Романтична Сърбия отваря сърцето си за българските туристи

Това не е Белград, Ниш или Нови Сад, а западните части на Сърбия. Там, където се намират и нейното сърце – историческата област Рашка, и перлата на зимния туризъм курортът Златибор, които посетихме по покана на туристическото дружество в Златибор и със съдействието на сръбското посолство в София, за да хвърлим малко повече светлина върху една малко по-различна и непозната част от иначе близката ни съседка.

Без да усещаме обремененост от минали събития и исторически перипетии, съпътствали съществуването на двата народа векове наред, се отправихме на път през все още строящата се отсечка на магистралата между Цариброд и Ниш, докато водачът на групата ни Пламен показваше изключително дълбоките си познания не само за местния бит и култура, но и за икономиката на страната. Следите от нея бяха видими за нас още преди да стигнем първата ни спирка – град Ужице – на места все още личеше разрухата, като в комплекса Траял, принос за която имат някои наши родни бизнесмени с мегаломански мераци. Но с упоритостта си, по думите на Пламен, местните власти са решени да възстановят закритите производства, а същите са давали хляб на хората в Крушевац, Лесковац, Рума и други сръбски градове.Припомних си колко щастливи бяха тези хора през 2007 година, когато посрещаха „обещаващия“ български инвеститор. Част от събуждащата се икономика на страната е и най-голямата тютюнева фабрика, продадена за милиони на American Tabaco, а не приватизирана под масата, както у нас.

Колоритните крайпътни заведения, разцъфтели край пътя пък са неизменна част от пейзажа, и в тях всеки ценител на хубавата сръбска кухня, каквито не липсваха и сред нас, можеше да опита не само прословутата сръбска плескавица, но и вкусна рибена чорба, и други тънки специалитети – като каймак, за който тепърва щяхме да слушаме. Подобно бе заведението на Иван, в което ни посрещнаха сърдечно и с усмивка. Освен със своята откритост, комшиите щяха да ни впечатлят и с още нещо, сякаш позабравено отсам Калотина – упоритост и мерак да правят всичко както те казват „с квалитет“, следвайки „овой стандарт“. И още нещо, както искайте ги наричайте – шовинисти, националисти, родолюбци или романтици, но комшиите ни учат и как се пазят паметниците от миналото, без да се отричат или заличават знаците на историята, колкото и в определени моменти тя да е била противоречива.

Ужице – непокорен и горд
Скрит сред хълмовете пред нас изниква град Ужице, чиито жители и днес се гордеят, че са наследници на жупан Никола Алтоманович (1348-1373 г.), славил се като един от най-лудите местни владетели, и непогаждал се с нито един от съседите си. „Който и да е на власт, ние сме все против него“, признава нашият домакин Марко от местното туристическо дружество.

И днес местните разказват историята, как жупанът наложил данък на дубровнишките търговци – нещо нечувано за началото на XIV-ти век. Трагичният край на непокорния владетел, ослепен край крепостта на града, сложил и край на разцвета на Ужице, и довел до бавното му превземане от османците. Заради благоприятното си разположение турците го превърнали в своя военна база. Естествената водна бариера пред крепостта, изградена на непристъпни скали я правела непревзимаема, и това било оценено от завоевателите. Така, Ужице се сдобил с привилегирован статут на „царски град“ в империята, какъвто са имали още четири града в Сърбия. Владян от османците между 350 и 500 години, а след като през 1830 година сръбската държава била възстановена, Ужице останал един от петте града, в които турското население останало да живее. Ужице е напуснат от турското население през 60-те години на 19-ти век, когато започнала неговата индустриализация. В началото на 20-ти век тук е изградена една от първите хидроелектроцентрали в страната. В годините на Втората световна война Ужице става център на съпротивата срещу германците и столица на така наречената Ужичка република. Днес градът има всичко – от добра инфраструктура, през училища и институции, а понеже в миналото е бил център и на занаятчийското производство, е осеян с много красиви градски чешми, останали като дар от някои от първенците от началото на миналия век, които са искали да допринесат с нещо за развитието на града.

В царството на малините

Районът край Ужице е и един от основните производители на малини, а Сърбия е сред най-големите износители на малини и други горски плодове в света. През 2015 година страната става и топ износител на малини със 100 хил. тона продукция, предложена на международните пазари. През миналата година, по думите на Марко, добивите са паднали заради по-лоши климатични условия до 80 хил. тона. „Всеки стопанин в града, или по околните планински склонове традиционно отглежда и малини“, казва той. Отглеждането им е изключително доходно и земеделските стопани печелят по около 20 хил. евро от хектар с малинови насаждения. „По принцип, от 10 ара (1 декар – б.а.) с малини, всяко семейство си докарва доход по около 3-4 000 евро годишно“, продължава Марко. А тъй като ужичанки се славят като едни от най-красивите девойки, то местните често казват, че когато целунеш някоя мома от Ужице, дъхът от малини ще ти държи толкова дълго, че пак ще се върнеш за още целувки. Девойките в „царството на малините“ обикновено не ползвали руж и червила, тъй като хапвайки малини, постоянно им оставало червено по устните, а момците трябвало сами да си го вземат.

Местните власти се опитват с най-различни мерки да подпомагат регионалното селско стопанство, като са създали уникален модел за подпомагане, който действа само тук. Наскоро заместник кметът на Ужице Неманьа Нешич обяви нов конкурс за кандидатстване за подпомагане на животновъдите и биопроизводството, както и за борба срещу градушките, като бюджетът за целта възлиза на 25 млн. динара (122 динара=1 евро). Целта според него е да се подпомогнат най-вече дребните производители. Освен това, за да се насърчи местното производство на качествено мляко, на животновъдите се предлагат по-високи изкупни цени, като се поема и до 60% от направените годишни разходи.

