Loading...
Силви Вартан, чието семейство е принудено да напусне България заради варварския комунистически режим. Но не забравила езика и родината си, макар че е излязла от България като малко дете, едва завършило първи клас. И въпреки световната й слава, цяла Франция и цял свят знаят за българските й корени:
„Марица е моята река,
както Сена е твоята….“,
пее на френски Силви Вартан в годините, когато нашият свят бе отделен от свободния с минирани граници и бодлива тел.
Марица е моята река
както Сена е твоя,
но само баща ми сега
си спомня за нея,
понякога…
От първите ми години
не ми е останало нищо,
освен една бедна кукла,
нищо, освен един рефрен
от друго място…
Всички птички от моята река
ни пееха за свободата
аз едва ги разбирах,
но баща ми знаеше как да ги чува…
Когато хоризонтът стана твърде черен
всички птички отлетяха
по пътя на надеждата
и ние ги последвахме в Париж…
От първите ми години
не е останало нищо… нищо
и когато си затворя очите,
чувам моя баща да пее този припев…
Чуйте песента:
Когато през 1990 дойдох в Холандия, първо отидохме в Мастрихт при майката на Мартин. Спахме у сестра му, която е учител по френски. И първото, което тя ми показа бяха дисковете на Силви Вартан и в тях българските й песни: Кукличка, Марица, Облаче ле бяло…
През 90-те почти всяка година ходехме с моята приятелка Паскал (французойка, омъжена за холандец) за една седмица на гости при семейството й в Бретан. Обикалях из целия Бретан – пеш, с колело и влак. И щом ме заприказваха французи на улицата и ако спомена, че съм от България, винаги първата им асоциация беше: „Ооо, България! Силви Вартан!“
Казваха го с лица, греещи, не, сияещи от радост и обич.
Защото Силви наистина предаваше обичта си към България на цяла Франция, на целия свят. А с тази песен за Марица тя отправяше своето послание за кураж към поробената от Съветския съюз България, за нейната България, където свободата бе потъпкана, където птиците умираха без небето си.
Снощи, докато слушах нейното изпълнение на Марица в България, когато най-после се връща в родината си, прочетох ето този анализ на френски (след малко ще ви го преведа):
Gilles Leverd
Cette chanson est vraiment merveilleuse et Sylive Vartan vraiment tout autant:
– on sent la petite fille qui se rémémore son père
– on sent l’histoire que son père à communiqué à s fille chérie
– on sent la nostaglie d’être parti dans un pays étranger
– on sent la douleur de cette famille
– on voyage en Bulgarie et on l’imagine
– Je sens que Sylvie, même professionnelle, ne l’est pas autant que pour les autres chansons, ces pas dans différents sens ressemblent à une personne un peu perdu, qui cherche son chemin
– Sylvie est vraitment très émouvante
breff tellement de choses à la fois, je suis bluffé
Ето превода на български (без да имам претенции на преводач):
„Тази песен е наистина великолепна, прекрасна като самата Силви Вартан:
– ние чувстваме малкото момиче, което си спомня за своя татко
– ние чувстваме историята, която бащата предава на дъщеря си
– ние усещаме носталгията, болката да заминеш за чужда страна
– ние чувстваме болката на това семейство
– ние пътуваме из България и си я представяме
– Чувствам, че за Силви, даже професионално, тази песен не е като другите й песни, защото ни показва един раним човек, търсещ своя собствен път
– Силви е наистина трогателна
Боже, колко неща накуп, аз съм изумен.“
Впрочем, пак там мернах отправената на руски език ревниво-обидена забележка на една арменка, че Силви не била изпяла нито една арменска песен. Работата е там, че човек е привързан не към „кръвта“ си, а към родината си, към детските си спомени, към хората, с които е раснал.
А и аз съм забелязала отдавна един феномен. До 1944 българи, турци, евреи, арменци всички до един са български патриоти и националисти.
Освен безродниците сталинисти.
Вижте какво пише през 1937 година проф. Ал. Балабанов:
„Аз съм виждал такава дълбока и сърдечна преданост у евреите у нас към всичко българско – и към земя, и към език, и към съдба, щото често се усмихвам със сърдечна радост на тоя еврейски български шовинизъм.„
