Loading...
Журналистът Христо Христов пред „ФорумЪт“ за ролята на ДС в операцията, за новата си книга и за обвиненията срещу него за нечистоплътната й поява:
Г-н Христов, ще Ви помоля да издадете в аванс малко повече за книгата, чиято премиера предстои в понеделник, 17 декември – какво в нея ще изненада най-много читателите – дори тези, които вече са прочели поместените във Вашия сайт – http://desebg.com/ откъси?
Книгата за първи път изяснява цялата партийно-държавна политика по отношение на паметниците на културата в чужбина и в частност на политиката спрямо българския манастир „Св. Георги Зограф”. Лицето на неявната политика на комунистическата партия е т. нар. културно-историческо разузнаване или отдел 14 на Първо главно управление (ПГУ разузнаването) на Държавна сигурност. До момента неговата дейност изобщо не е изследвана. Онова, което се случва с кражбата на черновата на „История славянобългарска” през декември 1985 г. е израз на заложената още през 1971 г. от близкия кръг около Людмила Живкова и от Държавна сигурност стратегия и тактика по „изземване” и „придобиване” на духовните и материали ценности от „Зограф”. Това става по подобие на политиката на Москва към руския манастир в Света гора „Св. Панталеймон”.
Изясняването на тази политика е много важно, тъй като досега случаят с кражбата на Паисиевата история е интерпретиран предимно откъм криминалната му страна. Изказаните до момента оправдаващи мотиви за тази операция на ПГУ, а именно, че е съществувала заплаха за кражба на книгата или другата версия, че манастирът е щял да стане румънски, не намират потвърждение в архивите на самата Държавна сигурност.
Вероятно една от изненадите за читателите, включително и за посветените, е да видят упорития отказ на разузнаването да легализира проучването на духовните ценности, съхранявани в светата обител след края на военната хунта в Гърция през 1974 г., така както това са направили други страни като тогавашна Югославия. Мотивите за този отказ са прозрачни – чрез агентурнно-оперативните мероприятия към „Зограф” ПГУ е оправдало съществуването на гръцкото направление на културно-историческото разузнаване.
Не на последно място за първи път читателите ще могат да научат и да се убедят, че не БКП, Държавна сигурност или разузнаването са изиграли ключова роля за преодоляване на най-сериозния проблем в „Зограф” по време на комунистическото управление, а именно кризата с румънското игуменство през 1973-1974 г., а заслугата е на Българската православна църква и нейните активни дипломатически ходове.
Колко време Ви отне и колко трудно Ви беше да съберете материалите и доказателствата за кражбата на една от най-емблематичните книги в българската история?
В предговора на книгата съм си позволил да направя едно сравнение. За написването на книгата ми за убийството на Георги Марков („Убийте Скитник”), когато нямаше законодателство за достъп до документите на ДС, бяха необходими шест години и още три години, за да спечеля заведените от мен дела срещу тогавашния министър на вътрешните работи Георги Петканов и директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров за отказ за достъп до архивите.
Днес, когато има Закон за досиета и действаща комисия, проучването на архивите на ДС става далеч по-лесно. В случая с кражбата на Паисиевата история проучването на документите на ДС, заедно с някои важни архиви на БКП в Държавна агенция „Архиви”, а така също и работата ми в дипломатическия архив на Министерството на външните работи отне три месеца.
Кои моменти около кражбата останаха неописани в книгата – бяхте принуден да ги запазите, или не открихте достатъчно доказателства?
