Loading...
Непрекъснато съм провокиран, дори в блока където живея от десетилетия, от безрадостната съдба на много възрастни хора, почти изоставени, а някои забравени от порасналите си отрочета, повечето от които познавам от далечното им детство. Самите те, вече отдадени на грижи за собствените си деца и в борба за оцеляване, а някои дори напуснали родината си и ангажирани със същото. И възниква екзистенциалния въпрос – „В края на краищата, нима потомството ми е направило нещо добро, че да съм задължен да сторя каквото и да е за него?“
И на този въпрос не виждам разумен отговор. Мнозина, дори изявени световни мислители и философи считат като мен, че за този въпрос няма рационален и задоволителен отговор. Въпреки, че задълбочавайки се в темата ще проумеем, че ако потомството никога не прави нищо градивно за тези преди тях, ще накара да му отвърнат със същото. Но тогава нас самите нямаше да ни има тук на грешната земя. Защото далечните ни предшественици, вече щяха да са изсмукали всички ресурси за самото ни съществуване и щяха да пренебрегнат създаването на всички тези обичаи, закони и учреждения, които са основа на приемствеността и стабилността на социалната система, осигуряваща възпроизводството на вида ни. С други думи, щом предците ни са жертвали нещо за нас, това морално ни задължава да правим жертви в името на бъдните поколения. И макар, че днешното поколение няма и не би могло да има задължения към далечното си потомство, то има дълг към предците си, а той може да бъде изплатен само на бъдещото му потомство.
Тази дилема стои все по-остро и отговора и е все по-неутешителен. И кого ли го е грижа за това? Тя вече не чука, а блъска и нас по главите с водната криза в Перник, отровния въздух който дишаме, замърсяването на девствената ни природа с отпадъците на цяла Европа, че и на Африка дори. С безотговорността на продажните ни алчни политици и бизнес. Ще оцелее ли човечеството? Кой знае? Повечето хора изобщо не се интересуват от този проблем и едва ли биха се лишили дори от малка част от удобствата да не използват въглеродни горива, аерозоли в козметиката, лични автомобили, самолетни полети, найлонови опаковки и дори със сто години да забавят замърсяването на планетата. И разбира се да се откажат от разточителната месна диета, за да може човешкия род да преживее поне още хиляда години. Но, хиляда години са невъобразимо много време, разсъждаваме всички ние. Дори столетието надминава възможностите на въображението ни. Тогава ние и децата ни вече ще сме умрели, а внуците, ако ги имаме ще са в достопочтена старост. Защо да си правя труда, за да повлияя на събития във време, когато отдавна няма да ме има? На този плашещ с откровеността си въпрос всъщност няма разумен отговор. Възмутително е, че този въпрос подкопава социалните и морални ценности на цялото човечество. Защото конкретният, освободен от ценности човек вече не е някакъв мит, но дори се е превърнал в чудовище. И сигурно са прави някои модерни философи и психолози в извода си, че цивилизация, която не е способна да внуши на хората да се грижат за оцеляването си, не заслужава да оцелее. Тя неизбежно ще отстъпи мястото си на друга, способна да внушава отговорност към бъдещето.
Можем да твърдим, че това което се счита за разумен егоизъм от гледна точка на еснафа, погълнат изцяло от ежедневните си интереси, се превръща в безумен егоизъм с оглед бъдещето на човечеството, на световната история и дългосрочните коренни интереси на бъдните поколения. Разсъждението на еснафа: „Че каква полза имам аз от бъдещето?“ може да изглежда логически безупречно и нравствено оправдано, но нали човечеството не се състои само от еснафи и за щастие съдбата му не зависи само от тях. Защото от гледна точка на еснафа смисълът на живота му се изчерпва с възможността му да се снабди със стоки на кредит и с грижата за материалното благополучие на преките му наследници. Този утилитаризъм, пречупен в кривото огледало на еснафските интереси се превръща в безумен егоизъм, рушащ основите на съвременната ни цивилизация.
Стойността на бъдещето се състои в това, че то придава непреходен смисъл на дейността в настоящето. Защото бъдещето непрекъснато присъства в настоящето, не само в перспектива, но и в ретроспекция към миналото, придавайки му исторически смисъл. По този начин обаче придобива огромно социално и морално значение за днешното поколение дилемата, по отговорен, или безотговорен начин ще се изправим пред непосредственото ни близко, че и далечно бъдеще.
