Loading...
Джовани Лотарио Конти, граф Ди Сени е известен на света с името папа Инокентий ІІІ (1160- 1216). По време на неговия понтификат Римската курия бележи най-голямото си могъщество.
Учи богословие в Париж, след това църковно право в Болоня. На двадесет и една години е каноник в „Свети Петър” в Рим, десет години по-късно става кардинал. На 08.01.1198г. е избран за папа.
Дори най-сериозните му критици и опоненти признават неговата изключителна ерудиция, задълбочени юридически познания, дарба да теоретизира, дипломатически умения и решителност.
От ранните му години е останал един трактат, преведен и на български, чието пълно заглавие е „За презрението към света и за нищожността на людската направа” (Библ. Christiana,С.,1992) Несъмнено, бъдещият към онзи момент папа не е имал никакви илюзии за земния живот и за съвременниците си. Познавал е много добре не само конфликтите в източната и западната църква, но и най-опасните за теократичната доктрина по онова време идеи: възраждането в немската и италианската историопис след ХІ в.със силен светски акцент на концепцията за „Вечния Рим”, който трябва да властва „до края на света”; дуалистичните учения на ересиарсите, теорията за „Тримата измамници” (Мойсей, Христос, Мохамед), създадена през ХІІ в. в средите на Парижкия университет и други по-слабо разпространени антицърковни учения.
Възникнала през 756г., папската държава натрупва мощ и влияние и през ХІІ в. влиза в особено остър конфликт с Фридрих Барбароса (1152-1190), който претендира, че е единственият законен приемник на Западната и Източната Римска империя. В качеството си на император на обединена Свещена Римска империя, той изключва йерархическото върховенство на папата и признава на византийския василевс само титлата „гръцки крал”. Барбароса отхвърля църковната инвеститура като единствено валидна и настоява да въвежда в сан висшите духовници (епископи и абати) и да се намесва в избора на папа. Продължителните борби за инвеститура (от къснолат. investitura – тържествено обличане във власт) по време на понтификата на Инокентий ІІІ завършват с победа на Папския престол.
Старата теория за двата меча или за двата центъра на земната власт има следните варианти: за равнопоставеност на императорите на Източната и на Западната Римска империя (при Константин Велики) или за синхронни санкции на върховните светски и духовни глави при въвеждането в санове. Самата теория за двата меча в управлението на света църковните доктринери извеждат от евангелие на Лука (26:38). Когато Христос седнал на трапезата с дванадесетте апостоли, учениците му казали: „Господи, ето тука има два меча”, а Христос отговорил : ”Достатъчни са.”.
Римските папи я трансформират в теория за двете глави. В новото учение се защитава тезата за превъзходство на върховния римски първосвещеник като владетел на света над светския сюзерен. Папа Инокентий ІІІ, който окончателно завършва теократическата доктрина, образно резюмира превеса на духовната власт над светската: ”Властта на папата е като Слънцето, на императора – като Луната. Както Луната получава своя блясък от Слънцето, тъй и императорите получават своята власт от папите.” (цитат по Й. Николов, Възходящо средновековие, С., 2000, с.357).
С точна ориентация в съвременните му борби за надмощие, главата на Римо-католическата църква успешно се възползва от противоречивите интереси и амбиции на светските владетели. След като утвърждава влиянието си в Германия, той успява да отнеме автономията на град Рим, да наложи волята си над целия Апенинския полуостров, в Дания, Полша и други страни. Кралете на Франция, Англия, Португалия и Арагон признават върховната му власт
Въпреки спънките, които среща, папа Инокентий ІІІ прави мащабни административни реформи в католическата църква и провежда с твърда ръка чистката сред висшите духовници. После се заема с мобилизиране на миряните в защита на единството на вярата. Отхвърля категорично молбата на Доминик де Гусман – Свети Доминик (1170-1221) да християнизира езичниците в европейския изток, но високо оценява неговите проповеднически качества и задълбочени познания за катарската ерес и му се доверява. В специализираните изследвания, почти без изключение, се приема, че фактическото начало на инквизицията като специална съдебна институция за смазване на еретическите движения е поставено по време на неговия понтификат. Тогава се организират и три кръстоносни похода: Четвърти кръстоносен поход (1202-1204), Албигойски (1209-1215) по името на р. Алби, наречен от някои специалисти Албигойски войни, приключили след прекъсвания окончателно през 1229г.) и Детския кръстоносен поход (1211- 1212).
