Loading...
В резултат на разходката ми през 1989 г. бях поканен в Русия със самостоятелна изложба, която подготвих и изпратих по пощата. В началото на лятото на 1991 г. получих покана да закрия изложбата, която по това време беше в Запорожие, Украйна. Речено, сторено – отправих се за Москва, оттам – за Запорожие. Средата на август. Посрещнаха ме като бял човек… (не, това не е расистко изказване ) Настаниха ме в хотела на Интурист. Качих се в стаята си, отворих прозореца и… в стаята влетя зелен облак.
Бързо отворих срещуположния прозорец, облакът отлетя – след което затворих и двата. На другия ден попитах домакините как е климатът тук. Обясниха ми, че в града освен една от най-големите ВЕЦ в страната Сталин е построил и един от най-големите металургични комбинати, и за да им е лесно на работниците да ходят на работа, той се намира в центъра на града. Даже успях да се промъкна нелегално вътре, с тяхно съдействие, разбира се, и да поснимам… Заявиха ми гордо, че съм единственият чужденец, който е имал тая чест освен Салгадо.
Успях дори да се разходя до българските села в приазовието. Бях много изненадан, че в едно от тях нямаше течаща вода – караха им с водоноски… какво преселение и въдворяване е било, няма в света селище, което да не е до водоизточник… но хората бяха предпазливи, не говореха много, изпратиха ме при кметицата, чието дете учело в България, чак на другия ден се поотпуснаха. Страх, запазен десетилетия… Изложбата, която представих там, беше социална – маргинални общности, домове за социални грижи. По това време в Украйна се надигаше националистична вълна, малко по-късно ОНД (наследницата на СССР) се разпадна. Та, по средата на закриването се появи кореспондентът на официалната медия от Киев и без да поглежда по стените, направо изстреля: „…. Какво ще кажете по националния въпрос?“ Помолих го да погледне първо изложбата. По обратния път към Москва попаднах в едно купе със студентка от Одеса и двама африкански студенти, които не знаеха руски. В 6 сутринта влакът спря на около 200 км. преди Москва. Постоя така около час, след което по радиоточката (за младежите, това е, хайде така да го наречем, кабелно радио) бавен, тържествен глас с мрачни нотки обяви, че в столицата Москва властта е поета от Извънреден Комитет за справяне с престъпността. Под негов контрол са всички административни сгради и седалищата на централните медии, а по улиците се движат танкове. Изхъмках и споделих със студентката, че това е преврат. Тя обаче беше на друго мнение – „В Москва танкове си се разхождат постоянно.“ Нямаше смисъл да споря. Малко по-късно влакът потегли и след два часа спря на гарата. Слязох и от най-близкия автомат позвъних на домакините си. Те бяха страшно изненадани, че се обаждам – ама как, градът е затворен…- Е да, ама аз стигнах – Е, идвай. Няма да забравя първото ми впечатление, като влязох в офиса на СФР (Союз Фотохудожников России). Колегите се бяха подредили пред голям телевизор като хипнотизирани, а на екрана зад дълга маса бяха наредени 9-тима висши военни, от полковник нагоре, и нещо назидаваха народонаселението. От време на време някои от тях се сменяха. Повечето бяха видимо подпийнали. Всички емисии бяха спрени. Целокупният гледащ телевизия народ гледаше само тях. Осени ме дежа-вю – епизод от „Жертвоприношение“ на Андрей Тарковски. Излязох навън и започнах да снимам. „„ПУТЧ“ – държавен преврат, осъществен от консервативна част от управляващите – Уикипедия.“ В случая вицепрезидентът Янаев с подкрепата, както вече казах, на висши военни. Мобилизираната Таманска дивизия, намираща се близо до Москва, влиза в града и от няколко основни артерии лъчеобразно се насочва към парламента. Там обаче по-нисши военни от дивизията дават друга заповед – танковете се обръщат и застават в защитна позиция около сградата. Имах чувството, че цяла Москва е на улицата. Цялото това нещо продължи три дни. Слава Богу, превратаджиите не бяха успели да хванат нито Горбачов, нито кандидат-президента Елцин. През цялото време имаше ниска облачност, често валеше. На третия ден атакуващите пуснаха към тълпата една бронирана кола, която прегази и уби три момчета. С това тогава свърши всичко. На следващия ден имаше грандиозно, може би милионно погребално шествие. На него говори Горбачов. Като че ли демократичните промени щяха да се случат…
След това, понеже все още не можех да напусна страната, придружих колегите на една разходка до Кавказ – но, това е вече друга история. Може би интересното тук е, че, тъй като нямах търпение да видя резултатите от работата си, предприех едно доста рисковано действие – реших да си проявя негативите на място. Беше ме подслонил големият руски фотограф Владимир Сьомин, така, че квартирата му беше пригодна за проявяване. Купих си руски проявители и се затворих на тъмно… За съжаление, негативите се оказаха недопроявени, така, че по онова време съм показвал само няколко от снимките, годни за печат. Сетих се за тези 40-тина филма през 2010 г., т.е. 20 г. по-късно. Извадих ги и ги сканирах, сега това не беше особен проблем. Така се появи тази изложба преди две години.
