По следите на Светлината

Тракийското светилище в село Лиляч и Църквата Свети Георги
Ден, като ден,сряда и работен при това. Октомврийски, слънчев и топъл.
Последният ден на циганското лято.Аз, моята приятелка Милена – и двете фрилайсънс – тя ландшафтен архитект, аз пътен инженер, фотографи любители, избягахме от задушната и изнервена градска среда в София.

Посока – Дупница, час – след поредния сутрешен служебен маратон в една Софийска Районна администрация.
Приключението стратирахме в 10.00 от Кръставището на „Красно село“, локалното на булевард „Цар Борис Трети“. Цел – определена – село Лиляч, Кюстендилско, Провиралкта. За нея чух и видях снимки на страницата на Еми от Кюстендил във Фейсбук.
Тръгваме с кола в посока Владая. След минути сме на отбивката за Перник и се качваме на магистрала „Струма“ в посока към Дупница. Приятен път с красиви гледки към планините Люлин, Витоша и Рила. Той свършва при Дяково и ние влизаме в град Дупница. Поемаме на Разклона към Кюстендил. Броим селата, през които минаваме и стигаме село Невестино. Издирваме „Кадин мост“ над река Струма, строен през 1470 година от Кадията в района.
Легендата разказва, че когато той минавал през брода, в селото имало сватба и всички се разбягали, само смелата невеста му се поклонила и го поздравила. Кадията решил да построи мост на това място.
Питаме на разклона за Невестино и се оказва, че сме на точното място, но насочваща табела за моста така и не откриваме.
Следва фотосесия на моста. Много стар и много здрав, търсим село Лиляч? Упътват ни в ресторанта до моста – обратно през кръстовището на Главния път Дупница – Кюстендил и все на право. Табела, сочеща Лиляч не откриваме, но следващи инструкциите все направо, на вътрешното кръстовище съзираме надпис: „Лиляч – на ляво“.
Тръгваме по добре поддържан път без дупки и една огромна двуметрова змия, усетила нашето приближаване с колата, се премята в канавката. Смок – по пояснения на местните, щом е дълга е смок, късите са отровни.
Шофирайки, си плюх три пъти в пазвата, защото се ужасявам от змии. И така, все напред до село Лиляч.
То се гуши в края на пътя, стари къщи, къде спретнати и боядисани, къде тънещи в разруха, запустяли и изоставени. Слънцето препича, ние снимаме красотите на старата архитектура, само 12 на обяд е по лятно часово време.
В обезлюденото село виждаме една жена, която копае нещо в градината. Тя обяснява, че до църквето се стига по път, все направо, минаващ покрай язовира. Има табели. Поемаме с колата и стигаме до края на селото,тук пътят се разделя на ляво покрай къщите и на дясно по моста. Там виждаме един дядо, който много любезно ни разказва за Провиралката. Там хората се провирали за късмет и здраве, а жените – за зачеване. Това е истинската провиралка, казва той, не е тунелът между камъните, а малката дупка под големия камък. В нея никой праведен до сега не се е заклещил, камъкът се повдига сам – да направи място, уточнява старецът. Там мъжете се побратимявали по ритуал в стари времена.
Паркираме колата до моста, място широко. И пред зоркото око на дядото. Хора минават. Знаем ли, при толкова много роми в селото, да не се озовем в екшън – да търсим място за нощувка в Лиляч, или най-близката пътна помощ.
Гледката е много красива – горичка и хълм от дясно и язовир на фона на планина в далечината. Скали с форма, трудно различима – голямо пано, огромна змия яхната, като кон от човешка фигура, или това е просто конник с букви зад него. Това се вижда в скалите в дясно от върха, когато се гледа през язовира. Зад конника от дясно е окото, с вплетени в него ве-та и дубъл ве-та – буквите са като змия навити. На самия хълм, над зеленото, към планината има вододел – като вертикална черта. От ляво на него има човешки профил, от дясно – профил на змей. На място трудно се забелязват. На снимката в малък размер се виждат.
Вървейки с приповдигнато настроение от красивата природа и чистият въздух, а може би от мястото, след 15-тина минути стигаме до хълма и църквата. Пътят е земен и изровен на места.
Естествено намираме храма на Свети Георги затворен с един голям катинар. Сряда. Делничен ден. Кой ще дойде в тази пустош, дето и екопътека няма? Заобикаляме храма и виждаме скали като тераси, а там – под тях е Провиралката. И тунелът – между камъни с прозиращата светлина и слънчеви лъчи.
Не зная по какви причини, решаваме да тръгнем в прохода от запад на изток? Интуиция, или там видяхме пътека в храстите от шипки с опадали листа? Няма кой да ни упъти за правилната посока. Нещо като една огромна греда, от камък криволичи и ни води в тунел с прозираща светлина. Извадихме фотоапаратите и започнахме. Изчаках фотосесията на Милена и се мушнах и аз в тунел от камъни, надвесени, опрени един до друг и с процепи от светлина. Изведнъж, видях слънцето, обрамчено от един триъгълник от камъни. Беше астрономически обяд – най-висока точка на небесното светило, зенит на небосклона. Седнах на земята и щраках светлина и слънце, прозираща през процепите на камъните. Лъчите ме огряваха, беше загадъчно и интересно, и тишина. Сами с безвремието на времето. После излязох от тунела, минавайки напред през лабиринта – тесен процеп в камъните, и стигнах до Параклис, оформен в скалите. Имаше свещник, икони. Снимахме и от източната страна. Да са минали 10 минути. Върнахме се обратно в лабиринта, този път от изток на запад, вероятно това е точната посока. Дебатът беше да се провираме или не? А ако се заклещим? Страх? И каква е посоката – от вън на вътре, или от вътре на вън? Да пълзим като змия. По-лесното беше от горе на долу по наклона, от вън на вътре. Легнах под камъка и останах така като на рентген. Обзе ме паника в един момент. Прикова ме страх и аз излязох от под камъка. Милена, като по-слаба, се провря по гръб, като зорко наблюдавах от вътрешната страна процеса, имаше поне 7см още около тялото й. На тавана на цепнатината под камъка има една пукнатина или черта, според мен тя е водач за най-високата част на отвора в камъка. Трябва да се следва при провиране. Забелязах, че слънцето беше изчезнало от триъгълника, оформен с камъни като пясъчен часовник. Небесният спектакъл беше приключил. На мен ми прилоша, започна да ми се гади кой знае защо и излязохме от тунела. След това снимах стъпката на Крали Марко, пак там, но на 20 метра по-нагоре.
Върнахме се през бурени и драки, по една скала все надолу, оформена като древен път. Тя удивително напомняше за скалите на Перперикон, изпъстрена с рисунки, личащи на снимките. Стигнахме по козите пътеки до колата, пихме кафе в Невестино, в ресторанта при моста и в 18 часа се върнахме в София.
Когато разгледах снимките от камъни в тунела, видях как мъж целува огряната от слънце женска гръд, после проследих процепа в тавана на тунела, който ту се свиваше, ту разширяваше на снимките, като накрая достигна до входната греда и вертикалните скали под параклиса. Отворът на тунела, представляващ утроба. Според мен пътят на зачеването, изрисуван от скали с процепи в тавана.
Непроучено място, тънещо в храсти и дървета, обрасло и не поддържано. Място, пълно с история и то много древна. Минавайки по скалите на връщане, намерих една мраморна фигурка – глава на древен войн. Нея в София подарих на един археолог, с пожелание да разкрие мистерията Лиляч.

Октомври 2014 инж. Марияна Миранджева

+ФорумЪт