АНТИКОМУНИЗЪМ И ЕНТРОПИЯ*

Стигнахме ли дъното в икономическата и социална деградация на обществото ни? Трудно може да се отговори на този въпрос, след като икономическото и социалното ни развитие на практика е спряло. Вече се коментира, че дори някои африкански страни са пред нас в икономиката и политиката на доходите. Изглежда е дошло време да преосмислим от позициите на реализма най-близкото си минало. Необходима е ясна представа за бъдещето на народа ни, който демографски се свива с нарастващи темпове, както и площта на обработваемата земя.

Осъзнаването на постигнатото в годините на социализма, трябва да разшири границите на днешния ни исторически и политически избор. Този избор, въпреки активнстта на нашенските „реформатори“ все още не е направен. Осъществяваният от тях западно-либерален „избор“ и по форма, и по същество е фиктивен, тъй като избягва общественото съзнание. Никакво мирогледно осмисляне и още повече някакъв стратегически избор на либерално-пазарната парадигма на нивото на националното съзнание нямаше! Операцията бе проведена под наркозата на средствата за масова информация по метода на „шоковата терапия“ и пациентът просто не е успя да разбере какво става. Затова новото обръщане към социалистическата епоха не е просто носталгия по миналото, а потребност от адекватно разбиране на настоящето. Защото главен проблем на нашето време, разбира се, не е Живков и обкръжението му, а острата криза на национално-историческата идентичност като неспособност на обществото ни да гледа в бъдещето.
Ние принципно не можем да решим този проблем извън социалистическата епоха, извеждайки я в скоби извън нашата история, като нещо вредно, лъжливо и безполезно. Отричайки се от нея, като от най-близка опора на историята, ние се оказваме в това странно извънисторическо пространство на днешната ситуация, където настоящето секва катастрофално и бъдеще не съществува! Това е пространство на историческа празнота и безтегловност. Тук вече е неуместна закъснялата рефлексия на антикомунизма, а възниква задачата за практическото национално- историческото оцеляване. На фона на разрушителната деградация на държавността, икономиката и обществото, опитът на социалистическия строй се явява като най-близка в исторически, икономически и политически смисъл социално-мирогледна алтернатива на днешната ситуация. И този фактор става определящ днес.
Както и преди нищо по-позитивно не се появява – нито в теорията, нито в практиката. За над двадесет години „реформи“, управляващата клика не можа да предложи никакъв малко или повече реален социално-държавен проект за изход от перманентната криза. Всичко се ограничава в отвлечени приказки за „идеала на пазарната икономика“ – от олигархично-мутренски тип, с безволевото признание на диктата на пазарно-капиталистическите отношения във всички сфери на обществото, като друг образец не се сочи. А въпросът за национално-държавното възраждане изчезва в мъглявата перспектива на „постепенното вграждане в струкурите на ЕС“. Крайно идеализирани очаквания…
Трябва вече да признаем, че за реалния строеж на съвременната историософия не достига едно историческо звено и то е социализмът! Едва тогава всичко ще дойде на мястото си и ще можем да помислим за реалната стратегия на възраждането. Именно праволинейният и повърхностен антикомунизъм, владеещ съзнанието през всичките години след „нежната“ ни революция ни прави исторически слепи. Не случайно антикомунизмът беше и си остава главният принцип на информационно-идеологическата политика на всички управляващи, дори и на т.н. ни „социалисти“. Именно по време на тяхното управление се проведоха десните реформи, и чудовищната трансформация на собствеността от общонародна в „частна“, но за избраници.
Това, че една такава дискусия разкрива болезнените моменти от ХХ век, така че някои даже подозират изкуствен умисъл в разпалването на вътрешно националната вражда, не трябва да ни смущава. С прости декларации за „национално единство“ нищо не се променя. Именно тази задача си остава главна, докато не се случи ново единение – мирогледно, историческо и политическо.
Историята на ХХ век е единна история. Опитите да се разделя на „национална“ и „социалистическа“ са безсмислени и спекулативни. Напротив, колкото по-пълно и дълбоко осъзнаваме социалистическото и като българско, толкова по-бързо ще застанем на пътя на националното възраждане. Това е въпрос за принципните координати на историята. Затова буксува националното самосъзнание, защото този въпрос изисква пълноценни, а не половинчати решения, съзнателен цивилизационен избор, а не лекомислено ровене в мръсното бельо на историята.
Яростния антикомунизм тук се явява главна пречка. В неговата самоуверена природа изпъква просташко самоотричане от Родината, неизбежно водещо до загуба правото на бъдеще. Зад фалша на антикомунистическите щампи на довчерашните правоверни комунисти и агенти на ДС се губи смисълът на историята. Грандиозното значение на създаденото за този период се смалява до живот, без никаква стойност. Подвигът на народа, с пот и кръв създал безброй материални и културни блага се превръща в прах. Но точно това не е възможно. Народа като съзидател, това е самата същност на историята. Не случайно общественото съзнание е категорично против омаловажаването и унижаването на постигнатото. И не позволява на всякакви „гробокопачи“ да го отричат. Това казва нашата съвест, не позволяваща окончателно да се отхвърли социалистическото време като абсурд. Този инстинкт за самосъхранение на народа отстоява единството на своята история.
Историята е винаги абсолютно права само за това, че е история. Някакви „ако“ тук са неуместни. За това ние можем само кардинално да приемем или отхвърлим тази история – да останем в нея или да излезем от нея. Може би е оправдан антикомунизмът като несъгласие с марксистката идеология, но не може да бъде оправдано непризнаването на общонародния подем и възход в тези години.
Днешната „либерална революция“ е надеждно прикрита с апелации към миналото. В този двусмислен либерално-глобалистки тандем е скрита цялата днешна лъжа на епохата. Чрез антикомунизма домораслите ни „либерали“ прикриват извършената от тях разруха, а „социалистите“ приемат това, като придават на процеса видима легитимност. Именно инерцията на антикомунизма, зададена от либералите и активно поддържана от политическото мнозинство, вкарва нашата история в безизходността на небитието, в посока, откъдето излизане няма! Парадоксално, бившият изостанал Китай, мъдро съхранил „във времената на промените“ своето „социалистическо“ минало, уверено се развива като световен лидер, а до неотдавна могъщата Русия, която упорито се отрича от него, вегетира и се изражда. Какъв по-нагледен пример от този?
И в този контекст антикомунизмът става принципно деструктивен фактор. Като не носи вече никакъв позитивен смисъл относно бъдещето, той изцяло е насочен към по-нататъшното унищожаване на миналото, безмислено разрушавайки всички мостове, свързващи обществото, историята и културата. През всички години след промените, именно той си остана главен ентропиен фактор, непрекъснато умножаващ хаоса на общественото съзнание, като не му позволява да възстанови стабилния път на национално-историческото ни развитие. Отказът от антикомунизъм е първото принципно условие за възраждане!

Ентропия* – мярка за неопределеност /хаос/