Златибор – сръбската перла на планинския туризъм
Дойдеш ли в Златибор, няма как да не се впечатлиш от нещо, което все по-малко можеш да видиш в безразборно застроените български курорти – балансът между това, което е създала природата и дейността на хората. Липсват гротескни гледки на безразборно накацали хотели, а местните се опитват да развиват туризъм, обръщайки представите ни – действайки локално, но мислейки глобално, без излишен шум, но с много мерак и усилия, опитвайки се да създадат продукт, който да те накара да се върнеш отново, и то не в хотела, а заради все още девствената и непокътната природа, създаваща уют, спокойствие и допринасяща за релакс. Тук ни среща усмихната Йелица, която за няколко дни ще се превърне не само в наш гид, но и приятел и ще остане в сърцата ни. А курортът е дотолкова балансирано развиван, че да предлага почти целогодишни възможности не само за зимен, но и за летен туризъм и разполага с близо 25 хил. легла. Известен е с това, че се използва за рекреативен туризъм и в района има чудесни условия за провеждане на спортни и детски лагери. В района на курорта е изграден и ски център край връх Торник, който предлага възможност на всички любители на зимните спортове.“Ски центърът се намира на 9 километра от Златибор, а дължината на пистите е около 7 км, но те предлагат абсолютно всички условия и степени на трудност на каране“, разказва Йелица.

До там се достига с модерен шест седалков лифт, като местната власт стартира изграждането на уникален проект, наречен Gold Gondola за изграждане на ултра модерен лифт за връзка от Златибор до върха. Проектът е на стойност 13 млн. евро, и въпреки че средствата са били осигурени изцяло на местно ниво, реализацията му до момента е била спъвана от централните власти. Кабинките ще са почти изцяло от стъкло, 10 местни и ще предлагат неповторимо изживяване на всички, които за 25 минути искат да се откъснат от земята и да се насладят на дивно красивата природа край Златибор. „За лятото предлагаме два басейна и общо осем места за открито плажуване в района на курорта, които се радват на голяма популярност“, продължава Йелица.

Златибор е подходящо място за разнообразен туризъм, както за любителите на по-екстремни спортове като парапланеризъм и офроуд, така и за онези, предпочитащи идилията и спокойствието в китните селца около курорта. В последно време, по думите й, се наблюдава близо 20% ръст на чуждестранните туристи, основно от съседните страни, но напоследък курортът се отваря и към туристи от други страни като Холандия. В отговор на засилващият се интерес към селския туризъм Йелица сподели, че това направление тепърва ще се развива с изграждането на различни дегустационни центрове, където всеки желаещ може да види как се произвеждат някои специфични за региона продукти и храни като прошуто, сирене, каймак и други. В региона традиционно се провеждат фестивали, посветени на прошуто и на местната ракия.

Златибор е известен и с големия си брой дървени църкви – т.нар. „бръвнари“. В района на Златибор се намира Стопичката пещера, която е втора по големина в Сърбия, а дължината й достига до около 1 700 метра, от които достъпни за туристи към момента са около 200-300 метра. Сред обектите, заслужаващи вниманието ни е и етнографският комплекс Старо село в Сирогойно, пресъздаващ някогашния бит на населението в различни кътчета на страната.

Влакът на носталгията

На гара Голубичи край Мокра гора, имаш усещането, че сякаш настоящето среща носталгията по миналото, тъй като до нея достига специално атракционно влакче, наречено „носталгия“, пъплещо бавно-бавно по част от възстановената теснолинейка, известна с уникалното инженерно решение – Шарганската осмица, изградена, за да се преодолее разлика във височините от 300 метра. Възстановена е през 2004 година, и годишно заради нея тук идват близо 80 хил. туристи. Настоящето тук е електронното разписание на пътуващите през деня влакчета и безжичния интернет, къде ли без него, но славата принадлежи на миналото, и малките кокетни вагони, кацнали на гарата, и привличащи десетки любопитни туристи, голяма част от които идват специално, за да се повозят и изпитат удоволствието от неповторимите гледки по 15 километровото трасе. Всички тук чакат само него – влакът на носталгията. Влакчето наистина се приема не само като атракция за привличане на туристи, а като нещо специално, носещо носталгия към миналото и запазило се дълбоко в паметта на хората. Живеещите край теснолинейката и до сега галено наричат своето влакче „Чира“, което може да се преведе като „Пуф-паф“. „През 1925 година, когато трасето е окончателно завършено, първият „Чира“ е изпращан с цветя и музика от хората“, разказва Марко. В оригиналната си дължина линията е свързвала Ужице с Вишеград, и оттам е продължавала до Сараево. Населението по маршрута на теснолинейката има амбициите да възстанови движението по линията на своята носталгия, която е носила радост на хората, свързвайки местните селца, и работейки активно до средата на 70-те години на миналия век, когато е закрита. „Затварянето й е било посрещнато много емоционално, жените са се обличали в черно, последната композиция е изпратена много трогателно“, продължава той. Не малък принос за възраждането не само на железницата, но и на туризма в региона на Ужице и Златибор има и Емир Костурица, който е заснел тук някои от филмите си – като „Животът е чудо“, и е създал специален атракционен комплекс от дървени къщи, носещи имената на известни личности и привличащи десетки посетители.

Регионът на Златибор е отправна точка за всички, които искат да посетят някои от най-известните курорти по черногорската Ривиера, или да се отправят към Далмация и Дубровник, така че посетилите го веднъж задължително трябва да се върнат, защото има още какво да се види и за какво да се разкаже.

Мартин Иванов