„Панта рей“…(*) но едва-едва ни грей

В България кризите, като например газовата, приключила през януари, винаги се обявяват за „непредсказуеми“. И по принцип са се появили без „ничия“ вина. Просто ей-така. Но са приключили благодарение на нашата изключителност. Освен това, не зная дали поради някакъв фундаментален принцип за лична неприязън на битието към мен, но като капак на всичко вашият кореспондент в дни на кризи най-често е безработен. Също непредсказуемо… (Или да, предсказуемо?).

Първо отклонение:

ЦЕННИТЕ ДАРОВЕ НА СОФИЯ

Та в един такъв момент, точно при „водната криза“ в столицата през 1993 – 1994 г., обикалях през ден с туби минералните извори. Знаете ли колко са? Да, много – в самия център, в Княжево, в Горна баня, в Панчарево, на Овча купел, в Банкя, и т. н. Експерти твърдят, че нямало друга столица в Европа с толкова минерални води. В Париж имали, но солени и ги ползвали само за отопление. И в Будапеща имали, но само една минерална вода – и унгарците са я направили известна в цял свят. Без преувеличение. Не съм проверявал и изобщо нямам представа дали съществува друга такава столица и в света. Повечето от софийските извори имат едно, според мен, ценно качество: термални са. Това би трябвало да ги прави изключително „апетитни“ за компаниите и ефективни от икономическа гледна точка. Но в ония (вече далечни) дни никак не ми беше до пресмятане на икономическата ефективност. Хората се редяха на дълги опашки с каквото имат – туби, дамаджани, пластмасови бутилки (тогава – по 1 литър), сложени в мрежички, торбички и чанти. От нямане какво да правя на дългата опашка, чeтях „на крак“ Робърт Хайнлайн – „Странник в странната земя“ (Stranger in the Strange Land на английски, ако някой се интересува). Даде ми я един приятел, с който години наред си разменяхме книги, за да не харчим прекалено много пари по книжарници. И защото някои книги трудно се намират. Във всички времена. Такива „дружески вериги“ от любители на четенето не бяха изключение преди десетилетия. Обаче „Странника…“, бързам да призная, не ми харесва. И тогава, и сега. Навремето просто се мъчех да разбера как един известен фантаст и познавач на технологиите, който пишеше общо взето добра „хард“ фантастика от типа на „Кукловодите“ (The Puppet Masters), изведнъж създаде един необичаен за него, по-скоро философски роман и стана гуру на хипи поколението. Съгласете се, не е типично за книгите на фантастите да ги нареждат до романи като „По пътя“ на Джак Керуак, например. Всъщност, Хайнлайн направи нещо наистина голямо – удържа на напора на славата, когато имаше опити и даже се създаде „църква“, като се използват някои негови идеи. Той отказа да се превърне, като например Л. Рон Хабърд, в пророк, в „патриарх“ (или по-скоро „ересиарх“?) на поредната секта, смятана от прочути хора за „единствената религия, възникнала през XX век“. Както и да е, стоях си аз далеч от чучура, в центъра на иронична ситуация с оттенък на сюрреализъм. „Странника…“ е фокусиран, в един банално-популярен смисъл, и върху водата, върху споделянето и даряването й като висша ценност, дори когато тя е в качеството си на жизнена влага на човешкото тяло. Но се чудех какво може да даде романът на Хайнлайн на нас, българите, пък и изобщо на европейците, с неговия странник от Марс. Старите чешми на горещия минерален извор в центъра на София (някои добре си спомнят това) бяха разположени в полукръг, горе-долу по средата на който е каптажът, точно до една от защитните кули на Улпия Сердика – важна част от яките стени на цитаделата. Те са завършени вероятно при небезизвестния император Комод (т. е. Lucius Aurelius Commodus Antoninus – ето данни за него, на адрес http://en.wikipedia.org/wiki/Commodus, в английската версия на Wikipаedia), който и най-младите вероятно знаят поне от филма на режисьора Ридли Скот „Гладиатор“. Е, тоя римски кесар и в реалността бил извратена, налудничава и кръвожадна личност и след като паднал жертва на заговор, сенатът на Рим наложил вечно проклятие над името му. И в Стара Загора, древната Бероя, са открити доказателства за това. Но всъщност, колкото и да е странно, свършил и полезна работа за Сердика. Сигурно при император Марк Улпий Траян (Marcus Ulpius Nerva Traianus Caesar – прочетете тук, на адрес http://en.wikipedia.org/wiki/Trajan, ако ползвате английски) тогавашният ни град е имал вече и непревземаеми крепостни стени, и павирани улици, и водопровод, и канализация, и амфитеатър и арена… (Ако си мислите, че тогава хората са били по-нецивилизовани от вас, помислете пак.) Бил е едно от най-добрите места в римските провинции. В него, като във всеки благоустроен град в империята, водата и банята са играели забележителна роля. Е, съгласете се, че ние сме имали от хилядолетия далеч по-рационално отношение към водата от това, което би могъл да роди във въображението си всеки писател.

