Loading...
Едно рекламно видео се разпространява тия дни, има хиляди споделяния. София от 1978 година. Градинки, зеленина, красива соц лелка се разхожда, гвардейци маршируват пред Мавзолея, по улиците няколко Москвичи и Лади, усмихнат униформен.
Хиляди коментари, славещи това спокойно и красиво време. Хора, които не са били родени тогава, жалят че не са имали шанса да живеят в тия хубави години…
Само дето това рекламно видео няма нищо общо с истинския живот.
1978 бях в гимназията. На нашите след 15 години чакане им бяха стигнали лихвоточките да си купят гарсониера в Надежда, панелен блок на последния етаж. Лихвоточките бяха някакъв ред, по който държавата казваше кой може и кой не може да си купи жилище.
Блокът, както и всички блокове в Надежда беше пълен с хлебарки, а мазетата с плъхове, изпражненията им бяха навсякъде, включително върху бурканите с чушки и лютеница, които всяка есен нашите правеха за зимата. В цяла Надежда и Толстой имаше три магазина, халите Надежда, супера в Толстой и един смесен магазин на ул. Република, между Надежда и Толстой, дето се продаваха храни и стоки за бита, като електрически крушки и сапуни. Навсякъде огромни опашки за всичко. Единствената кръчма за двата квартала „Заводска среща“ събираше кварталните алкохолици, а те бяха повече отколкото кръчмата можеше да побере. Вътре и около нея редовно ставаха сбивания, наоколо повръщано, избягвах вечер да минавам оттам. Работнически квартал. Повечето си изхвърляха боклуците през прозорците и околоблоковите пространства бяха кочина. Околните заводи (в района бяха много) и ТЕЦ-ът, бълваха пушеци и сажди, зимните месеци беше ужасна мъгла, смог, не виждаш на три метра пред себе си. Гимназията ми беше в друг квартал. Сутрин по тъмно висвах в кишата на автобусната спирка. Около мен тълпа от сиви, смачкани хора, мръзнат и псуват нередовния транспорт. След известно време в мъглата се виждат мъждукащите фарове на рейса. От вратите висят хора. Често рейсът подминава спирката, защото още хора няма как да се качат. Спира на 30-40 метра, колкото някой да слезе. По-пъргавите успяваме да дотичаме и да се хванем за вратата, висим навън, возим се стъпили само с един крак на стъпалото.
Предимството е че билети не дупчим. В онуй чудесно време, дето билетът струваше 6 стотинки.
1978 година.