Инокентий ІІІ продължава политиката на предшествениците си след схизмата от 1054г. да използва униите с Рим като основно средство за подчиняване на Източната църква. Финансовата подкрепа на Византия за т.нар. Ломбардска лига през 1167 (съюз на Папския престол, република Венеция и кралство Сицилия срещу император Фридрих Барбароса) и тежките затруднения от различен характер, пред които са изправени ромейските императори, ги принуждават да търсят религиозен съюз с Рим. При Мануил Комнин (1159-1181) сключената уния има незначителен ефект, но води до конфликт между императора и константинополския патриарх.
Добре информиран за събитията в Източна Европа, папа Инокентий ІІІ изпраща писмо с дата 14.12.1199г. до цар Калоян (1196/1197 -2007), което архипрезвитерът на Бриндизи Доминик донася успешно в Търново. В каква степен е бил осведомен римският първосвещеник за проблемите на властта в България – липса на международно признание на държавния глава и на църквата, може само да се хипотезира. Във всички случаи, установяването на контакт е важно за него. Ласкаейки цар Калоян в писмото си, папата завоалирано заявява стратегическата си цел: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил благородна кръв и чувство за искрена преданост, което ти имаш спрямо апостолическия престол като по наследствено право.” (Латински извори за българската история (ЛИБИ), С., 1965, т.3, с.308).
Сведенията за цар Калоян са несравнимо по-оскъдни. Роден е в днешна Северна или Източна България. (Преглед у В. Игнатов „Цар Калоян”, С., 2007, с.11-14). Най-вероятно произхожда от средите на потомствената аристокрация с вековно присъствие по тези земи или е в родствени връзки с династия от Първото българско царство.(Респ., П.Павлов, Българското средновековие, ВТ, 2008, с.119; П. Петров Възстановяване на българската държава 1185-1197, С., 1985, с. 73-74).
Личното му име е Иван (Йоан), в деминутив Иваница (Йоаница, Йоаниций), както го нарича в първото си писмо от 1199г. до него и папа Инокентий ІІІ. С името Иваница е познат и по време на заложничеството си в Константинопол (1187-1189). Ако се вярва на хронистите, години наред след бягството му от плен, жителите на ромейската столица сочели „дома на Иваница”. Номинационната форма Калоян (от гр. „калос” – хубав, добър и антропонима Иван/ Йоан) сигурно е прогласена след обявяването му за владетел. (В. Игнатов, цит. съч., с. 92-93). Подобен подход на именуване на владетеля е използван и при цар Петър ІV (1185-1197), с рождено име Теодор), който приема името Калопетър. В онзи период формата „калос” се е употребявала като прозвище за характерни индивидуални качества.
През средните векове физическата красота на българския владетел не се възприема единствено като отличителен белег, а и като задължителен елемент в съвкупността от качествата му. Тези представи са залегнали в народната култура и в апокрифната книжнина, особено от ХІ – ХІІІ в. В Български апокрифен летопис (втората половина на ХІ в.) към качествата на цар Петър Делян (1040-1041) е добавено изрично и „много красив”. Доколкото всички владетели от т.нар. династия на Асеневци са се славили с представителната външност, най-правдоподобното смислово значение на номинанта е такова, а буквалният му прочит – „хубавия Иван”.
Цар Калоян участва активно в борбата за възстановяване на българския суверенитет и военните сблъсъци с Византия и Унгария. През 1195-1196 е главнокомандващ на българската войска. Какво е конкретното му участие в управлението на държавата приживе на двамата му братя, може само да се предполага. Явно е познавал в дълбочина противоречията в българската светска върхушка, защото след като сяда на трона, съумява бързо да умиротвори вътрешно държавата. Учудващо малкото му изследователи в българската историография разглеждат самото му утвърждаване на престола като победа.
