Loading...
С това заглавие през 1838г. на чешки е публикувана легенда от ХІІІ в., свързана с България. Първият й издател бил скептик и не вярвал в старинността на преданието. Известни са опитите му да издири “автора” , който според него, смесил местни суеверия с всичко, което му било известно за българската история.
През 1987г. легендата е издадена в Прага. Включена е в юбилейно издание от слависта проф. д-р Зденек Урбан (1925 – 1998), посветил цялата си научна дейност на изследване на чешко-българските връзки.
Много интересни анализи и коментари на „Вълшебната лампа” прави българският историк проф. д-р Йордан Андреев (1939-2008), Кой кой е в средновековна България, С.1999г., ИК”П.Б” и Любовните истории и сексът в българското средновековие, В.Т., 2006, И.“А”, 74-93).
Легендата е ценен извор и за културната антропология, защото само фактологически издържаният поглед към човека от онази епоха не е достатъчен за опознаване на особеностите на средновековното мислене и отношение към действителността.
От друга страна, средновековният натюрел и старинната приказност на „Вълшебната лампа” са любопитно предизвикателство към вкусовете на съвременния човек.
*
Недалече от имението Коморни Храдек (Средна Чехия, южно от Прага), на левия бряг на река Сазава върху възвишение, близо до Хоржалската гора, се открояват руините на старинния замък Дуб (Дъб). Основите му били положени в прастари езически времена, още при управлението на легендарната чешка кралица Либуше. Господарите на Дуб владеели 16 села и 14 махали.
През ХІІІ в. в замъка живял Милохнев, потомък на първите строители. Още в младежките си години той бил посветен в рицарско звание. Пътувал много из далечни страни и се прочул с воинската си храброст. През 1217г. взел участие в кръстоносния поход на маджарския крал Андрей ІІ (1203-1235) за освобождаването на Йерусалим. Високият дух, бойните умения и смелостта на рицаря били оценени от краля, който включил Милохнев в личната си свита.
На връщане от Светите места кръстоносците били спрени на българската граница от цар Иван-Асен ІІ (1218-1241), легендата го титулува “княз”). След дълги преговори българският владетел позволил на рицарската войска да премине през страната, но срещу условието, че крал Андрей ІІ ще му даде дъщеря си за съпруга.
В България рицарят Милохнев се сприятелил с велможата (болярин) Богорис. Двамата често ходели в планината на лов за мечки. Веднъж Милохнев се увлякъл в преследването на огромна мечка, насочил копието си към нея, но не успял да я уцели смъртоносно и разяреното животно се нахвърлило върху него. На помощ му се притекъл Богорис, който убил мечката и отвел тежко ранения рицар в дома си.
Там за оздравяването му се грижела всеотдайно дъщерята на Богорис – Ладика – красива девойка с вродена аристократична изтънченост, “посветена в лечителското изкуство”. Още преди да оздравее, затрогнатият Милохнев се влюбил в нея. Тя също му признала чувствата си.
Веднъж рицарят я попитал какво представлява странната метална лампа, която осветява стаята му. На дръжката й били изобразени 12 мъже, които крепели полукълбо с чудновати знаци. Лицето на първия мъж било красиво и благородно, но лицата на останалите 11 мъже с всеки следващ ставали все по-сурови, неприятни и отблъскващи, като последният изглеждал толкова зловещо, че щом го зърнел, рицарят изтръпвал от ужас. Лампата му направила впечатление още докато се борел с треската. Всеки път, щом отворел очи, имал чувството, че дванадесетте мъжки изображения на нея оживяват и си шепнат нещо. Веднъж дори му се сторило, че те се впускат в призрачен танц и страховитият им кикот толкова го изплашил, че загубил съзнание.
Въпросът му смутил Ладика. Тя отговорила, че за нищо на света не може да му открие тайната на лампата и го заклела никога повече да не пита за нея. Добавила само, че лампата е най-скъпото нещо, останало от покойната й майка, която я била наследила от бабата на Ладика – Асла. След като я изслушал, рицарят й дал честната си дума, че ще забрави за странната и дълбоко смущаваща го вещ.
Междувременно кръстоносната армия вече била преминала през България, но Милохнев, макар оздравял, останал, защото му било невъзможно да се раздели с Ладика.
Една вечер Богорис го завел на пиршество, давано от знатен българин, негов другар в лова. Сътрапезниците били насядали в кръг и когато на масата се появил пълен с вино “сребърен похар” (чаша, направена от човешки череп) и знатните мъже започнали да отпиват и да си го предават един на друг, Милохнев изтръпнал от ужас и отвращение. Щом дошъл неговият ред, той с възмущуние и погнуса отблъснал чашата. Всички присъстващи скочили на крака и извадили мечовете си, но Богорис като щит застанал пред рицаря и започнал да ги успокоява: “Стойте! Не забравяйте, че този човек е чужденец и някои от нашите обичаи могат да му изглеждат неестествени и да предизвикват неприятни чувства”. Мъжете прибрали мечовете си, похарът изчезнал от масата, но вечерята била провалена.