Бих желал да подчертая, че книгата не е единствено разказ за криминалната страна на отнемането на оригинала на Паисиевата история от „Зограф”. Постарал съм се да отделя специално място на българския манастир, на Паисий Хилендански, на неговата история, а също така и на откривателя на черновата – един малко познат за съвременното общество български учен – акад. Йордан Иванов. Така че не съм си позволил да оставя неописани моменти от цялата история – от основаването на „Зограф” и 10-вековната традиция на българските владетели, царе и патриарси за дарителство и ктиторство на светинята, през политиката на комунистическото управление за „изземване” и „придобиване” на неговите ценности, до връщането на оригинала на „История славянобългарска” през 1998 г. там където я е оставил да се пази нейният автор Паисий Хилендарски. Единствената подробност, която липсва в архивите е по какъв начин е изготвено копието, с което по-късно оригиналът е подменен.
Прецених, че е по-правилно да не излагам подробности, свързани с материалните богатства на манастира. ПГУ през цялото време след 1971 г., когато започва активно да работи, се стреми не само да открадне най-ценните ръкописи от библиотеката на „Зограф”, но и да разбере къде се намират златните запаси на обителта. Мисля, че тази факти трябва да си останат тайна на монашеското братство, което ги съхранява, а не да се публикуват, нещо което съм обяснил в книгата. Сигурността на монасите и „Зограф” е по-важна. Не съм разкрил и идентичността на единствения монах, който отдел 14 на ПГУ за културо-историческо разузнаване успява да внедри в братството, макар че името му присъства в документите. Той не е сред живите и аз съм спазил изискването на закона за досиетата за необявяване на агенти, които са починали.
Как ще свърши скандалът с водещия на предаването на БНТ „Вяра и общество“ Горан Благоев, след като той разпространи пред медиите сериозни обвинения срещу Вас за кражба на идеи, а малко по-късно с лични нападки по темата се включи и бившата Ви колежка от вече несъществуващия син флагман на СДС в.“Демокрация“ – Люба Манолова? (Бел. ред – http://lubamanolova.info/analizi/2012/2624-vav-vreme-razdelno-zhiveem-kolega-blagoev-emblemata-mu-e-30-srebarnika)
Уважавам усилията на всеки гражданин, изследовател или журналист, в това число и на колегата Горан Благоев в проучванията на архивите на Държавна сигурност. Още в първата публикация на своето разследване, а така също и в книгата коректно съм посочил поименно кои журналисти до какви факти са стигнали. Не става въпрос само за Горан Благоев, защото той не е единственият, който е писал по тази тема. В неговия случая обаче нито, когато през 2011 г. е писал и публикувал своята книга, в която е отделена част за кражбата на Паисиевата история, нито година по-късно, а и до ден днешен той не си е направил труда да поиска тези архиви. Това е истината. Твърдението му, че ги бил поискал от някаква служителка, забележете, устно, и комисията не му ги дала, пък после ги предоставила на мен, е меко казано несъстоятелно и нелепо. Всеки знае, че не съществува архив не само в България, но и в света, в който материалите да се представят по устни заявки.
Така че скандал няма. Има суета и човешка завист. Не бих навлизал в повече подробности, защото именно заради това, че не си е направил труда да провери надлежно фактите в архивите на ДС, още когато е подготвял своята книга Горан Благоев е изпаднал в позицията да вменява без никакви доказателства вина за кражбата на Паисиевата история на невинни хора, които имат семейства и близки. Оставям на читателите сами да преценят дали човекът, който се оплаква, че са му откраднали някакви идеи, си е свършил професионално задълженията като журналист.
Нямам представа какви лични нападки е отправяла г-жа Манолова, а и честно казано не се интересувам от интриги. Опитвам да правя обективна и сериозна журналистика.
В случая мисля, че далеч не е толкова важно кой точно журналист или изследовател е извадил фактите на светло. Много по-важно е, че именно в архива на Държавна сигурност бяха открити архиви, установяващи по безспорен начин истината за операцията, с която разузнаването извършва кражбата на „История славянобългарска”. Тези архиви разкриват мотивите за специалното мероприятие, преките изпълнители – оперативни работници от ПГУ и кръга на висшестоящите началници в Държавна сигурност, които утвърждават операцията и с чието знание и съгласие тя е проведена четири години преди падането на Берлинската стена
