Loading...
Щастие… Толкова търсено и така непостижимо…
Повечето хора го определят така. Сякаш е дестинация.
Щастието не е дестинация. Щастието е състояние на духа.
* * *
Beatles – Happines is a warm gun
Казано честно никога не съм харесвала Beаtles. Една приятелка ме светна за красотата в тяхната музика, а тя е именно в това по колко различни начини могат да бъдат интерпретирани текстовете им. Казват, че в тази песен се пее за хероин. Аз казвам, че тази песен е прекрасна илюстрация на човешката природа – искам нещо, не съм сигурен какво е и не гарантирам, че ще съм доволен при получаването му.
Хората вече не слушат Beatles. Хората слушат помия, което всъщност е в абсолютен унисон с овчата им същност. В хитове най-бързо се превръщат плачливите балади, които отново ни напомнят, че сме самотни, неразбрани, изоставени и с разбити сърца и най-важното – ЖЕРТВИ! Жертви на обществото, жертви на семейството, жертви на любимия, жертви на системата и конспирацията. На държавата, на управлението, но най-вече – жертви на самите себе си. На комплексите си, на изкуствено създадените си идеали и на границите, които си поставяме. Човек сам избира как да се чувства относно себе си и заобикалящия го свят. Дет се казва – въпрос на гледна точка. Въпрос на избор. И той го прави – избира да се чувства зле.
Веднъж един много скъп за мен човек ми беше казал, че хората обичат да бъдат нещастни. Просто така е по-лесно, а често и по-приятно – противно на всяка логика. Първоначално не му повярвах, дори в пристъп на бурен ентусиазъм доста поспорих с него на тази тема. До консенсус така и не стигнахме. Сега, няколко години по-късно, след известно количество натрупан опит и наблюдения над какви ли не човешки типажи, теорията му започва да ми се струва все по-правдоподобна, да не кажа – направо вярна. Ами да! Вече имаме какво да правим в свободното си време! Можем да затънем до уши в собствената си драма. Моля ви, сега не казвайте, че сте от хората с позитивно мислене, успели да надвият стреса… така просто няма да бъде интересно. Дори и филмите свършват след като дойде ред за Happy END. Зрителят губи интерес. Какво забавно има в това, да гледаш как мускулестият екшън герой, спасил мацето от всички беди, сега тъне в блаженство с нея и 5-те им деца, пуснал шкембенце, хапвайки ребърца и пийвайки бири пред телевизора? Това не трогва никого. Всеки иска малко драма. Малко сол и пипер. И не само във филмите. За съжаление все по-често и то абсолютно изкуствено, си насаждаме гадостите й в живота. Накрая забравяме, че сме си го докарали сами и то абсолютно целенасочено и се самообявяваме за нещастни, бедни страдалци, на които съдбата е отнела всичко. Постепенно се озлобяваме. Ставаме скотове. Досадни и мрънкащи същества, които са недоволни – недоволни от всичко и всички и най-вече от себе си. Превръщаме се в кълбо от нерви, което по-късно се превръща в кълбо от комплекси. А комплексите са кофти нещо. Те озлобяват хората. Тогава хората, започват да се хапят един друг. Да се нараняват, да се обиждат и нападат. После нападнатите си го изкарват на 3-ти. И порочният кръг е готов. Всички са обидени и наранени. Всички са нещастни. И всички ламтят за щастие. Само че щастието скъпи приятели, не е дестинация. Щастието е състояние на духа. А тоя дух (твоята душа), не можеш да я подкупиш с някоя нова парцалка в гардероба или с лъскава кола и да чакаш да се почувстваш по-добре. Трябва да й дадеш мааалко матр’ял. И тоя матр’ял да не е материален. Защото себе си може и да успееш да заблудиш с някоя и друга лачена придобивка или с някоя и друга нова бройка, но отвътре винаги нещо ще се присвива, защото нея не си успял да заблудиш. Там трябва друго. Може би малко топлинка. Може би малко обич и доброта… Щото хората са казали – „Каквото даваш, това получаваш“… А ти какво даде?
