Loading...
ЧАСТ І
Категорично най-сериозния проблем пред държавата ни е демографския. Жителите на Република България, най-вече етническите българи сред тях, са измежду най-бързо западащите държавни и етносни популации в света. Предизвикано от неблагоприятния ефект на емиграцията и свило се възпроизводство, главоломното намаляване на демографската тежест на българското общество на международно и регионално ниво предначертава понижаването на неговия политически, икономически и културен потенциал, смаляването на съвкупната му значимост, самостойност в бъдещия несигурен свят на глобален демографски растеж. Предвижданията за демографския статус на България до 2050 г. са крайно песимистични.
Освен катастрофално ниската раждаемост на държавно творческия етнос – българския, може би още по-тревожен е този с прогресивно нарастващата, почти в геометрична прогресия емиграция. Причините й са основно икономически. В Европейския съюз, пропорционално на населението сме с най-висок индекс на емиграция. По непълни данни на НСИ за 20 години над 1.6 млн. души са избрали тази участ. Което е истинска катастрофа и заплашва самото съществуване на държавата, като такава. За да проникнем издълбоко в проблема за емиграцията, следва да се разбулят съкровените тайни на националното ни битие.
В момента политиката на ЕС спрямо отделните националности прилича досущ на описаното в „Марксизма и националния въпрос“ на Ѝ. В. Сталин. В глобалистката и по същество интернационалистична борба за „освобождаване“ и уравняване на националностите, отсъства възприемането и любовта към националния образ. Всъщност това е политика за всеобщо разрушаване на националностите и води до тържеството на „демокрацията“ и космополитизма. Това е антиисторическа абстракция, измислена за отричане на неповторимата реалност, наречена националност. Националността не може да бъде откъсната от конкретната история и правото и на съществуване не може да се разглежда абстрактно. Всъщност важен е конкретния човек от плът и кръв, неговия род и племе, националния човек. Борбата за уравняването му е интернационална по характер. Борба, която отвлича и откъсва националния човек с род и племе от майчинството и бащинството на нацията. Всъщност потиска се живият, конкретен, национален човек, а се „освобождава“ отвлечения, имагинерен човек. Всяко национално битие заслужава разбиране и съчувствие. Но това не означава уравнително и смесително отношение.
Нацията е предимно историческа, а не абстрактно-социологическа категория. Тя е породена от конкретна историческа действителност и смисълът и е недостъпен за тези, които боравят само с абстрактни социологически категории. Защото дълбоко в тайнствени ирационални дълбини се затаява битието на нацията. То не се изчерпва само от расата, езика, религията, територията и държавния суверенитет, макар че тези белези са съществени за националното битие. Най-вярно би било то да съществува като единство на историческата съдба. Осъзнаването на това единство е националното съзнание. Но това е ирационална категория. Защото това съзнание е потопено в глъбините на живота, в недрата на неповторимата и конкретна историческа реалност за всяка нация. Образуването на историческа националност е сложно взаимодействие от смесване на раси и народности. Нацията не е емпирично явление на някакъв отрязък от историческото време. Тя е мистичен организъм, а не само феномен на историческия процес. Нацията не е днешното поколение, нито сбор от всички поколения. Тя е нещо изначално, жив субект на историческия процес. В нея живеят и съществуват всички предишни, както и съвременното поколение. Националното битие побеждава времето. Духът на нацията се противопоставя на това, миналото да бъде асимилирано от настоящето и бъдещето. Той не може да допусне изключителното тържество на бъдещето над миналото. Задължително националното битие и съзнание има религиозна основа и дълбочина. Религията установява връзката и родството, преодолява чуждото влияние и човек намира тази връзка именно в родината. Всъщност тази религиозна основа е съхранила нацията ни през 500 – те години османско владичество. Всеки опит да се откъсне националността от тази религиозна дълбочина я подлага на опасност от разлагане.
Истинското национално съзнание е дълбочинно понятие. То е консервативно, не защото е враждебно на настоящето и бъдещето, а защото признава нашите бащи, деди и предци като толкова живи, колкото самите нас и идните наши потомци. Животът на нацията, националния живот е в неразривна връзка с предците и почитането на техните завети. В националното живее традицията.
Комунистическия интернационализъм и съвременния глобализъм са религията на бъдещето. Те не познават граници в своите претенции. Не признават надгробните паметници. Тази религия на всепроникващото бъдеще няма грижа за връзката с предците и паметта за тях. Националното съзнание е дълбоко противоположно на този дух. Интернационализма и глобализма се стремят да ограничат силата на народите, да спрат разцвета им. Искат да пренасочат движението им в празни пространства, наречени работни места. В празни абстракции, като „свободно движение на хора, стоки и капитали“. Иска да угаси волята на нациите за живот, за исторически възход. Пленява морално с отричането на националния егоизъм. Но зад това отричане, което тласка към пътя към небитието са скрити само личното самоутвърждаване, класов и личен егоизъм, жажда за лично благополучие, отказ от жертви в името на историческото издигане на народа си. Унищожава се миналото на нациите и не ги допускат към собственото им бъдеще. Тласкат ги към друго бъдеще, страшно с идеологическата си пустота и безперспективност. И в най-елементарния, инстинктивен национализъм има повече жизнена правда, отколкото в интернационализма и глобализма.