Калоян започва царстването си с преговори – характерен подход за цялото му управление. Преговаря с отцепника – убиец Иванко, с други знатни български сепаратисти, с папа Инокентий ІІІ, с латинците… Византийският историк и висш сановник Никита Хониат (?- 1215/1217) свидетелства, че в началото на 1205г. цар Калоян се среща с представители на ромейската аристокрация в Тракия и Македония, които му заявили, че : „ще го обявят за император и че всички ще му се подчиняват и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои подчинени.” (ГИБИ, 11, с.73). Има данни, че се е срещал и с император Алексий ІІІ Комнин (1153-1211) в Пловдив.(П.Ангелов, ”Средновековната българска дипломация”, С., 2011,с.104).
Българският цар укрепва добрите отношения със Сърбия и помага на Стефан Първовенчани (велик жупан 1196-1217, сръбски крал 1217-1227) да си върне престола. Преди да атакува и превземе крепостта Варна (24.03.1201) предлага на западните наемници, които я отбраняват – „най-страшните в ромейската войска”, да сложат оръжие. Дипломатическият му двубой с папа Инокентий ІІІ, с рядко за науката единодушие, се приема за напълно равностоен.
Преценката на цар Калоян състоянието и възможностите на главните политически сили в Европа е трезва. Той е държавник-реалист, който неотклонно преследва и постига основната си цел – присъединяване по дипломатически или военен път на всички отнети български територии на Балканския полуостров и международно признание на държавата и на българската църква. Друга негова цел е изтласкване на завоевателите латинци от Балканите.
Без конкретен отговор е въпросът какво образование е имал българският цар и къде го е получил, но че познанията му за средновековните политически и религиозни концепции са сериозни и че има солидна историческа информираност, включително за българското минало, се потвърждава от умението, с което използва аргументи от различно естество, в продължителната дипломатическа кореспонденция между него и главата на Римо-католическата църква.
Царят задържа в Търново папския пратеник близо две години и през 1202г. изпраща отговора си на понтифекса: „ На първо място ние като любим син искаме от нашата майка Римската църква корона и достойнство според както са имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори Самуил и други, които са ги предхождали по царуване.” (ЛИБИ, 3, с.310).
В съзвучие с изразената в царското писмо куртоазна радост от присъствието на архипрезвитер Доминик в Търново, писмо до папата изпраща и архиепископ Василий: „Като научихме това от нашия император, който прати да ни извикат, ние вдигнахме ръце към небето заедно с целия народ и казахме така: ”Господ не ни е забравил, което ние не вярвахме.” (ЛИБИ, 3,с.314).
В отговора си папа Инокентий ІІІ, сам лансирал още в първото писмо до Калоян идеята за наследяване на престола от старите български царе, не пропуска да спомене за цар Борис Михаил (852-889), който се отметнал от Рим „заради гръцките дарове”, но потвърждава доверието си в Калоян: „Ти обаче смирено поиска от римската църква да ти даде корона, както се чете в твоите книги, че е дала на Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци. Ние, прочее, да се уверим по-добре, наредихме да бъдат прочетени внимателно нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената земя са били короновани много царе.” (ЛИБИ, 3, с.312).
Освен ловък и опитен дипломат, Инокентий ІІІ има и теоретичен принос към дипломацията. Редица изследователи го сочат като автор на концепцията за суверенитета на посланиците, разработена в декрета му “Per venerabilem”, в който обосновава прилагането на основните принципи на държавния суверенитет.
Нито той, нито българският цар са имали наивни представи за методите на средновековната дипломация, доведени до съвършенство във Византия – убийства, шпионаж, подкуп, предателство, вероломство, лицемерие и практикуваните от венецианците поръчкови убийства. Давали са си ясна сметка, че пратениците им могат да бъдат заловени и кореспонденцията им да попадне в чужди ръце.
