Loading...
„Прекарах почти половин година в затвора, без да знам какво се случва вкъщи….Изведоха ме от дома, когато беше зима и се върнах през лятото. Цялото това време бе за мен черна дупка. Седейки в затвора мислех, че като изляза на свобода отново ще съм пълна с енергия за работа. Ако мъжът ми също излезеше на свобода, щяхме да изкараме нещо, за да преживяваме.
Времето вървеше мъчително и аз се хванах за работа, като гладен за хляб. Сега вече бях свободна. И какво от това? Лежах на дивана и си мислех, че след прекараното време в затвора вече са ме забравили. По-рано ми се струваше, че трудът ми бе нужен на страната, но сега? С другите постъпваха още по-зле. Беше ми казано да се връщам на старата работа, но аз прекрасно знаех, че следователите винаги лъжат. Това бе тясно свързано с професията им. В последните години работех в Ермитажа, където се специализирах в областта на френското изкуство на 17 и 18 век. Освен там, нямаше къде да отида на работа. Мисля, че следователят ми каза да се върна на старото си работно място само за да ме унижи. В затвора бях се обездвижила. Ходех само в килията по шест крачки назад и напред. Чувствах слабост, в трамвая ми се въртеше главата. У дома исках само да лежа, лежа, лежа, и да не мисля за нищо. Толкова мъчително ме болеше глава. В затвора ненавиждах седем часа сутринта. Мечтаех си да забравя вика на надзирателките „Ставайте!“ в този проклет час. Сега се събуждах в 7 часа, изпитвайки мъчително безпокойство, което не можеше да се успокои по никакъв начин. Вероятно порокът на сърцето ми се беше обострил. В затвора считах за съблазнително да пия чай от малка порцеланова чашка, а не да си горя устните от канчета. Сега не исках нито да ям, нито да пия или да мисля за храна. Забравих какво е да се живее. Нищо не исках. Не, исках, но не това, което трябваше да се прави в точно определено време; исках да захвърля всичко и да отида при съпруга ми. Но на жени като мен им бе дадено да разберем, че той беше някъде далеч. Къде? Никой не знаеше. Трябваше да чакам известие от него и да започна някаква работа. От домоуправлението ми казаха, че тъй като съм без работа, не ми се полагат купони за храна. Отнеха и тези на сина ми. Това беше нещо ново, детето ми се безпокоеше…. За мен работата в Ермитажа беше втори живот, а за детето ми един нов фантастичен свят….Отначало се забавляваше с играчките – коне, лебеди, смешни джуджета, човечета с криви крака и ръце. Всеки път тичаше към витрините, за да провери, дали всички са си по местата. После се увлече по огромната статуя на Зевс с голяма къдрава брада и златен орел. В последно време му харесваха рицарите, и бе на седмото небе от щастие, когато му позволяваха да си сложи на главата някой шлем. Сега се връщахме там като изгнаници.
Той не разбираше с какво бяхме заслужили подобна участ. Смътно се надяваше, че нещата могат да станат както преди. Казах му да ме изчака, и влязох в сградата. Всичко в този любим дом ми беше познато-стъпалата, закачалките, униформите на служителите. На лицата им не бе изписано любопитство. Те не знаеха дали влиза техен човек или чужд, и дали не бях опасна. По-лесно ми бе да се чувствам като чужд човек, отколкото да си спомням за това, как грубо и безцеремонно бях лишена от любимите си неща. Не защото бяха намерили някаква нотка на вина у мен, а защото бях жена на саботьор. За да приключа по-скоро с мъката отидох направо при главния директор. „Вие по какъв въпрос?“ – попита ме той. Това бе първият въпрос на бившия съветски дипломат Лерган, който беше скандализирал с любовните си похождения и пиянските си истории Далечния Изток, който за наказание беше назначен за началник на Ермитажа и се превърна в наказание за всички научни сътрудници в музея. Защото не се притесняваше да се държи с тях грубо и провокативно. „Следователят ме изпрати, за да се върна на работа тук“, отвърнах аз. Подадох му документите, а той ме попита защо съм отсъствала толкова време. Казах му да се обърне към следователя – фамилията му бе Лебедев, тъй като бях подписала декларация за неразгласяване на информацията. Той сви рамене. Излязох и се почувствах облекчена, че всичко свърши. Отидох в канцеларията, където получих трудовата си характеристика. Без нея не можех да постъпя никъде другаде на работа. В нея бяха записани всичките длъжности, които бях заемала по време на цялата си работа в Наркомата, и накрая бе записано, че бях уволнена поради арест. Ако бях работила още две години, щях да получа право на пенсия като член на секцията на научните работници. Сега с подобен „вълчи паспорт“ не знаех, дали щях въобще да намеря някаква работа. На картончето, което също получих от канцеларията бе записано, че за работа трябваше да се обърна към специалния отдел на бюрото по труда. Сега знаех къде да отида. След 23 години работа не исках да проявявам повече инициативност. Да правеха