Loading... 
Има ли го? Съществува ли наистина онова голямо, вечно, безкористно приятелство? Спомняте ли си онези думички, които редяхме в лексиконите като деца – „приятелството е кристална ваза, в която не расте омраза”; „Приятелството е като въже – скъсаш ли го веднъж, никога не може да го съединиш така, че да няма възел” и т.н., и т.н.? Колко приятели са минали през живота ви? Колко пъти сте се „парили” и после ви е оставал само един силно горчив привкус? И достатъчни ли са били спомените за споделените радости и мъки, след „скъсването на въжето”, за да продължите пак смело напред? И вярвате ли още в хората така силно и безкористно, както в детските години, както преди да са се разделили пътищата ви с приятели?…
Много въпроси изникват при мисълта за приятелството. И все се надяваш, че до теб наистина има такива хора. Да, „нямам нужда от много приятели, стигат ми двама, трима…”. И тази песен знаете, нали? И колко много други, които може да слушате с умиление, да пеете, да крещите на тях с пълно гърло. Да давате „клетва” „попадне ли в беда един от нас, ще му подам ръка…приятелските грешки да прощавам”. И можем ли наистина да прощаваме или винаги се прокрадва нотка на „гордост”, когато си казваш, че някак май не е честно винаги ти да правиш първата крачка и не искаш вече да си толкова силен, че дори да поднасяш извинения без да знаеш причината за тях. В един момент искаш да си слаб, наивен и да се откажеш.
Един познат наскоро каза, че си бил „самодостатъчен”. Е ли възможно това наистина? Не вярвам. Не искам да го повярвам! Знам само, че поне семейството би трябвало да е най-добрият ти приятел. Дори не любимият /-та, защото любовта често е преходна. И когато и тя, любовта, си отиде, се обръщаш встрани, назад и търсиш приятелско рамо за подкрепа, място, където да пресушаваш сълзите си. Тогава се надяваш, че не си разрушил всички мостове и все пак ще срещнеш подадена ръка.
Ами приказката, че „няма вечни приятели, има само вечни интереси”? Дали пък наистина някой не ти е приятел само дотогава, докато има някаква полза от теб?
Знам, сигурно много песимистично звучат тия мисли, но продължавам да се питам дали човек може да е толкова силен, че да забрави и преглътне една обида и горчивина от загубено дългогодишно приятелство, че да може пак да повярва в хората? Тежко е някак да настъпи едно внезапно мълчание след толкова много години на споделяни радости и тревоги, на преодолявани житейски препятствия, но пък когато настане тишината, разбираш, че това просто вече е поредната обърната страница от твоя живот. Остава да прехвърлиш следващата, с надеждата, че тя няма да има този завършек. Е, просто приемаш следващото предизвикателство, но пък тежкò на тези, които се изправят на пътя ти. Дали ще могат да преодолеят бариерата, която ти неизменно поставяш?
Много пъти чуваме, казваме, четем клетви за вярност и преданост, да сме заедно в добро и зло, но силни ли сме, можем ли да бъдем такива завинаги? Или тези обещания траят дотогава, докато просто някой обърне нова страница в живота си?