В действителност, това се случва през 1203г., когато византийците задържат в Драч пратеника на цар Калоян до папата архиепископ Василий, за да осуетят преговорите. В пътуването си до Рим главата на българската църква явно е имал солидна охрана, защото в едно от писмата си до него папата обещава да се погрижи за безопасността му по пътя и го съветва да изостави „множеството прислуга и конната свита”. (ЛИБИ, 3,с.322). Все пак, презвитер Константин и коместабъл Сергий успяват да се освободят и занасят писмото в Рим. В конкретния случай Инокентий ІІІ настоява за пряк контакт с архиепископ Василий, който има най-високия религиозен ранг в България и е от най-приближените хора на Калоян.
Изключително сполучлив и резултатен е дипломатическият ход на цар Калоян папата да стане арбитър в спора му с унгарския крал Имре ІІ (Емерих, 1196- 2004), който предявява териториални претенции и обявява българския владетел за „схизматик”, както са наричани всички християни на изток след 1054г. Имре ІІ твърди, че част от българските земи са дадени като зестра на сестра му (съпруга на Мануил Комнин) от баща им Бела ІІІ (1172-1196) и Калоян ги владее на незаконно основание. В защита на тезата си пред Инокентий ІІІ българският цар прилага и много силен морален аргумент – да бъдат „спрени убийствата между християни.”. Доколкото мечтата на папа Инокентий ІІІ е да наложи мир и да застане начело на една световна християнска република, очевидно той е приел сериозно и този аргумент.
Папата застава на позицията на цар Калоян и пише на унгарския монарх : „двамата братя Петър и Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земите на своите бащи, така че в един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи”. (ЛИБИ, 3, с.353). Авторитетен и признат средновековен юрист като него в никакъв случай не би използвал небрежно израза „възвръщане по бащино право” (de jure recuperavere paterno).
Каквото и политическо лицемерие да се приписва на римския понтифекс от някои изследователи , той нерядко прилага крайни мерки като отлъчване от църквата. Това постига през 1202г. бившите папски съюзници – Венецианците, заради безобразията им при превземането на крепостта Зара (дн. гр. Задар, Хърватия). С остро порицание и заплаха за отлъчване е заплашени и Имре ІІ поради неотстъпчивата си позиция спрямо цар Калоян и задържането на папския пратеник кардинал Лъв (Лео Бранкалеоне), който носи царска корона за българския владетел.
Макар да благославя водачите на Четвъртия кръстоносен поход като „апостоли на истинската вяра”, след безчинствата им в Константинопол, папа Инокентий ІІІ в писмо до един от тях – Бонифас дьо Монфера (ок. 1150-1207), главен вдъхновител, заедно с Бодуен І, на изстъпленията, ги осъжда гневно. Обвинява ги както за отклоняването им от идеята да освободят Божи гроб, така и за предпочитанието им към „земните богатства пред небесните блага” и ги сочи като преки виновници за провала на униатската му политика: „… вие не пощадихте никого, нито религиозен сан, нито възраст, нито пол. Не ви беше достатъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора и да оберете малките и големите знатни, но протегнахте ръце и към имуществата на църквите, и което е още по-лошо, към техните светини, като взехте от олтарите сребърните подноси, като разкъсахте ризниците, като си присвоихте икони, кръстове и реликви. Заради това Византийската църква се отказа да се възвърне към подчинение на апостолическия престол, като видя от страна на латинците само фанатизъм и дяволски дела, затова византийците имат право да се отнасят към латинците с отвращение, като към кучета.” (цит. по Й. Николов, Възходящо средновековие, С., 2000, с. 330-331).
В действителност, Инокентий ІІІ едва ли е имал някакви илюзии за водачите на похода, защото в едно писмо до него от 1204г. Бодуен І заявява: „Ние и занапред ще продължаваме да бъдем убедени, че всичко, което направим с византийците – това е дело Божие, а всичко което византийците поради своето коварство ще предприемат срещу нас, е нужно да се смята за дело на дявола.” (цит. по Й.Николов, Ранно средновековие, С.,2002,с. 775).