с мен каквото искаха. Нито една институция, ако не влизаше в плана и, нямаше да вземе на работа един сътрудник. Това че ме изгониха от Ермитажа означаваше, че едва ли щях да намеря повече работа по специалността си. Не разбирах логиката, след като бяха изпратили на заточение един специалист по ихтиология, защо трябваше да унищожат и един музеен работник. Отидох на трудовата борса, за да видя, как унищожението щеше да бъде доведено до край. Там в отдела по просвета заварих малко хора. Няколко учителки –очевидно неудачници и две млади чертожнички. Никой друг. Влязох и подадох мълчаливо характеристиката си. Служителят я прочете и ме погледна уплашено, след като прочете какво съм работила в продължение на 23 години. „Извинете, но къде мога да ви пратя с подобна квалификация? Сама разбирате, че на борсата не са нужни подобни специалисти“, каза той. „Разбирам“, отвърнах невъзмутимо- „но бих искала да бъда изпратена на работа чрез бюрото по труда, какъвто е редът“. Попита ме какво друго мога да правя. Беше странно, че след като в продължение на две десетилетия бях работила като старши сътрудник в хранилището на Ермитажа, сега да стоя тук. Какво ли въобще друго можех да правя? Да работя като прислужница или готвачка – едва ли. Може би като медицинска сестра. „Знаете ли някакви езици“, попита ме той. „Четири нови, и два древни“, отвърнах аз. „Къде да ви намерим работа? Какво да ви правя?“- отвърна той кисело. „Много просто, забравете какво е написано, и ме изпратете на някоя обикновена работа“, отвърнах аз. „Но това щеше да означава деквалификация. Ние не можем да допускаме подобно нещо“, каза той. Той хвърли документите и изчезна някъде навътре, за да се съветва. Чаках търпеливо. Знаех, че в музеите биха предпочели някоя студентка пред един сътрудник. Студентка, която нямаше да знае нищо, и която нямаше кой да научи. Но какво можех да направя, след като бях изхвърлена зад борда. Бях дала всичките си знания и сили за страната, а сега представителите на същата се страхуваха да не попадна в графата „деквалификация“, но нямаше друго какво да се направи. Служителят се опита най-накрая да излезе от положението, като ми каза, че може да ми предложи съвсем елементарна работа в една библиотека. „Толкова по-добре, защото не разбирах нищо от библиотечно дело“, казах аз. „Можете да откажете, ако работата не е по специалността ви, но не повече от три пъти“, продължи той. „Знаете, че нямаше да получа купони за хляб, в случай че нямам работа“, казах аз. „Да“- отвърна някак сконфузено служителят. Благодарих за предложението за работа, и изразих надежда, че там ще ми хареса , и че нямаше да ми се наложи да се върна в бюрото по труда. В учреждението, където бях препратена , характеристиката ми отново предизвика лека уплаха в служителите, но аз ги уверих, че мога да се справя с работата. Така се превърнах в библиотекарка. Работата бе лека и аз я вършех сякаш бях някоя опитна библиотекарка. Даже синът ми бе доволен, защото винаги се връщах навреме. Деквалификацията беше удобно нещо, но не можех да не се чувствам сякаш бях изхвърлена от живота. Впрочем далеч не бях единствената. След чистката бях в затвора, където идваха и си отиваха десетки. Те се уреждаха на работа на различни места, където можеха да използват само това, че знаеха чужди езици или дори само общата им култура. Така например единствената специалистка по различни видове камъни, човек с редица научни публикации зад граница, стана секретарка на инженер занимаващ се с разработката на музикални инструменти. Известен архитект стана учител по математика. Някои ставаха коректорки, други правеха чертежи или преподаваха чужди езици. Това бе един вид „вътрешна емиграция“, термин, с който болшевиките заклеймяваха всички, които самите те бяха изхвърлили зад борда. Вкъщи също не исках да оставам. Знаех, че мъжът ми няма да се върне. Имах приятели, но всички вече бяха загубени. Идваха някакви хора. Говореха разни празни приказки. Престанахме да се разбираме. Идваше ми да им кажа нещо злостно и обидно. Да ги попитам защо идват точно сега, носейки разни цветя и бонбони. Защо никой от тях не бе помислил за детето ми, когато бе останало само и гладуваше. Ако затворът не ме бе научил да мълча, щях да съм непоносима. Затварях очи, за да не гледам злобно на човека, който идваше, а той си тръгваше, мислейки, че съм заспала. И така това бе краят. Нито дом, нито работа, нито приятели. Как да живея? Със сина и мъжа си ли? Но как бих могла да създам за тях някакво подобие на живот, ако ние бяхме обречени?…