На връщане, докато вървели през гъста и тъмна гора, Богорис обяснил на Милохнев, че в страната на българите се смятало за изключително висока чест да бъде предложено на гост да пие вино от чаша, изработена от обкован в сребро череп на силен неприятел и отказът на рицаря всъщност представлявал изключително тежка обида за домакина и останалите сътрапезници.
Милохнев не се сдържал и споделил, че сребърният похар много му напомнял за една лампа, която горяла в стаята му всяка вечер и със зловещите си привидения му изглеждала още по-страшна. Боляринът се съгласил, че лампата е необикновена, но обяснил, че той самият нищо не знае за отблъскващите мъже, изобразени на нея. С лампата се разпореждала покойната му жена, която я наследила от майка си Асла- “прочута стара магьосница у българите”. Съпругата му често шептяла пред лампата неразбираеми слова и казвала, че в пламъка съзира образа на покойната Асла. После лампата преминала у Ладика и тя толкова изкусно си служела с нея, че всичко, което си пожелаела, се сбъдвало. Смразен от чутото, рицарят предположил на глас, че лампата е вълшебна. Богорис потвърдил необикновените й качества и го посъветвал да я забрави завинаги.
Милохнев прекарал нощта в мъчителни терзания. Съмненията, че е попаднал в страна на чародеи и Ладика, която обичал, е магьосница, подчинила чувствата и волята му, не му давали покой. Решил да си тръгне още на следващата сутрин, но девойката през сълзи го умолявала да остане поне още един ден. На следната сутрин рицарят дал тържествена клетва, че ще се върне по най-бързия начин и ще я отведе със себе си в замъка Дуб като законна съпруга. Изказал приятелските си чувства и дълбока признателност към баща й и отново се заклел, че ще се върне скоро. Ладика му напомнила за суровостта на българските нрави с думите: “Ако не дойдете до два месеца, знайте, че няма да избегна гнева на баща си, и тогава моето отмъщение ще ви преследва навсякъде, даже и след смъртта”.
На път към дома си Милохнев минал през владенията на маджарския крал, но не се застоял дълго, защото бързал да се прибере в родния дом. Там се надявал да заличи напълно спомена за българката и за дадената клетва. Но Ладика, сякаш за да му я напомни, често навестявала сънищата му.
Една нощ тя се явила в съня му с голяма рана на гърдите, прегърнала мъртво дете и му подала загасената лампа с думите: “Вземи я завинаги! Щом не пожела да бъдеш мой съпруг, то бъди мой наследник”.
Рицарят безпогрешно изтълкувал съня, но се надявал, че възмездието ще го подмине. Сънят обаче се повтарял всяка нощ и сутрин слугите намирали Милохнев полумъртъв в спалнята му.
След като години наред страдал от натрапчивия кошмар, той решил да потърси спасение в брака с дъщерята на съседния владетел Берта. В деня, когато с подобаваща тържественост я отвел в замъка си, ги посрещнали много роднини и познати. Между гостите се откроявало изключително красиво бледо момиче, което поднесло на Берта майсторски изработена лампа и после изчезнало. Младоженката била очарована от подаръка и в захлас се любувала на прекрасната изработка и необикновения вид на лампата. Щом я зърнал, Милохнев припаднал. Когато се съвзел, Берта настояла да й обясни причината за силната си уплаха. Рицарят оправдал прекомерния си страх с ужаса, който породили у него сатанинските образи върху дръжката на лампата и предложил да я изхвърлят. “В никакъв случай – възпротивила се Берта, – аз никога на съм виждала по- чудесен и по-умело изработен предмет от тази лампа. И колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва”.
Въпреки увещанията на съпруга си, вечерта Берта запалила лампата. В пламъка й се преливали чудни цветове, които създавали приказна атмосфера. Когато Милохнев се осмелил да погледне към нея, с изумление видял как от пламъка израства образът на Ладика с неговото дете на ръце, а дванадесетте мъже със зловещ смях се завъртат в сатанински танц и шепнешком му припомнят за очакващото го възмездие. Кошмарните видения продължили през цялата нощ.
На сутринта рицарят изкопал дълбока дупка и хвърлил лампата в нея, но вечерта вълшебната вещ отново била в спалнята му и разпръсвала магическата си светлина. Милохнев пробвал какво ли не, за да се спаси от нея: хвърлил я в кладенеца, после в езерото, занесъл я на ковач, за да я натроши…, но усилията му били напразни. Всяка вечер лампата се озовавала непокътната до леглото му и кошмарите се подновявали.
Накрая не издържал и разказал цялата история на Берта, но тя не му повярвала. Все пак се съгласила да не влизат в стаята, където била прокълнатата лампа.
За кратко това подействало и рицарят сякаш бил на път да се освободи от злотворните нощни видения. За нещастие, Берта била отвратителна съпруга и постепенно превърнала живота му в ад. В разгара на дългите караници, тя изтичвала в съседната стая, вземала лампата, запалвала я и страданията на Милохнев се подновявали.