Въпреки гнева и страховете от провал на собствената му политика, папата отклонява поканата да посети Константинопол и с откровен дипломатически фалш поздравява първия латински император на Константинопол Бодуен І (1204-1205), известен повече с името Балдуин Фландърски: „Радваме се в Бога и в могъществото на неговата добродетел, защото Той, който се противи на горделивите и на смирените дава благодат, те удостои с постигането на такова велико и чудно дело за възхвала и слава на Божието име, за чест и успех на апостолическия престол, за полза и въздигане на християнството.” (цит. по Й.Николов, Възходящо средновековие,с.331).
Папа Инокентий ІІІ е информиран за двете специални пратеничества на българския цар през първата половина на 1204г. до баронския съвет на кръстоносците с предложения за мир, отхвърлени надменно. Известен му е и отказът на цар Калоян да признае за свой сеньор интронизирания в Константинопол на 01.08.2003г. Алексий ІV Ангел – протеже на латинците. Въпрос на подценяване на папа Инокентий ІІІ е, твърдението, че възраженията на българския владетел за незаконно възцаряване на Бодуен І са го изненадали. Калоян обвинява латинците, че са „завладели Константинопол, който ни най-малко не им принадлежи” и подчертава, че той самият е „получил законно царска корона от върховния първосвещеник. А този, който се наричал константинополски василевс, без основание си е присвоил самоволно императорската корона.” В тази обосновка за нелегитимност на властта на латинския император Бодуен І изследователите ясно разпознават, без Калоян да се позовава изрично на предшественика си цар Симеон, същия дипломатически похват. (П.Ангелов, цит. съч., с.179).
В писмо до папата от ноември 1204г. цар Калоян заявява: „Също за латините, които навлязоха в Константинопол, пиша на Ваша Светост да им пишете да стоят далече от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло, нито пък те нас да не зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и не го зачетат и убият от онези [хора, които са му подвластни], нека Ваша Светост да не подозира моето царство.” (ЛИБИ, 3, с.360).
С дипломатическа находчивост цар Калоян се възползва от действителните пречки и трудности при пратеничествата между него и папа Инокентий ІІІ и в неотклонната си цел българската църква да бъде независима, пише: ”Понеже ще е тежко поради дължината на пътя и войната между людете след смъртта на всеки един патриарх да се прибягва към Римската църква, нека бъде предоставено на църквата в Търново да може да избира и посвещава патриарх, за да не остане тази земя поради липса на патриарх без благословение и твоето посвещение – непълно, и да не падне грях.” (ЛИБИ, 3, с. 339).
Това искане за собствена църковна инвеститура сигурно е било разчетено много точно от дипломат и теоретик от мащаба на папа Инокентий ІІІ. Навярно е прозирал съвсем ясно намерението на българския цар да извоюва самостоятелност и високо положение на Търновската църква, долавящо се и в открито изразеното му отношението към архиепископ Василий като глава „на цялата българска земя и на всеобщата света и велика църква на Търново и велик човек на моето царство.”
В подписите на писмата на Калоян до него с титлата „император” няма как да не е разпознавал светските тежнения на българския монарх към доктрината за „Вечния Рим”. Последното, четвърто царство след Асиро-Вавилонското, Мидо-Персийското и Македонското според хронологизацията на световната история от св. Йероним, която е в основата на средновековния светоглед. Би било обида за интелекта на Инокентий ІІІ да се допуска, че той не е познавал най-дълбоките корени на тази доктрина за редуващи се библейски царства, създадена още през ІІ в. в Иран (Персия) и лансирана от св. Йероним през V в.
