Сетете се, когато напишете колко са стрували хлябът и билетът за влак при ония цървули червени!

Често попадам на постове, колко добре се е живеело по времето на соца. Обикновенно добрият живот се приравнява до цената на хляба, билетчето за рейс и спокойствието. Та тази вечер ще ви разкажа две истории. За оня живот. Истински. За фамилията ми. Вие не знаете защо точно тази вечер, ама аз знам. Първо ще ви кажа няколко неща за прадядо ми. Димитър. 1923 година. Септември e. „Месец на кръв, на погром и позор“. Капитан Монев бие завързан човек, обесен надолу с главата. Цялото село е изкарано да гледа. И гледат. И мълчат. А той. Нетърпящ насилие и несправедливост:

– Що биеш човека? От господа срам нямаш ли?
И капитанът го бута от един зид. Остава цял живот инвалид. Но е научил децата си да търсят справедливост.

1947 година. Единият му син нещо не долюбва властта. И тя не го долюбва. Първо го праща с ротата на смъртниците на Драва. Оцелява. Оцеляват 1 от 10. Недолюбваните от властта. После не може да започне нормална работа. А има акъл за петима партийни секретари. И търси справедливост. Няма. Властта го е нарочила за враг на властта. И става горянин. Родителите му, братята и сестрата остават на село. И една нощ пристигат няколко камиона. С милиционери. На ливадата над къщата картечница. Къщата заградена. До обяд трябва да натоварят багажа и да тръгнат. Към страшното. Прадядо ми е прикован на легло. Единият брат на дядо е още малък. И дават на прабаба ми правото да избира. Да остане със съпруга си, или да тръгне с детето си. Камионите са натоварени. Фамилията и тя. Прабаба реве и тича. От камиона с детето, до леглото на съпруга. И избира. Детето. После камионите тръгват. Дядо Димитър остава да умре тук. Останалите ги товарят на влака. Конски вагон. И след няколко дни са в Русе. Билетите им за влак не струват нищо. Нищо не струва и чорбата, която им дават… Социализъм е.

После ги оставят пред една къща. В село Каменар. Турско село до Русе. Без хляб и работа. Добре, че поне турците са хора. На сутринта дворът е покрит с бохчи. Сиренце, хляб… Прехвърлят ги през оградата. Нощем. През деня комунетата бдят. За врагове на народа.

След години се смиляват и ги връщат на село. Народната власт е победила.

Това исках да ви кажа. Сетете се, когато напишете колко са стрували хлябът и билетът за влак при ония цървули червени! И колко спокойно се живееше.

И още нещо. Гробът на прабаба ми е в Каменар. До турските гробища. На прадядо ми е в Горни Лом… До децата му.

Книгата ми, КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА може да я имате ако звъннете на 0886446795.

Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов