Loading...
Честит празник и поклон пред българските будители! Знайни и незнайни. Моят принадлежи по скоро към вторите.
Казва се Стоян Бакърджиев. Живееше в Пазарджик на улица „Николай Ръжанков“ № 2.* В две стаи. В едната лежеше парализираната му майка, за която той се грижеше, а в другата работеше върху древното си изтъркано писалище, заобиколен от рафтове с книги, високи до тавана. Беше преводач. Преди всичко на мерена реч.
Няма начин да не сте чели негови преводи на Шилер, на Гьоте, на Хайне, на Лопе де Вега, на Сервантес, на Адам Мицкевич, на Молиер („Тартюф“), на Леся Украинка, на Михай Еминеску, на великите латиноамерикански поети от минали век (Сесар Вальхо, Хосе Сантос Чокано и Рубен Дарио) и т.н. Много от тези преводи са в учебниците и христоматиите, над които залягат днешните ученици и студенти.
Един от блестящите му преводи, първият у нас превод на грузинския епос „Витязът в тигрова кожа“ му донесе голямата награда на Съюза на преводачите в България.
Но думата ми не е затова, че бай Стоян, както го наричахме в Пазарджик, се е погрижил за поколенията. Най-вече за това те да четат на блестящ български език световните поети и драматурзи. Думата ми е за онова мрачно и в някакъв смисъл безпросветно време, пълно с млади хора с поразено от комунистическите догми съзнание.
Побит като стълб в Пазарджик, под зоркия поглед на ДС, напълно независим, тъй като изкарваше хляба си само с преводи, той изпълняваше още една мисия. Не знам дали го е съзнавал или не. Макар и почти подрастващ по онова време имах щастието да бъда част от неговия най-тесен кръг. Кръг, в който по обед на кафе в „Гергана“ срещу старата поща, вечер на бутилка вино по кръчмите се прощавахме с една от двете България. Измислената България на комунистите.
В неговия дом често гостуваха будители. Например проф. Тончо Жечев, който току-що бе издал своята знаменита книга „Българският Великден или страстите български“. В нея той преобърна представите на много българи и догмата за мрачното турско робство. Пак в нея той реабилитира просвещенските усилия и постави наравно с лудите глави от Букурещ и Браила мъдрите цариградски първенци и духовенството ни, провело титанична борба за самостоятелна Българска екзархия, народност и териториалните очертания на бъдеще свободна България.
Пак в неговия дом един ден дойде мъж в средата на 40-те, рошав и с плетен пуловер и донесе няколко екземпляра от една своя книга, която нямаше как да купиш в книжарниците или да заемеш от библиотеката – „Фашизмът“. Тоталитаризъм – това бе новата думичка, която ми се завъртя в главата тогава. Е, по-нататък не беше трудно да я отнесеш към действителността.
Пак там, в дома му, или на чаша вино по пазарджишките кръчми полека-лека се простихме и с профанската комунистическа догма за „византийското робство“. За това спомогна и поета (и византолог) Радко Радков с неговите пиеси в мерена реч („Теофано“, „Балдуин“, „Патриарх Евтимий“), с „Византийски запеви“, първата и единствена книга с религиозна поезия, издадена по времето на комунистическия режим. За последната той бе разпнат в официоза „Литературен фронт“. С уводната статия с ироничното заглавие, което още помня „Нашата мила родина „Византия“.
Отново там, по пазарджишките кръчми или в Клуба на културните дейци, винаги идваше един сюблимен момент, когато някой от насядалите около гостоприемната му маса да поиска от него да чуе стихотворението „Шакия Муни“ на прогонения от болшевиките Дмитрий Мережковски. Естествено в негов собствен превод. Беше невероятен рецитатор. И така в рамките на подобни незабравими спектакли се вдигаше пред очите ни завесата, за да открие другата Русия. Тази, която днес Путин се опитва да погребе за втори път. А покрай нея и нас, бленуваната Задунайска губерния.
Спирам до тук с призива на просветния министър Стоян Омарчевски (подписал през 1922 окръжното, с който се поставя началото на празника) да не оставаме длъжници на „малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставяли „никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат“. Имали сме будители, имаме ги и днес. Само преди година бе премиерата на „Моралът е доброто“, филм за един тях, който е наш съвременник – Кристиан Таков.
Послепис. Днес Стоян Бакърджиев (1929-1998) е почетен гражданин на Пазарджик и на негово име има учредена национална награда за художествен превод.
* Съратник на Васил Левски и член на местния революционен комитет.