В хода на преговорите между папа Инокентий ІІІ и цар Калоян се разменят и подаръци – важен компонент от средновековната дипломатическа практика. При първото си пътуване до Рим в писмото, което носел архиепископ Василий от цар Калоян на папата, са изброени следните дарове : „копринени платове, восък и сребро, коне и мулета”.(ЛИБИ, 3, с.319). Тези подаръци били отнети при принудителното задържане на българската делегация в Драч. За да не наруши дипломатическия етикет, още същата година цар Калоян изпраща нови по браничевския епископ Власий : „три двойни екзамити [вид скъпи копринени дрехи] и златна купа, и четири либри перпери, и три сребърни чашки и сребърен обков за книга” (ЛИБИ, 3, с. 340). През 1205г. цар Калоян отново почита папата и му изпраща „в знак на малък спомен два екзамита, двойни еписимии [тъкани със злато и пурпур ] – единия червен и другия бял и един камей [camelum unum].” (ЛИБИ, 3, с.288). Последният от изброените подаръци – „камей” има различни тълкувания. Някои приемат за по-правилен превода на Васил Златарски – „камила”, други предпочитат превода на Иван Дуйчев – вид скъпоценен камък.
За сключването на унията папа Инокентий ІІІ дарява на българския патриарх Василий : „планета, далматика и туника от бял азамит, украсени подходящо със златошевици, и голям пръстен с пет топаза, с който лично си служеше, митра, украсена със златошевица, камисум, амиктус, стола, мануале, пояс, калиги, сандали, хиротека и други украшения, които подхождат на патриарх.” (ЛИБИ, 3, с. 378).
В папско писмо до цар Калоян от февруари 1204г. се споменават даровете, които носи кардинал Лъв – „знаците на царското достойнство” и едно знаме, на което били изобразени кръст и двоен ключ. Папа Инокентий ІІІ обяснява символиката им: кръстът е „всепобеждаващия знак, с който Христос царува и повелява и е завладял небесните простори”, а двойният ключ: „единият – за разграничение, другият – за власт, та когато разграничаваш доброто от злото, светлината от тъмнината, а така също светото от безбожното да си послужиш с поверения ти материален меч за наказание на злосторниците и за похвала на добрите.” (ЛИБИ, 3, с. 345).
В средновековната символика ключът и знамето са недвусмислен израз на признание и надеждност в отношенията. Като символи те имат интересна традиция в католическата църква. Още през ІХ в. папа Лъв ІІІ, търсейки закрила от Карл Велики, освен протокола за избора си за папа, му изпраща ключа от гроба на св. Петър и знамето на град Рим.
Заинтригуваща е и знаковостта на два други предмета – подарения на архиепископ Василий пръстен и скиптърът, поставен в ръката на цар Калоян от кардинал Лъв. Те са ключови елементи от църковната инвеститура: пръстенът символизира светската власт, а скиптърът – духовната.
На 7 ноември 1204г. легатът на папа Инокентий ІІІ кардинал Лъв помазва с миро, благославя и посвещава за примас (архиепископ) Василий, който става официално признат глава на Българската църква.
На 8 ноември 1204г. кардинал Лъв коронясва и благославя Калоян, като поставя на главата му царска корона, а в ръцете – скиптър. Титлата, която папата му дава е крал (rex).