В английския език има две думи със самостоятелно значение – nation и people. В българския няма съответните точни думи. Но, все пак народа е предимно количествено определение – сбор от Ивановци, Марии, Хасановци, Киркоровци, Мошета и т.н. Това е просто маса от хора. А какво е нацията? Тя не е една или друга класа, или прослойка. Не е емпиричен сбор на живущите в границите на държавата. В нацията влизат не само човешките поколения, но и земята ни с камъните на църквите, крепостите, къщите ни, надгробните паметници, старите ръкописи и книгите. За да се долови духът на нацията трябва да се чуят тези камъни, да се прочетат избелелите ръкописи и книги. С гласа на нацията говорят не само живите, но и мъртвите, великото минало, жалкото ни настояще и загадъчното бъдеще.
Но глобализацията иска да заглуши гласа на измрелите поколения, да убие чувството за минало и принадлежност. Това поколение, което скъсва всякаква връзка с националното минало, никога няма да изрази духа на нацията и волята й. Защото тази воля и дух са възкресяваща, а не смъртоносна сила. Крайно време е да се обърнем не към народа, а към нацията, т.е. не към количественото, а към качественото, не към повърхността, а към дълбините на народната душа. Нацията е дух, Божи промисъл, който емпиричния народ може да осъществи, или погуби. Трябва да бъдем не само народ, но и българи. България е безкрайно по-ценна и по свещена, отколкото човешкото население в едно или друго време, в една или друга своя част.
Държавата е определящ белег на битието на нацията. Всяка нация се стреми да има своя държава, да я укрепва и засилва. Това е здравия инстинкт на нацията. Чрез държавата, нацията разкрива всички свои претенции и потенциал. От своя страна държавата трябва да има своя национална основа, национално ядро, макар и в смесен състав от национални малцинства. Българската държава е била винаги българска държава. Тя е имала в основата си българско ядро и е осъществявала българската национална идея. Държава, която няма национално ядро и национална идея, не може да има творческо начало и живот. Ако нацията изгуби своята държава, своята самостоятелност и суверенитет, това е огромно нещастие и тежка болест, която осакатява душата на нацията. Пример за това е легендата за скитника – евреин. Нация без собствена държава почти две хилядолетия. Довело да изменение на душевността на този народ, прокуден и принуден да се пръсне по света. Извор на безкрайни страдания и конфликти. И ние все още носим белезите на 500 години държавно безвремие, като това се е отразило пагубно на националното ни самочувствие и самосъзнание.
Има два типа разбиране на национализма. Може да бъде идеализация на стихийните качества на народа, самодоволство, което да не допуска никаква критика и самокритика. Това е стихиен национализъм и в ниските си прояви може да се окачестви като зоологически национализъм. Но този тип национализъм може да преминава също и в отричане на националната идея и да превърне критиката на националността в самоотричане и самоизтребване. Всъщност това напоследък се е превърнало в наша национална особеност и причините са комплексни. И всички интернационалисти, глобалисти, уравнители, опростители и смесители са убийци на живото същество, носещо името България.
Смятам за огромна привилегия, да илюстрирам мислите си със стихове на обичаната от мен българска поетеса Румяна Симова, съпреживяваща със сърцето си нашата българска съдба… в емиграция:
Живеем порядъчно. Плащаме сметките.
В събота сутрин пием кафе.
Заедно. Бършем умора в салфетките
и се надлъгваме, че сме добре.
Ситни дантели покрай ъглите
на потъмнелите ни очи.
Имаме тръни наболи в душите.
Ех… Емигранти… Навън пак ръми.
Пием кафето и някакси бързаме.
Нервни, припряни… Кой знае защо.
Никой не пуши. Езиците – вързани.
Малко етническо общество.
Като роднини сме. Не се обичаме,
но сме си близки… Самотни души.
Уж сме различни, а си приличаме.
Вън задължително тъжно ръми.
Ей ги децата ни – чуждоезични.
По им е лесно казват така.
Уж са си наши, а са различни.
С други очи възприемат света.
Събота сутрин… Кафето е рядко.
Бледо, размито „филтър кафе“…
Никой не ще да се връща обратно.
Навик… Живеем си тука добре.
Време е. Тръгваме. Леки прегръдки.
„Бай“ за довиждане… Вънка ръми…
Бързо колите поемат по пътя.
И до дома все така ни боли.
Румяна Симова
2004 г. Палмерстън Норт, НЗ
