Loading...
На 16 юли 1945 година, почти месец преди светът да разбере за новото американско оръжие, преди да види ужасяващите следи от неговата употреба в Хирошима и Нагасаки, на най-секретния полигон в пустинята Ню Мексико е извършен първият опит с ядрена бомба. Войната в Европа току що е завършила, но Вашингтон е в трескава подготовка за една друга война, която ще изисква нови оръжия, надпреварата за чието създаване започва още преди да е приключила Втората световна война.
За тези драматични моменти напомня електронното издание на Gazeta.ru.
Американската програма за разработка на ядрено оръжие, известна като проект „Манхатън“, стартира още през 1941 година, когато опасявайки се да не бъде изпреварен от СССР, Вашингтон концентрира в този проект колосални средства и усилия, които човешкия разум до момента не може да си представи. За проекта работят най-видните учени – физици, химици и инженери, които са ръководени от Роберт Опенхаймер. Изградени са огромни по мащабите си заводи и инсталации, дори цял атомен град. Но за онези години ние имаме най-доброто свидетелство – документалната книга на Стефан Груев „Проектът Манхатън“. Ето какво пише той:
„Седмици и месеци преди първата доставка учените в Лос Аламос чакаха урана с нетърпение, тревога, надежда и отчаяние. Създаването на двете бомби — урановата и плутониевата — беше еднакво спешно и важно. По време на големите надежди и разочарования при изпълнението на плутониевата програма и особено докато се водеше суровата борба за овладяване на имплозията участниците в проекта „Манхатън“ се успокояваха, че поне със сигурност ще могат да разчитат на урановата бомба.“
Ръководител на проекта от страна на военните е не по-малко забележителния генерал Лесли Гроувс. Учените работят всъщност по два паралелни проекта за атомна бомба – на основата на плутоний 239 и на основата на уран-235. Интересен факт е, че предварителни опити с ураниева бомба не са правени, тъй като изработеният до момента радиоактивен материал е бил достатъчен само за две бомби. Едната от тях наречена „Литъл Бой“ ще бъде хвърлена на 6 август над Хирошима.
Всички са в трескаво очакване на първия ядрен опит. „В дните преди опита, докато с нетърпение очакваха вест от Опенхаймер, тримата обиколиха различните обекти на проекта „Манхатън“ по Западното крайбрежие. Най-сетне пристигна съобщение от Опенхаймер, че нулевият час е определен за понеделник сутринта, 16 юли, и те излетяха от Бъркли за Албукерк с единствено, предварително запланувано кацане в Пасадена… най-сетне, след тригодишни усилия и невероятни постижения в науката, промишлеността, строителството и военното дело, настъпваше моментът да се видят резултатите от това колосално начинание.“, пише Груев.
Атомната бомба „Тринити“ била поставена на определената за целта кула два дни преди съдбовния момент. На равно разстояние от нея били разположени различните измервателни уреди, които трябвало да отчетат налягането и нивото на радиацията.
„Всичко беше подготвено за опита. Ферми, Бете и повечето от останалите светила от Лос Аламос вече се бяха присъединили към учените, непосредствено ангажирани с опитната експлозия. След като последният автобус пристигна от Лос Аламос, изпратиха специална кола в Албукерк да доведе Ърнст Лорънс, английския учен сър Джеймс Чадуик и видния научен журналист от „Ню Йорк Таймс“ Уилям Лорънс, който тайно беше упълномощен от проекта „Манхатън“ да бъде единственият вестникар, наблюдаващ изпитанието на атомната бомба.“ Така описва предстартовата треска Стефан Груев. Преди да настъпи определеният от Опенхаймер час за експлозията всички са превъзбудени, но не липсвали и шеги. Ферми се ловеше на бас с колегите си, дали експериментът ще е успешен и ще доведе ли той до разрушаването само на Ню Мексико, или на целия свят. Според него дори бомбата да не избухнела, това за учените щяло да е добър резултат, който щял да покаже, че атомна експлозия била невъзможна. Уви прогнозата му се оказала невярна, защото в ранното утро на 16 юли участници и ръководители на проекта „Манхатън“ видели истинския резултат на своите усилия – първият в историята ядрен експеримент. Мощността на взрива се равнявала на 15-20 хил. тона тротилов еквивалент. Светлината от взрива била видяна на 290 км. от полигона, а звукът от ударната вълна се чул на 160 километра от мястото на взрива.
„Първото ми усещане от взрива беше на изключително ярка светлина, а когато се обърнах, видях познатото ни от много снимки огнено кълбо. Само 50 сек. по-късно усетихме ударната вълна. Останах изненадан, колко слаба бе тя. Всъщност ударната вълна не беше толкова слаба. Просто светлината беше толкова ярка и неочаквана, че временно беше намалила нашата възприемчивост„, спомня си генерал Гроувс.
Цялата растителност в диаметър от 370 метра от взрива е унищожена, а в центъра му е зейнал огромен кратер. Монтираните бетонни и метални конструкции ги нямало – те просто се изпарили. Образувалият се по време на взрива облак се издигнал на височина от 12,5 километра, радиацията се разпространила на 150 километра от полигона.
„Яркият блясък почти ослепи всички, въпреки затворените им очи. Той не подлежеше на описание поради пълната невъзможност да се сравни с нещо, видяно дотогава. За кратко време районът с радиус 32 км като че ли беше осветен от много обедни слънца. Светлината бе видяна в Албукерк, Санта Фе, Ел Пасо и други пунктове, отдалечени чак на 290 км от мястото на експлозията. Както писа по-късно бригадният генерал Фарел на военния секретар, гледката беше „невиждана, великолепна, красива, изумителна и ужасяваща„.
„Знаехме, че светът вече няма да е същият. Няколко души се смееха, други извикаха. Болшинството мълчаха. Спомних си един епизод от свещената книга на индуистите, в който бог Вишну се опитва да убеди принца, че трябва да изпълни дълга си, като му казва „аз съм смъртта, разрушителят на света“. Мисля че по един или друг начин всички ние си мислехме същото„, спомня си Опенхаймер.
След опита единственият журналист, присъствал на него пише следното:
Това беше тържествен финал на могъща симфония на елементите — омайващ и ужасяващ, ободряващ и смазващ, зловещ, застрашителен, пълен с големи обещания и вещаещ големи нещастия… В този момент вечността спря, времето замря и пространството се сви в една точка. Сякаш небесата се отвориха, а земята се разцепи. Чувствахме, че сме допуснати да наблюдаваме Сътворението на вселената — като че ли пред очите ни бог изрече: „Да бъде светлина!“
Малко след като първият опит с ядрена бомба е факт, към Потсдам, където на мирна конференция за да обсъждат следвоенното развитие на света са се събрали тримата големи – Труман, Чърчил и Сталин, полетяло първото съобщение за случилото се. Ден след експлозията генерал Гроувс съставил най-секретния доклад в живота си, който започнал със следното въведение: „В 5,30 на 16 юли 1945 г…., в един изолиран район на военновъздушната база Аламогордо, Ню Мексико, бе извършен първият пълномащабен тест на атомна бомба от имплозивен тип. Това беше първата атомна експлозия в световната история. Каква експлозия!…„
В същия ден – 17 юли президентът Труман съобщил на Сталин за това, какво се е случило. А светът щял съвсем скоро да узнае за новото оръжие.
Мартин Иванов
ПС: В текста са използвани цитати от книгата на Стефан Груев „Проектът Манхатън“
