Loading...
Това също са мои спомени. Не ваши. Истински от първата до последната буква. Но са мои, а не ваши. Това ще го разберете ли, или ще ги отричате със своите прекрасни спомени!?
Та днес ще ви разкажа две истории. За оня живот. Истински. За фамилията ми. Първо ще ви кажа няколко неща за прадядо ми. Димитър. 1923 година. Септември e. “ Месец на кръв, на погром и позор“. Капитан Монев бие завързан човек, обесен надолу с главата. Цялото село е изкарано да гледа. И гледат. И мълчат. Страх ги е. За животеца. А той. Нетърпящ насилие и несправедливост:
– Що биеш човека? От господа срам нямаш ли?
И капитанът го бута от един зид. Остава цял живот инвалид. Но е научил децата си да търсят справедливост.
1945 година. Единият му син нещо не долюбва властта. И тя не го долюбва. Първо го праща с ротата на смъртниците на Драва. Оцелява. Оцеляват 1 от 10. Недолюбваните от властта. После не може да започне нормална работа. А има акъл за петима партийни секретари. И търси справедливост. Няма. Властта го е нарочила за враг на властта. И става горянин. Родителите му, братята и сестрата остават на село. И една нощ пристигат няколко камиона. С милиционери. На ливадата над къщата картечница. Къщата заградена. До обяд трябва да натоварят багажа и да тръгнат. Към най-страшното. Няма по-страшно от неизвестното. Прадядо ми е прикован на легло. Единият брат на дядо е още малък. И дават на прабаба ми правото да избира. Великодушни са. Или искат да се изгаврят за последно. Изборът е неин. Да остане със съпруга си, или да тръгне с детето си. Камионите са натоварени. Фамилията и тя. Прабаба реве и тича. От камиона с детето, до леглото на съпруга. И избира. Детето. После камионите тръгват. Дядо Димитър остава да умре тук. Останалите ги товарят на влака. Конски вагон. И след няколко дни са в Разград. Билетите им за влак не струват нищо. Нищо не струва и чорбата, която им дават… Животът е хубав и светъл.
После ги оставят пред една къща. В село Каменар. Турско село до Разград. Без хляб и работа. Добре, че поне турците са хора. На сутринта дворът е покрит с бохчи. Сиренце, хляб… Прехвърлят ги през оградата. Нощем. За враговете на народа.
След години се смиляват и ги връщат на село. Народната власт е победила.
Това исках да ви кажа. Сетете се, когато напишете колко са стрували хлябът и билетът за влак! И колко спокойно се живееше.
И още нещо. Гробът на прабаба ми е в Каменар. До турските гробища. На прадядо ми е в Горни Лом… До децата му.
На първата снимка е гробът на баба и дядо.
И как от предните ми спомени за храната разбрахте, че съм стоял гладен, и дрипав, а наште са били мързеливи!? Ми не. Те ви и снимка на бащика, сестрата и мен.
ПРИЯТНА ВЕЧЕР! И НЕ МЕ ПСУВАЙТЕ НА ЛИЧНИ!
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