Изтощен и измъчен от постоянните кошмари, рицарят се поболял и починал в страшни мъки. Малко преди да умре, той предрекъл на Берта същата съдба, защото тя наследявала лампата и проклятието щяло да я преследва до сетния й час.
Не след дълго мъчителните среднощни видения изтормозили до такава степен Берта, че тя се хвърлила от крепостните стени.
Замъкът запустял. От уста на уста се понесла мълвата, че всяка вечер от него изплувала сянката на българката. Хората се страхували да минават наблизо, заобикаляли го и разбойниците и търсачите на съкровища.
Чак през 1420г. набожният княз Ванке решил да освободи Дуб от демоните. С молитви на уста през всички стаи на замъка минала тържествена процесия. Когато молещите се влезли в спалнята с вълшебната лампа, пламъкът й угаснал и тя се пръснала на хиляди парчета. Но от нея останала някаква невидима зловеща следа.
През 1429г. собственик на Дуб станал мъж на име Зденек от Шернберг, който имал благочестива съпруга. Тя наредила да се четат заупокойни молитви в спалнята на Милохнев, но напразно.
През
Всички заобикаляли издалеко Дуб, над който, както казвали, тегнело проклятието на българката.
**
Според указанието на неизвестния разказвач, “Вълшебната лампа” била предназначена за “дългите зимни вечери”.
Вечерта и нощта са главните средновековни теми в легендата. За тогавашния християнин, а и по-късно, вечерта по правило се асоциира с Антихриста, наречен Vesper (вечер, лат.) в светите писания. Изгревът на Вечерницата, бил знак за началото на прииждането на адските създания, за чийто материален израз били смятани осемте планети и четирите елемента. По онова време малцина са се съмнявали в реалното съществуване на демоните. Богословските спорове и колебанията в демонологията са центрирани главно около „материалната направа” и установяването на „автентичния вид” на „бесовския легион”.
Като изначално “отпаднала от Бога” още при сътворението (разделянето на светлината от мрака), тъмната част от денонощието била естествено поле за проявление на най-враждебните за човешкия род зли сили. Време за грозни предателства като извършеното в Гетсиманската градина, за отричане от Бога (Петър три пъти се отрича от Христос преди да пропеят първите петли), триумфален миг за смъртта, защото Исус издъхва на кръста точно в полунощ и т.н. В житейски план, това били часовете на нощните демони и магьосниците, които в мрака много по-смело нападали човека с губителни за душата и тялото му изкушения или го тормозели с ужасни сънища. Нощта е схващана и като сродница на смъртта, защото в неизменен ритъм „краде” от живота на човека, като го принуждава да прекарва половината от него в сън. През цялото средновековие нощта била възприемана като огромна екзистенциална заплаха и нагласата към нея била подчертано негативна.
Други типични за онази епоха теми във „Вълшебната лампа” са за сънищата и брака.
Тълкуването и предсказването по сънища е забранено с изричен текст още на църковния събор в Анкира през 314г., който ги приравнява с идолопоклоничеството. Най-сурово сънищата са осъдени от Исидор Севилски (560-636), поставил ги непосредствено след изкушенията на дявола. Съвсем близо до времето на действието в легендата, папа Инокентий ІІІ (1198-1216) обявил сънищата за едни от „главните виновници за мизерията на човешкото съществуване”. Независимо от ограниченията, средновековните мислители изнамират „библейски основания”, като напр. съня на Йов, за да се занимават постоянно с онирология. Под същия благовиден претекст тя изкушава и монасите от редица манастири, които са оставили купища писмени свидетелства за сънищата на средновековните хора, почерпани от свидетели, легенди и устен фолклор. Преходът на мъртвите от отвъдното в съня (появата на Ладика в конкретното сказание) не само е често сънуван сюжет, но и задължително се аргументира с всемогъществото на Бога.
В същия контекст, но с акцент върху справедливия гняв на мировия вседържател, са тълкувани и строго предписваните действия за „пречистване от злото” чрез унищожаване на предмета (неуспешните опити на рицаря Милохнев за разрушаване на вълшебната лампа).
В средновековната епоха бракът като „край на човека” е бил отъждестяван със смъртта. Тогавашните възгледи за „тленността” на любовните връзки в модерните интерпретации обикновено се определят като „невъзможност за романтично изживяване”. И навярно, някогашният слушател на „Вълшебната лампа”, привикнал на разкази за магьосници-изкусителки и опърничави жени, още преди края на легендата е „знаел” за неизбежния крах в отношенията между рицаря Милохнев и Ладика, по-късно и с Берта.
В такъв сложен сплит от типично средновековни вярвания и смесване на натурални и символни значения се откроява ясно обоснованият в легендата „закономерен страх” от магьосническите сили, а в скрит план и конфликтът между религия и магия.
Все пак, средновековната мисловност допуска две изключения – нощите на Рождество и на Възкресение. Католицизмът придава първостепенно значение на Рождество Христово и обявява тази нощ за единствена по рода си, защото в нея Божията благодат достига не само до всяко същество, но и до душите в чистилището, които единствено тогава си почиват от мъките. Един красив религиозен постулат, приеман като реална утеха от поколения средновековни хора.
