не бяха назубрени наизуст дълбокопатриотични монолози, то не бяха есета с тема и без тема. Дори и „Недялко айде бре“ цъфна пред журито, за да демонстрира, опакованата си в бял костюм миекаща увереност, че той Е бъдещият Слави. Срам ви казвам, голям срам брах! Мисля, че и Светльо Митев споделяше моите чувства, защото почти през цялото време криеше очите си с ръка, дори по едно време го заподозрях, че спи. Но после си дадох сметка, че никой нормален човек не би могъл да се остави на прегръдката на Морфей докато на две педи от носа му  разнимити люде претендират, че те и само те ще ни забавляват от малкия екран, защото-„цял живот съм си мечтала да бъда звезда“, „много ми се отдава да ме дават по телевизията“, „нямам какво друго да правя“,“така и така съм безработен“ и “ „защо пък не, не съм ли готин“. Ми не си готин, бе готин, и забавен не си, и оригинален не си и въобще не си! Нищо, че претендираш да си. – крещях снощи срещу телевизора като смахната като междувременно стисках до болка очи, завряла глава между коленете си. На третия ден, спътникът ми в живота, реши че телевизията сериозно вреди на моето душевно здраве и изхвърли дистанционното през прозореца.