Loading...
Ури Орлев е полски писател от еврейски произход. Автор на книги за деца. Един от малкото оцелели свидетели на Холокоста. Роден е през 1931 година, и истинското му име е Йожи Хенрих Островски. От 1940 година прекарва част от детството си във Варшавското гето. Баща му, който е лекар, попада в съветски плен като полски войник. Майка му, химичка по образование е разстреляна от германците през 1943 година. Заедно със своя брат и леля си, той е депортиран в концентрационния лагер Берген-Белзен.
След освобождаването им през 1945 година от американците, благодарение на една организация е изпратен в Париж, откъдето заминава за Палестина. Първата си книга публикува през 1976 година, и досега е написал 31 книги. Творбите му са посветени основно на живота на децата по времето на националсоциализма. Най- известните му произведения са „Оловни войници“ (1999 г.) и „Бягай, момче, бягай“ (2002 г.) , откъс от която предлагам. В нея той разказва историята на едно малко момче, което бяга от Варшавското гето по време на втората световна война. Книгата е филмирана, като само преди дни едноименният филм имаше премиера в Германия.
1. Храна и свобода
Не идва никакъв отговор
Беше още ранно утро. Улиците бяха празни. Давид взе по-малкия си брат за ръка и каза. „Ела Срулик. Отиваме на полската страна,“ „Как така?“
„Като контрабандисти. Тук в къщата отсреща видях, че има една дупка в стената.“ Срулик беше развълнуван. Той не винаги се съгласяваше с брат си, който беше по-голям от сестра им, но това предложение му се стори вълнуващо.
„Какво има на полската страна?“
„Свобода и храна“, каза брат му.
Срулик знаеше какво е храна но какво ли беше свободата? „Какво е свободата?“
„Това е, когато няма никаква стена, и може винаги да се върви свободно без ограничения“, отвърна Давид. „Моите приятели“, каза той, „чакат на пост, и ако там бе някой добър германец, „бягат на отсрещната страна.“ „Ти бягал ли си от другата страна?“, попита Срулик.
„Още не, но е по-добре през дупката в стената.“
„Как човек може да получи нещо за ядене от другата страна?“, продължи да пита Срулик.
„Ще изпроси малко пари, и ще си купи нещо в магазина. В магазините има всичко, както преди войната при госпожа Станяк в Блоне.“
„И бонбони ли?“
„И бонбони.“
Срулик бе червенокосо момче с лунички, имаше сини очи и и пленителна усмивка. Когато те все още живееха вкъщи,след като германците окупираха Полша, и икономическото положение ставаше все по-лошо, той често използваше тази си усмивка за да изпроси някой и друг грош от баща си за бонбони от магазина на госпожа Станяк. Сега баща му вече не можеше да му дава по някой и друг грош.
„Добре“, каза Срулик, „да вървим“.
„Но трябва да се пазим от хулиганите“, каза брат му.
„Хулигани ли?“ Те бият.“ „Яко ли?“
„Много яко. Искаш ли все пак да дойдеш с мен?
„Да“, каза Срулик, без да се колебае.
Те се промъкнаха през отвора в стената и видяха две полски момчета, които също ги забелязаха и се усмихнаха.
„Ела, по-добре да се върнем“, каза Давид.
Срулик изглеждаше нещастен. Не заради бонбоните, а заради нещо друго. Заради възможността да продължат нататък свободно, както по рано в миналото, когато те тичаха през полетата към къщи в техния малък град.
След като Давид разказа на родителите си за дупката в стената, беше взето решение да избягат от гетото и да се върнат в Блоне. Може би щяха да се сприятелят с някой от поляците, и той да ги скрие. Беше изминала вече година и половина, откакто бяха прогонени от своя град. Една лоша година и половина. И всичко би било по-добре за тях, отколкото бавното умиране от глад, тук в гетото на Варшава. Реши се от него да излязат първо родителите с малкия Срулик. И ако всичко минеше добре, тогава щяха да ги последват двамата му братя и сестра им. Но как можеха те да разберат, какво се е случило с родителите им? Биха могли да им изпратят една пощенска картичка. На нея можеше да пише „Не сме чували от дълго време нищо за вас. Пишете ни как сте. Яцек.“
„Кой е Яцек?“
„Просто едно полско име“, каза бащата.