Второ отклонение:

И САМИ ДА СМЕ, ПАК ЛИ ЩЕ СЕ БУТАМЕ?

В интерес на истината, много е вероятно например поне един извор да е бликал приблизително на това място далеч по-рано, още при траките. „Колко по рано?“ е хубав въпрос, но може отговорът да прозвучи на Европа и Америка доста нахакано – от 3000 и до 10 000 години, или повече. Поне от толкова, както показват проучванията на американски археолози, са възниквали древни поселища край горещи минерални води в Америките. Предполага се, че и у нас е ставало същото, дори по-отдавна. Така че траките са наследили велика традиция. И са почитали и ползвали горещите минерални води от незапомнени времена, при това по начини, на които може би трябва само да завиждаме и днес. Когато един пълководец с изявени наклонности на садист – Марк Лициний Крас-внук и легионите му завладели земите на сердите и столицата им (пардон, може да се каже и по-иначе – „цивилизовали“ останалата жива част от населението) около 29 г. преди Христа, те най-вероятно са намерили тази традиция в разцвет. И просто я продължили в друг вид, защото почти напълно съвпадала с римската. Тъкмо си мислех за пиетета и уважението към водата на древните, когато една напориста гражданка ме изпревари. Точно пред чешмата, която неусетно бях приближил. Не, тя не бързаше, за да пълни някакви съдини. Или за каквото и да било. Просто пи шепа вода, избърса с длан капчиците по горната си устна, обрасла с рядък мъх – вероятно от хормоналните промени на възрастта, и ме изгледа победоносно. От мислите ми изхвъркнаха мигом и Хайнлайн, и траките и римляните с техните обществени бани с мрамори, басейни, мозайки и всичко останало. Защо ще изместиш някого, че да пиеш две-три глътки вода, която си тече от хилядолетия, дарена на хората и достъпна за всеки? Да не би да свърши? Не вярвам в приказките, че ние, българите, ще се блъскаме и пререждаме дори и на опашка от трима души. Според мен, не сме по-лоши от всеки друг народ. „Водната криза“ бе причината тая женица да се държи по такъв нагъл начин. И се попитах – какво би станало, ако този ценен дар, чистата, сладка, целебна вода, изчезне в един ужасен ден? Но не колкото за криза, която все някога ще мине? А като крайна последица от глобалното затопляне, например? Не само припряната гражданка, но и огромен брой хора биха се държали по същия начин. И конфликтите между цели държави може да станат ожесточени, както предричат повечето експерти… Но водата си бликаше. След време и кризата мина. Забравихме проблема и се кротнахме с главата в пясъка… Точно както стана и сега.

Трето отклонение:

