Loading...
Тези дни сбирките за учредяването на СДС вече се бяха преместили от гарсониерата на бай Иван (Иван Иванов) в Института по социология на „Московска“. Коалиционните правила и текста на учредителната декларация бяха готови. Оставаше само да свършим още една полезна работа – да се запознаем помежду си. Имам предвид, ние, бъдещите учредители на синята опозиция.
Признавам, че в това отношение бях късметлия. Броени дни преди това у бай Иван вече се бях ръкувал със старите земеделци Димитър Баталов, Васил Гьорев и с братята Иван и Крум Неврокопски. Също така и с Емил Кошлуков, тъй като двамата с Босия акуширахме на създаването на Независимото студентско дружество.
Запознанствата продължиха в мазето на Института, където на почивките слизахме да пием кафе. Ето например, виждам един висок представителен мъж с мустачки до Любо Собаджиев. Любо ме светва, че това Жорж Ганчев, професор, преподавател в Йелския университет. Впечатлен съм. Сетне, някой води при мене невисок възрастен човек с мустачки, пожелал да се запознаем. Разбирам от него, че е представител на БРСДП (o), екдепутат от Шестото ВНС, лежал по комунистическите затвори – д-р Петър Дертлиев. Не е имал възможност преди 10 ноември да се включи в независимите сдружения, тъй като е бил на гости на дъщеря си, която е омъжена в далечна Канада. Следва Михаил Михайлов, възрастен земеделец, който започна разговора с едно „Какво знаете вие, младите!“. С тази неизменна фраза завърши година и половина по-късно се опитах да му кажа, че с оставането си във ВНС и подписите под Конституцията повтарят грешките от своите младини.
И.т.н.
Днес смело мога да кажа, че освен петнайсетината представителите на петте съществуващи сдружения, които познавах далеч преди 10 ноември, на датата 7 декември вече се бях ръкувал и с останалите 15.
Вярно липсваха някои хора, които вече познавах – лично или от „вражеските радиостанции“ – например бай Тодор Кавалджиев и групата около него, които още през март 1989 г. поискаха публично отмяна на Закона за забрана на БЗНС. Да не говорим пък за Илия Минев и най-близките му съратници, които отсрамиха поне малко България действията си срещу режима. Защо ли?
Голяма част от хората, които на 7 декември бяха насядали около дългата маса в една от залите на Института по социология вече не са между живите. Мир на праха им. Господ вече ги е осъдил, заради греховете им или пък ги е възнаградил за добрите дела.
Оцелелите ще се съберат утре в мазето на Института, за да възпроизведат учредяването.
Що се отнася до мен, слава богу – жив съм! Но не се чувствам оцелял. Ха-ха, дето има една дума – ни жив, ни умрял.
Като целия български народ.