„И ако не получим пощенска картичка?“
„Тогава все пак бягайте, и отивайте в Блоне.“
Срулик много добре си спомняше градските врати. Те живееха в една къща с една единствена голяма стая- бащата, майката, чичото, дядото и пет деца. Чичото и Файге, най-голямата сестра на Срулик избягаха за Русия в началото на войната. Дядото беше изпратен един ден в болница, и не се върна повече. Давид заведе родителите си до отвора в стената. Те се сбогуваха с него, и се шмугнаха през нея към „другата страна“. Слънцето вече грееше високо на небето. Те ходеха из улиците на Варшава, и изглеждаше сякаш, че свободата беше навред. Това усещане беше нарушавано само от германците, които ги наблюдаваха навред из улиците.
„Не бягайте бързо“, каза бащата. „Трябваше да изглеждаме така, сякаш се разхождаме и да не гледаме германците, както и полицаите. След като свикнехме с това, можехме да обикаляме всеки ден“. Срулик не можеше да се владее. Той разглеждаше всичко- витрините, нагласените майки бутащи детски колички, колите, трамваите и файтоните, които бяха теглени от един или два коня. Той не отвръщаше поглед и от германците и полицаите. Родителите му не разглеждаха нищо докато вървяха. Държаха се един за друг за да не тичат, за да не бягат, а просто да се разхождат с малкото дете между тях. Докато бяха извън града.
Срулик много се радваше. Той се усмихваше, когато виждаше зелените полета, цветята край пътя, конете и кравите по пасищата, обширното синьонебе, простиращо се до хоризонта. Особено се радваше на гората, която се виждаше в далечината като една тясна черна ивица. Всичко бе както по-рано, сякаш почти не бе имало война. Изведнъж насреща им дойдоха трима мъже на германски мотоциклети. Бащата скочи в траповете от едната страна на улицата,а майката се завъртя с детето на другата. Германците не видяха бащата, а само майката и детето. Взеха ги в коша на единия от моторите и ги откараха към Гестапо. Там биха майката с един камшик. Двамата с детето бяха върнати обратно в гетото. Тогава тя попадна в техния лагер. Бащата не се върна обратно. Едва две седмици по-късно тя се почувства малко по-силна и можеше отново да тръгне със Срулик за да търси нещо за ядене сред тоновете отпадъци. Тя махна капака и повдигна Срулик на високо за да може да пропълзи навътре, въпреки че той вече веднъж и бе казал, че е достатъчно голям и може сам да се покатери. Той и показа как може да направи засилка и да скочи на високо, посягайки да се хване и да се превърти през глава.
„Ще се изцапаш по-малко, ако ти помогна“, каза тя.
„Но мамо, това няма никакво значение“, отвърна и Срулик, и си помисли, че все пак тя имаше право.
Той винаги се концентрираше върху задачите си. Ровеше с двете си ръце, като от време на време използваше една пръчка или тясна дъска. Търсеше за обелки от картофи, цвекло или ябълки. Сред останалите остатъци от храна понякога намираше парче изсъхнал и мухлясъл хляб. Намереното слагаше в една кошница, и когато се напълнеше я подаваше на майка си, която чакаше до тоновете с боклуци. Тя се опитваше да почисти всички тези остатъци и да сготви нещо за ядене на семейството. Получаваше и храна, но дажбите бяха толкова малки, че всеки който можеше да се задоволи с това, щеше да умре от глад. През зимата Срулик падна много лошо, докато се ровеше в боклука. Ръцете му бяха вкоченени от студ. Докато един ден не намери едни разкъсани ръкавици, които майка му закърпи. Сега обаче Срулик бе на осем години, а времето бе топло в един от последните дни на юни. През лятото търсенето на храна беше по-лесно, но пък вонята от боклуците бе по-силна, и мухите го смущаваха като бръмчаха над главата му. Безуспешно им казваше, че по него нямаше нищо, и те трябваше да търсят в боклука. Само когато намереше нещо смърдящо, и го оставяше на страни, те сякаш го чуваха и се събираха там. Както нормалните мухи, така и тези с зелените блестящи кореми. „Това са мухите от мъртвите“, обясни му веднъж неговия брат Давид. Днес обаче той не можа да намери нищо вонящо, нито да ги изгони с думи.
„Мамо?“, извика той, за да и подаде кошницата, която между другото вече се беше напълнила.
Не получи никакъв отговор, нито протегната ръка, която да поеме кошницата. Той се изправи и се огледа. Няколко момчета играеха футбол пред стената на гетото. Срулик скочи надолу, заобиколи боклуците и тичешком мина по улицата наблюдавайки всички преминаващи по нея. Една жена, която седеше на прага на един магазин задържа вниманието му за по-дълго време, но тя не беше майка му. Той се върна обратно към купчината с отпадъци, да провери дали случайно не беше се върнала. Някой падна от една кофа за боклук, но майка му я нямаше там. Тя беше изчезнала сякаш в дън земя.