МАШИНА НА ВРЕМЕТО С ПРАЗЕН ХОД

Ако можеше да се създаде машина на времето, както е предположил (пръв) Хърбърт Уелс, тя в България, пък и по света, изглежда щеше да работи тук-там с прекъсвания. И често да върви намясто (във времето). На празен ход. Отидох в дните, когато първо природният газ, после и топлото изчезнаха, да видя какво се случва край бившата Централна баня. През 2002 г. бяха направени новите чешми, със статуята на голия младеж под купола, който „по подразбиране“ е или Ескулап, почитан и като божество на много места в античността, или неговият син (също почитан), или Меркурий. И сетне времето тук сякаш е спряло. Вече от години наред при чешмите не се променя нищо. А наоколо, само на 10 – 20 метра, текат бурни промени. В този ден газово-парната криза леко бе поомекнала и следобедните температури не бяха вече „силно минусови“. Още не бяха станали и майски обаче (през януари те стигаха 15-16, или чак 18-19 градуса, даже и кокичетата цъфнаха – това не е ли ненормално?). С други думи, студеничко беше, поледица имаше, снежец – също. Замърсен. Водата бълбукаше. Кълба пара се издигаха. Хората, предимно възрастни софиянци, пристъпяха ситно-ситно по заледените плочи между купчините сивкав от прах сняг, балансирайки приведени, с големи бутилки в ръце. Някой бе проснал мокри дрехи на една от чешмите. Младо момче с провиснал анцуг, изглежда нервноболно, трескаво си триеше ръцете под един чучур и повтаряше тихо като заклинание: – А сега да се мием… Мием… Мием… Отсреща сияеше в розовочервено обновената сграда, която съвместява в кротко съжителство Сметната палата и едно казино. От другата страна, за контраст, все така си стоеше недовършена Централната баня – прочута в миналото забележителност на София, почти ремонтирана и общо взето обновена отвън, която засега управниците ни така и не знаят какво да правят. Но малцина бяха отишли в делничния ден при чешмите. И минералната вода просто си изтичаше в канализацията. Замечтан за момент си представих, че чиновниците в отсрещната палата въвеждат правилото да отиват на работа с термосчета и пакетчета нес кафе или сухо мляко, или пък „2(3) в 1“. Пристигат, сипват водица в термосчето, добавят съставките от пакетчетата, разбъркват и получават страхотен продукт с 1 пръст каймак. Сетне отиват на работното си място и бодро правят сметки. Нали с това се занимават? Но това си бяха бълнувания наяве. Между другото, от чешмите до градината във вътрешния двор на Министерския съвет на България има 280 неголеми крачки (броил съм ги, но в сняг и лед крачките са субективно нещо, така че ако искате – проверете). Дали всичките 11 демократични правителства от 1990 г. досега, които са се настанявали в тази сграда в стил „тоталитарен неокласицизъм“, поне по веднъж са обсъждали използването и на скъпоценната лековита вода, и на енергията от хидротермалните източници? Проблемът, дето се казва, им е почти под носа… Или са се утешавали, че всъщност поне тая вода, софийската, е работа на общината? И нещо вече съвсем елементарно, може би и тъпо. Но все пак ще го напиша – извикват ли в кабинета си премиерите, когато влязат в сградата като главни стопани и на нея, и на държавата, съответния служител, колкото и ниско в йерархията да е, за да питат: „Г-н Едикойси, а как сме ние самите тук, в Министерския съвет, с отоплението и водоснабдяването? Колко пари харчим за това? Откъде ни идват парното и водата? Не можем ли да направим всичко по-евтино и по-добре?“. Но, ще ми възразят някои, те се грижат по-глобално, нали така, за общата ефективност. За цяла България! Къде ще се занимават с дреболии… Освен това си има Министрество на икономиката и енерегетиката, а и Агенция за енергийна ефективност, и общински структури, на които това им е работата.

Четвърто отклонение:

ПТИЧИ ПРЕЛЕТ НАД ПРОБЛЕМА

Е, тогава да разгледаме и ние проблемите „по-глобално“. От „птичи полет“. Само в София и в близост до нея, според някои експерти, изтичат всяка секунда около 480 литра чиста минерална вода при над 40 източника, в много случаи – с добри целебни качества. Температурата, в зависимост от характеристиките на извора, каптажа или сондажа, се колебае между 30 и 90 градуса по Целзий. Използваме ги около 40%. Според някои, възможно е в София да се използва хидрогеотермална енергия от порядъка на 40 – 50 мегавата. И това голямо богатство за съжаление е забравено. Така се твърди например в публикация, която веднага можете да прочетете в българското уеб пространство, базирана на разработките на екип, ръководен от проф. Костадин Щерев. В други публикации обаче се заявява друго. В сайта на енергийна агенция „Софена“ (вижте го тук – http://www.sofena.com/Projects_bgn.htm) например пише, че в София и в околностите има 9 извори с минерални води, чиито температури варират от 23 до 48 градуса по Целзий, както и 110 сондажа на различна дълбочина, включително до 950 метра. Според агенцията, геотермалните ресурси са с ниска температура и това ги прави използваеми само за басейни, за отопление на сгради, парници, и т. н. Без да затъваме в безкрайни цитати, нека се запитаме: защо се получават различия? На първо място, поради терминологията е нейните тълкувания, а съответно – и заради начините на класификация. Повечето изследвания са правени в съотвествие с възприемането на термина „геотермална енергия“ като основа. Тоест, правени са, за да се установи годността на водите за пряк добив и производство на електроенергия, а чак след това – и за топлопроизводство. Не само в България обаче, но и на Балканите такива води са доста голяма рядкост. За да се използва пряко горещата вода за производство на ток, тя трябва да е с температури от порядък 100 – 150 градуса по Целзий или повече, до 220 градуса. Затова и на Балканите, поне в началото на Двайсет и първи век, има една електроцентрала от такъв тип – в Турция. От тази гледна точка можем дори да се твърди, че София, а и цяла България е по-скоро бедна откъм използваеми ресурси. Ако обаче променим терминологията и нейното тълкувание и възприемем като основа термина „хидрогеотермална енергия“, нещата се променят. И в този случай София се оказва доста богата. Откъде идват измененията? Технологиите за производство на геотермална енергия са (основно) 4 и в тях водата не е единствена алтернатива. Може например да се използва като носител на топлинната енергия на земните недра друго вещество, с по-ниска температура на кипене, и да се направят икономически ефективни централи. Може да се използват всякакви води, като се напомпват през сондажи на голяма дълбочина под земята, докато се достигне горещ скален слой. Като имаме предвид високите температури в земните недра, и то относително близо под земната повърхност, както и това, че съоръженията изискват големи инвестиции, но пък после ще са с изключително дълъг срок на използване – може да се твърди, че развитието на геотермалния енергодобив не е утопия. Повече подробности читателите ще намерят в специално изследване на учени от Масачузетския технологичен институт (MIT), САЩ, достъпно за всеки в PDF формат на английски език (The Future of Geothermal Energy). Ако не владеете английски, можете на адрес http://senei-r.senes.bas.bg/30.pdf (ако сървърите не са прекалено натоварени) без проблеми да прочетете подробното изследване на учени от Института по геология на БАН (а някакви политически фигури искали да закриват институти на БАН, вярно ли съм разбрал?), които ясно показват и технологиите, и възможностите на България да се възползва от хидрогеотермалната енергия, и какво е направено. Накратко, използваме около 100 мегавата (MW), предимно от изградени преди време съоръжения. А можем да използваме около 400 MW. Едно от основните права на гражданина е да получава безплатно (най-лесно това става чрез Интернет), информацията за нормативните актове и плановете на държавата по проблеми, които имат национално значение. Така че имате възможност в сайта на държавната Агенция за енергийна ефективност да прочетете частта за геотермалната енергия в Националната дългосрочна програма за насърчаване на използването на възобновяемите енергийни източници. В тази програма са включени данни от изследвания, които отразяват и (доста практично) и двата подхода към геотермалната енергия. И не случайно публикациите на Таско Ерменков, който ръководи АЕЕ, а и на други хора от агенцията са сред сравнително малкото компетентни източници, които можете да откриете в Мрежата.