Златопечатникът на цар Калоян с тържествена клетва за преминаване под върховенството на Римската църква е един от малкото достигнали до наши дни исторически извори с негови автентични слова:
„В името на Отца и Сина, и Светия дух, амин. Тъй като бе угодно на Господа наш Исус Христос да ме въздигне господар и император на цяла България и Влахия, издирих в писанията на книгите на нашите предци и законите на блаженопочившите царе, наши предшественици, отгде те са получили българско царство и царско утвърждение, корона за главите си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочивши царе на българите и власите са наши предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили корона и патриаршеско благословение от пресветата Божия Римска църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър. Така и моето царство пожела да получи благословение и царско утвърждение чрез корона на главата на своето царство и патриаршеско благословение от Римската църква, от апостолически престол, от княза на апостолите Петър и от пресветия наш отец и вселенски патриарх папа Инокентий Трети. И от който господин папа и да бъдат дадени и отстъпени патриаршеска благословия и поръчение на града на моето царство Търново за поставяне и посвещаване на архиепископи, митрополити и епископи, а и други църковни свещенослужителски послушания, моето царство позволява те да имат най-пълна власт във всяко притежание и във владенията на моето царство. Разбира се, притежанията на цялата църква в целокупното мое царство и моят патриарх, митрополитите, архиепископите и епископите и всички свещеници нека да бъдат под властта на Римската църква и да държат закона, обичая и последованието, което са държали блаженопочившите царе на цяла България и Влахия, онези някогашни наши предшественици, и ние, които следваме по същия начин техните стъпки. А пък моето царство подписва своя златопечатник в потвърждение на това, че никога не ще отстъпи от Римската църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър, сиреч нито самото мое царство, нито другите князе на моето царство ще се отлъчат, но аз ще бъда като призван и възлюбен син на светия и апостолически римски престол, от княза на апостолите Петър. И каквито земи на християни или езичници придобие за в бъдеще моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свещен и апостолически римски престол. И за да бъде смятан за истински и несъмнен настоящият златопечатник на моето царство, царството ми ще го даде в ръцете на предпочетения мъж Йоан, пратеник на пресветия римски престол и капелан на господин папата. Подписа се в него и нашето благочестиво и от Бога въздигнато царство. В годината шест хиляди седемстотин и дванадесета, индикт седми.” (ЛИБИ, 3, с.334-335).
Руският религиозен историк проф. Евгений Голубинский (1834-1912) е автор на много сполучливо описание, станало нещо като класически цитат за дипломатическия двубой между папа Инокентий ІІІ и цар Калоян: „… папата, като давал съвсем не това, което се искало от него, престорил се, че като че ли дава тъкмо това, което било поискано от него, и Калоян, като получил съвсем не това, което искал, престорил се като да е получил тъкмо онова, което искал: друг пример от подобен род qui pro quo не ни е известен.” (цитатът е по П.Ангелов, пос. съч., с.203-204).
На 14 април 1205г. при Одрин цар Калоян нанася съкрушителен удар на Латинската империя и пленява императора й Бодуен І. През юни 1205г. папа Инокентий ІІІ му пише : „Ти спечели славна победа срещу тия, които се стараеха да ти причинят неприятности.” (ЛИБИ, 3, с. 364).
В „Деяния на папа Инокентий ІІІ” неизвестен автор предава думи на цар Калоян: „Под едно знаме, което получил от блажения Петър, украсено с неговите ключове, той се сражавал уверено срещу тези, които носели на раменете си лъжливи кръстове. И тъй, предизвикан от латинците, той бил принуден да се защитава срещу тях; неочаквана победа му дал Бог, който се противопоставя на надменните, а благославя смирените.” (ЛИБИ, 3, с.378).
Дали изреченото на цар Калоян са предадено дословно, не може да се каже категорично. В казаното недвусмислено се долавят есхатологическият патос на пътуването в отвъдното и провиденциализмът, характерни за средновековния светоглед.
Все пак, папа Инокентий ІІІ порицава българския цар за воинското му самочувствие: „Ти бе длъжен да припишеш предоставената ти от Господа победа не на своята храброст, но по-скоро да я отдадеш на тези, които заслужено паднаха, тъй като се надяваха на лъка си и вярваха да се спасят с меча си. Ти обаче, като приписваш на себе си изтръгнатата от неприятелите победа, не си отдал, както беше длъжен, слава на Бога”. (ЛИБИ, 3,с.379).
По-късно, в редица писма до цар Калоян папа Инокентий ІІІ настоява да освободи Бодуен І. Политическият реализъм на българския владетел надделява над религиозните съображения и той отказва да изпълни папската молба, придружена в някои от посланията и с предупреждение за съвместни действия на латинците и унгарския крал.
В ранната есен на 1207г., в разгара на подготовката за превземането на Солун, смъртта застига българския цар Калоян. Обсадата на крепостта е вдигната и военачалниците пренасят тленните му останки в Търново. Близо девет години по-късно в Перуджа, на 16.07.1216г. папа Инокентий ІІІ напуска презрения земен свят, както го е окачествил в първия си трактат.
