Loading...
Днес, минавайки покрай павилион на „Лафка“, спрях погледа си на книга с едро заглавие – „ЖИВЕЙ БЪРЗО“. Вгледах се по-внимателно и установих, че е биографична книга, при това в цели 4 тома, за отстреляните бандитчета Васил и Георги Илиеви. Не погледнах за автора, защото и да бе написана от класик на световната литература, биографията им не се различава от тази на кой и да е мафиот по света. А украсените легенди за тях се бълват непрестанно от жълтата ни преса и всеки може да задоволи любопитството по темата в тях.
Но, тук не иде реч за безславно приключилите живота си млади „герои“, а за все по-налагащ се стил и начин на живот. Вече близо два века стремежът към бързане е така доминиращ, че предизвиква промени с шокиращи размери. Прогресът изисква своята цена и вярата в постижимостта на целите и успеха са почти непреклонни за нас. Защото съвременния човек, като една опакована стока, просто профучава през най-хубавите пейзажи и моменти от живота си, често и без да ги забележи. Техническия прогрес е революционизирал човешкото ежедневие. Това, което е било модно вчера, днес е веднага заменено с поредните новости. Волно, или неволно сме поставени в непрекъснато движение. Като масови туристи пъплим по света, в интернет преодоляваме виртуално дистанции, пращаме астронавти на луната и космически сонди до планетите и звездите, като плащаме тежка дан за мобилността и темпото си. Глобализираната икономика е без граници, а борсовите операции са светкавични. Информацията достига до нас само с натискане на клавиш на клавиатурата на компютъризираните джаджи, с които сме оборудвани. Според Борщайд скоростта на превозните средства се е повишила с 10 на 2 степен, на комуникацията с 10 на 7 степен, на обработка на информацията с 10 на 6 степен. Въпросът е само, какво да правим с купищата предоставени знания? Фактите са достойни за гордост, но със съмнителна обратна страна.
Та нима забързаността на нашето време не оряза лукса – свободно време и не предизвика гигантска безработица с автоматизирането и роботизирането на работните места? Каква скорост можем да понесем? Веригите за бързо хранене са една от емблемите на времето ни. От симптомите на стреса страдат вече и децата, а какво да кажем за възрастните. Възникна сериозно противоречие между напрежението на забързания свят и човешкото право на бавност. Защото, всеки който отрича промените на забързания свят се отказва от прогреса и неизбежните за човека средства за оцеляване. А всеки, който отрича „бавния човек“ се отрича от човека. Изкуството е да се научим да живеем и с двете: забързаността /бъдещето/ и бавността /произхода ни/.
Пред очите ми са сцени от миналото. Дългите пътувания в Ленинградското и Московското метро. Около мен хора, погълнати от четенето на книги. Млади и стари, седнали и прави. По лицата им виждаш, че са откъснати от заобикалящото ги. Оттеглени, недосегаеми, щастливи. По някакъв начин близки на многобройните четящи от картините на класиците на изобразителното изкуство – мадони с псалтири, набожни монаси в килиите си, светци, наведени над дебелите книги, млади жени, спокойно отпуснати, или прелестно замечтани /Четящото момиче/. Така смълчани, погълнати в себе си, освободени и усмихващи се. Чувственост, съзерцателна бездейност, спокойствие – една релаксираща триада. Защото четенето не бива да е подчинено на някаква цел. Това, че може да предава познание и да забавлява, да допринася за опознаването на света и за себепознание, да внася смисъл и яснота в битието ни е едната страна. Четенето е бавно и изисква от читателя не консуматорско поведение, а такова на самостоятелно действащ и чувстващ субект. Макар и самотна по същността си дейност, тя съдържа голям залог за удовлетворение и щастие. Не е ли привлекателно това, като състояние на върховна будност и пълно успокоение? Да надхитриш ежедневието и машината на времето, лудостта по ползата? Като само се впуснеш в четенето и задействаш собствената си фантазия. Много ли се изисква?
Спомням си мои руски приятели, как в далечните съветски времена се оттегляха в дачата с донесена от мен книга, закупена в руската книжарница във Варна, но липсваща на пазара им. Четяха и четяха, зъзнейки в палтата си, като влюбени съзаклятници и лицата им грееха, въпреки студа.
Дали лицата на телевизионни зрители могат да излъчват подобно настроение? По скоро не! Медията през която преминаваме чрез дистанционното иска да възбужда, да разтърсва, да шокира, да забавлява, а рекламните клипове, накъсващи предаването, не допускат каквото и да е съзерцание. Най-много, дори и зрителките да се запитат, дали не боледуват и те от възпаление, или рак на простата…