„„Октомврийският“ влак , преди „Николаевски“, а сега „Московски. Болшевиките обичаха да сменят имената. В 19 часа от Москва тръгваше влакът „Червена звезда“, с който пътуваха всички представители на новата съветска власт и чужденците. Международните вагони бяха меки, иначе казано първа и втора класа. Публиката бе разнообразна с куфари и чанти. Няколко съветски дами, назоваващи се сега „съветски господарки“ бяха облечени с кожени палта с огромни яки и малки шапки. Влакът за Мурманск тръгваше от дървена площадка. Там бе тъмно. Цялата тълпа бе съставена от хора от народа с мешки и самоделни сандъци…. Имаше много мъже с брадви и триони. Много жени с деца, облечени с дрипи и загърнати с тъмни шалове. Бе страшно да се мисли къде отиваха. Политиката на унищожение на кулаците като класа беше засегнала всички райони на страната. Ето защо можеше да умреш сигурно и бързо в родината си. В чужбина също можеше да умреш, но да умреш на път не бе толкова страшно. Мнозина бяха прогонени от домовете им, и се скитаха с надеждата да получат отнякъде по някой и друг килограм хляб. Това че щяха да живеят в землянки или бараки зад Полярния кръг децата не го разбираха. Както и да е, краят бе един и същ…. В купетата беше пълен мрак. Народът се тълпеше за пътническите и багажни помещения, така че отвсякъде можеха да се видят тичащи крака, глави и обезобразени от тежката работа ръце. Пространството между пейките беше запълнено със сандъци и вързопи, върху които седяха хора, които скучаеха, или спяха деца. Лицата им бяха мръсни и бледни, безжизнени и покорни. В целия влак имаше един „мек“ вагон, в който пътуваха куриерът и няколко по-крупни съветски служители. Имаше и един вагон, :резервиран“ за работници и роднини отиващи на свиждане, ако имаха пари да си платят за място. Когато се качваш във влака си мислиш, че си единственият, но когато влезеш виждаш „събратята“ си. Страданието на хората е изписано по очите им. Това не може да се опише с думи, но аз разпознавах подобни сигурно са ме познали и мен, защото щом минахме Петропавловск и броя на пътниците намаляваше все повече, съседката ми се обърна към мен с въпрос, от който всичко стана ясно. „Вие в Кем ли?“ (Кем е град, намиращ се в автономна република Карелия б.р.). Кем беше град с население от 2-3 хиляди души, потомствени рибари, които не бяха ходили никъде и 10-тина хиляди заточеници, при които роднините им отиваха на свиждане. Преди това трябваше да работят до късно вечерта и да гладуват цяла година, за да си го позволят. „А вие?’ – попитах аз. „В Майгуба.“ Това ми прозвуча странно. Това бе нов лагер, изникнал, за да приюти затворниците в случай на война в Кем. Нямаше още бараки, и зимата трябваше да се спи в палатки. Кем. Значи дойдохме. Нощ. Беше четири часа. Земята и небето бяха черни. На перона имаше няколко фенера, но след тях бе тъмно. Детето ме гледаше изплашено, а аз сама стоях сякаш бях се изгубила. „Да отидем на гарата, там е топло“, казах аз. Вратата се отваряше и затваряше непрекъснато. Все някой идваше или тръгваше на някъде. Изчезваше в тъмнината. Влязохме и не знаехме какво да правим. Всички помещения бяха пълни с хора – седящи или лежащи върху вързопи с багаж или дървени сандъци. Вътре нямаше въздух, а се носеха всякакви зловония. Под тавана сякаш в мъгла светеше малка лампа. Хора отиваха на някъде, крачейки между спящите. В ъгъла стояха двама души, които се ругаеха на висок глас, готови всеки момент да се сбият. Детето ми стоеше уплашено, не смееше да мръдне, за да не настъпи някого. Едва преминахме в другото помещение, наречено бюфет. Тук имаше по-малко хора. Сънена и разрошена продавачка с шал и дълга пола, под която личаха дебелите и като бутове крака наливаше някаква кафеникава течност наречена кафе от една желязна кана. Взех все пак две чаши от тази помия, която поне бе гореща. Момчето ми се държеше до мен като кученце и държеше вещите ни, за да не ги открадне някой…. Дебелата сервитьорка се развика:“Излизайте навън, бюфетът затваря.“ „Защо? Какво се е случило?“-попитах аз…. С детето отново се оказахме навън в тъмната нощ. Жената беше изчезнала нанякъде. Влакът беше заминал. Пътят беше пуст, и сякаш беше станало още по-пусто и тъмно. Беше немислимо да останем в другото помещение, а до разсъмване имаше още три часа. Седнахме на пейката и оставихме нещата си. Тази грозна гара беше захвърлена в дивата пустош…Единственият признак за цивилизация, бе наличието на голям часовник, чиито стрелки обаче се движеха доста бавно. „Мамо какво ще правим сега? Коя бе тази жена? Не знаеш ли?“, попита ме детето. „Не“-отговорих аз… „Мамо, студено ми е.“ „Бягай по перона, ще се сгрееш“, казах му аз. Той започна да бяга. Аз седях и държах вещите и също треперех. Спеше ми се и от това ми ставаше още по-студено. Измъчвах се, че трябваше да стоим така още час, а може би и час и половина. Може би трябваше да влезем вътре. Сигурно щяхме да се измъчим, но вътре бе топло. В една нощ, където навсякъде бе пълно с чекисти. Нрава на тези хора ми бе познат, и знаех, че те бяха уверени в своята безнаказаност. Още тогава в затвора следователят ми бе казал:“Помнете, че ние не сме свикнали да се церемоним с жените.“
Превод: Мартин Иванов
