Днес свестните считат за луди

        Прави ми впечатление, че през последните дни много съ-блогъри писаха за агресията. Тази, която срещаме на улицата, в къщи, в градския транспорт, в училище, в блога. Агресията до такава степен стана част от делника и празника ни, че вече дори не я припознаваме за агресия. Считаме я до толкова нормална, че когато някой непознат ни се усмихне  първо се оглеждаме и след като установим, че да на нас се усмихва, си помисляме – тоя сигурно е луд.
        Онзи ден, прибирайки се от работа, чакам светофара да светне зелено , за  да пресека.  Тълпа, хора, изморени, свити в зимните си дрехи с лица, носещи отпечатъка на дълъг работен ден и в тази тълпа -момче и момиче се целуват. Светът е техен и на любовта, която са открили вчера, днес или няма значение кога.Обичат се дори на светофара. Не се притесняват да се обичат. Айде стига вече, Не ви ли е срам, престанете!!!  – гласът е на жена на неопределена възраст, очите й светкат гневно, а ръката й се протяга и сръчква целуващата се двойка. Момчето и момичето , все още прегърнати, я зяпват, опитвайки се да асимилират думите й. Срамота, седнали да ми се целуват те – продължава да разпръсква остатъчна енергия жената. Косата й се полюшва изнурено изпод нахлупената шапка и сякаш приглася – срам, срам, срам…о…таааа… Тълпата съпричастно хвърля погледи пълни с омерзение към двойката и мълчаливо подкрепя гнева на жената. Вечер е, студено е, криза е, индексът на Даун Джонс заплашително лети надолу, задълженията по кредитите летят нагоре, улиците са мръсни и осеяни с дупки, светофарът вече трета минута свети червено, а те ще ми се целуват. Срамота. Срамота на срамотите! Да се засрамват веднага и да си шибнат по един шамар ,та да бъдат в тон с живота, егати. Това тяхното на нищо не прилича. Отгоре на всичко едно малко момиченце ги сочи с пръст и писука щастливо – мамо, мамо, па тия се целуват. Мамата днес е имала кошмарен ден, като капак на който лелката в детската й е направила забележка, че дъщеря й е останала последна , което също е срамота. В къщи няма нищо за ядене, трябва да пазарува, да сготви, да пусне пералнята.Стиска мамата малката ръчичка и хуква през потока коли. Така де, отдавна трябваше да е светнало зелено. Срамота!
Междувременно към тълпата се присъединяват група ученици. Бутат се, щипят се, смеят се. Срамота!
Тълпата леко се разлюлява. А-ха и ще загуби равновесие. Жената в шапката раздвоява възмущението си между влюбената двойка и смеещите се деца , останала е без морални  сили и  само повтаря – срамота, срамота, срамота. Един мъж до мен среща погледа ми и  се усмихва. Бързо извръщам очи – този определено не е добре. Срамота!
    Най-накрая светва зелено.