Пето отклонение:

ПEСЕНТА НА УЛИЧНИТЕ МУЗИКАНТИ

Какво излиза? И учени имаме на добро равнище, и структури, и изследвания, и закони, и планове, и хората разбират какво е добро, и даже кризи си имаме, да ни будят от сън дълбок… Но водата при Централна баня в София продължава да си тече. Защото практически реализации няма. Една от съществените пречки пред комбинираното използване на хидрогеотермалната енергия, което е очевадно най-добро решение за София и за България – и се препоръчва от почти всички експерти, е според най-разпространеното мнение сложното положение, в което е собствеността върху топлите минерални извори (и всички други, естествено). Тя е или в държавата, или в общините. Как да се поправи този недостатък? Едва ли ние, обикновените хора, трябва да даваме съвети. Точно затова в демократичните страни се избират парламент и депутати. И затова ние, всички българи, плащаме заплатите на народните избраници. Но положението твърде бавно се променя. Говорил съм надълго и нашироко и с бизнесмени, и с шефове на асоциации и сдружения, които искат да се занимават (и го правят) например с градски SPA и уелнес (Wellness) центрове. Те са убедени в перспективата на този бизнес дори там, където няма топли минерални води. Да – и в София, естествено, и в предградията. А кой би се отказал от местата, където има термални минерални води? Можете ли да кажете обаче колко престижни хотела има съвсем близо например до минералните води при Централна баня? И колко от тях използват това съкровище, водата, по най-ефективни технологии? За пиене, за уникални лечебни и уелнес процедури, за отопление и добив на енергия (дори и просто чрез топлообменници – все е повече от нищо!) и т. н. Може би ще кажете, че не е изгодно да се направи такава инвестиция точно сега. Съмнявам се обаче дали сте обмислили какво казвате. Защото емисарите на ЕС и чуждите инвеститори, които идват в София, виждат точно онази картина, която описах. И си мислят, че живеем в Старокаменната епоха. А (платени?) послушници отправят публично „критики“ за България, които всъщност имат мизерната стойност на плоски карикатури… В по-студените дни на януари, докато пишех всичко това, на единия от изходите на Централната метростанция група улични музиканти пееха позната песен на трио „Спешен случай“ отпреди години. Над замислените, угрижени хора, забързани по своите си работи нанякъде, се носеше припевът:

 „Карай, Джони, карай – всичко тече,

но, уви, не всичко се пие…“

Помислих си – това е положението, драги. Тоест, ако сведем сентенцията на Хераклит „Тъмния“ Ефески до едно по-земно и съвсем битово равнище – всичко тече, но не всичко се променя. И едва-едва ни грей.

(*) Фраза, която от много векове се приписва в този вид на древногръцкия философ Хераклит от Ефес, наричан „Тъмния“ заради сложността на текстовете си. Но той никога не е казвал точно това. Писал е друго – че всичко се движи, всичко се променя и не можеш два пъти да влезеш в една и съща река.