Срулик стоеше там и вдигна ръце, също както правеше майка му, когато беше ядосана или отчаяна. Той не знаеше обратния път. Безцелно се оглеждаше около себе си. Нищо не се променяше. Къщите и прозорците от двете страни на улицата му изглеждаха еднакви. Само момчетата продължаваха да играят все още на празния площад пред стената. Дори на Срулик му се стори, че видя същото момче както преди. Щеше да получи разрив на сърцето. Сякаш се намираше пред една бездна. Овладя се буквално в последния момент, и отиде да играе с останалите момчета.
2. Можеш ли да крадеш?
Не се обръщай момче, аз ще те отнеса от тук.
Срулик беше много бърз с дълги крака. Играеше футбол още в малкото тинесто гето в Блоне. Също и топката- обвита с парцали кутия не беше нещо ново за него. Бяха осем момчета. Той беше девети. За да можеше и Срулик да играе, децата отново се разделиха. Едно от момчетата се отдели от групата и седна на едно стълбище. Носеше голямо сако на възрастен. Въпреки че в тези късни часове на нощта беше доста топло. То му пречеше да играе. След известно време те започнаха да играят, като си шушукаха гледайки Срулик. Събраха се около него и внимателно го огледаха.
„Той е слаб и мършав“, каза най-голямото от момчетата. „Подходящ е“, каза друго момче. „С какво съм подходящ?“, попита Срулик. „Гладен ли си?“, попита най-голямото момче. „Да“, отговори Срулик, който за кратко време беше забравил за своя глад.
„Моше, дай му каквото трябва“, каза най-голямото момче на онова със сакото. Сега Срулик видя, че джобовете на сакото му бяха изопнати. Моше бързо се огледа на ляво и на дясно, и като видя, че нямаше никого, извади от единия джоб парче салам, а от другия джобно ножче. Отряза едно дебело парче и го даде на Срулик. Подобен деликатес той не беше ял отдавна.
„Ела с нас! А като се стъмни, ще ти помогнем да влезеш през едно прозорче в магазин, където има подобни салами. Прозорецът обаче е доста малък за нас, и никой не може да се провре, но ти може би ще успееш. Можеш ли да крадеш?“
Срулик сви рамене. Той можеше да краде. За подобен салам беше готов да направи всичко.
„Дай ми още едно парче“, помоли той.
„Якел, трябва ли?“
„Дай му“, каза най-голямото момче.
Момчетата продължиха да играя докато се сдрачи над гетото. Тогава скриха топката зад една купчина с вехтории и се подготвиха за път. Сръчно побягнаха сред множеството от хора по улицата. Най-накрая стигнаха до един зазидан вход и седнаха там. Полицейския час скоро щеше да започне. Тогава улиците трябваше да опустеят. Моше, който бе господар на пълните джобове, отново извади салама и отряза на всекиго по едно дебело парче. След като се нахрани, извади цигари и кибрит. Отряза всяка цигара на две и ги раздели с многозначителен жест. Двете големи момчета получиха по цяла цигара.
„Пушиш ли“, попита той Срулик.
„Не.“
„С това трябва да се присъединиш към бандата.“
По-големият му брат веднъж го беше придумал да си дръпне от една цигара, с която се беше сдобил. Дърпането беше горчиво, Срулик се закашля и почти се задуши.
„Не, аз не искам.“
„Остави го на мира“, каза Якел.
Един добре облечен мъж пресече улицата пред тях, огледа ги и извика „Скитници!“.
„Господине, може ли да ни дадете нещо дребно, гладни сме“, каза едно от децата.
„А за цигари имате пари?“
Мъжът си тръгна. Междувременно улицата опустя, и децата се захванаха за работа. Магазинът в който искаха да влязат с взлом се намираше на една тесна уличка. Там се беше малкото прозорче.
„Някой извика, каза Якел
Бандата избяга от силните викове и след като започнаха да се препират,Якел разби стъклото с един камък. Прозорецът над тях се отвори и една жена изкрещя:“Скитници изчезвайте!“
„Добре госпожо“, отвърна Моше. Те изчезнаха и след няколко минути се върнаха обратно. Якел хвана разбитото стъкло и отвори прозореца, след което завърза здраво Срулик с едно въже. И той наистина се промъкна.
„Червенокосия, не се отделяй от въжето, увий го само около корема си, прошепна му той. „Какво виждаш?“
Превод: Мартин Иванов
