Loading...
– Айде да ме откараш до нас, за кво ти е тая кола , само виси на паркинга? – подбъзва ме Диди.
От другия край на дивана моят верен спътник в живота се подхилва ехидно на тази й идея:
– Кажи й, кажи й за околовръстното!
Поглеждам го злобно многозначително, обаче на Диди вече й е станало интересно:
– Какво на околовръстното? Я разкажи, разкажи !
Какво да разправям аз, то и за разправяне не е. Наум се проклинам, че му я разказах тази случка. Мине не мине и ми я завре в носа.
Любимият(любимият???), предвкусвайки триумфа на предстоящия ми минал резил, вече е пъхнал един пакет пуканки в микровълновата и отново ме подканва:
– Разкажи, разкажи, че и аз вече не помня какво точно беше.
Опитвам се да се направя на приятно разсеяна, подхващайки вечно актуалната тема за времето, но номерът ми не минава. Присъстващите са ме зяпнали, буквално в устата, и чакат.
Вечер, беше вечер, късна вечер. Толкова вечер, че изразът „тъмно като в рог“ си беше съвсем на място. А знаете как е с уличните лампи – тука има тука няма.
Движим се по околовръстното, зад волана съм аз, а на задната седалка прави опит за навигиране милата ми дъщеричка :
– Мамо, извинявай, ама влачиш се като бабичка, е…гати
– Стига си ме разсейвала, и без това нищо не виждам. Едно че няма лампи по тъпото околовръстно, второ, че явно фаровете не са в ред. Чудя му се на баща ти как вижда.
Детето изсумтява някъде зад врата ми и аз почти усещам подигравателния й поглед.
– Нищо не виждам, честно – продължавам монолога, като се старая да не изляза от платното, следейки усърдно бялата нишка на осовата линия.
Първа дупка, втора дупка, трета дупка.
– Ма-мо, няма начин да не си изкривила някоя джанта, тати има да вика после – еее, това малкото не спря да меле бе!
– Не знам дали съм изкривила джанта, обаче си изкривих врата да се взирам напред.Ей Богу, нищо не виждам!!!Нищичко! А баща ти вместо да вика да вземе да си оправи фаровете. Как кара така, не ми е ясно.
Четвърта дупка, пета дупка…
– Мамо, мамо, спри, спри, полицааааааааааааай!!!!
Крясъкът на дъщеря ми ме кара да подскоча на седалката и автоматично да отпусна педала на газта.
Наистина, в мрака, в тъмата, от другата страна на платното тича служител на КАТ и енергично размахва стоп палката. Като че ли мога да избягам с тия 30-40 километра вчас, с които пъпля по почти безлюдния път.Намерил кого да спре.
Натискам спирачката и почти с досада смъквам страничното стъкло.
Полицаят диша учестено и, съвсем забравил протокола, който изисква първо да ми се представи, изстрелва:
– Ама, госпожице, Вие защо карате БЕЗ фарове!
– Госпожа, госпожицата е отзад…- поправям го спокойно аз, посочвайки с елегантно махване чудото на задната седалка.
– Госпожо, защо карате БЕЗ фарове???? – настоява на своето блюстителят на реда.
– Без фарове???Не е вярно!!!Пуснати са ми фаровете, ако не бяха таблото нямаше да свети – и в потвърждение на последното посочвам светещото табло на автомобила . Намерил как да завързва познанство. Ама-ха.
Той обаче много много не ми вярва , по която причина никак кавалерски ме избутва от страничното стъкло и навира главата си във вътрешността на колата, докопва копчето за фаровете , врътва го и – О,светлина!!!О, чудо! Пътят грейва пред мен с всичките си дупки и неравности.
– Ето това са ви фаровете!!!Досега бяхте на габарити – информира ме униформеният и като че ли в гласа му долавям известна безпомощност.
– Боооооооооооооже, ако знаете колко съм ви благодарна!!!- възкликвам радостно и единствено затворената предна врата ми пречи да му се хвърля благодарствено на врата – от двайсет минути се чудя защо нищичко не виждам, а то защо било. Благодаря!
Полицаят обаче не споделя радостта ми, а с някаква непонятна за мен безмълвност ми прави красноречив знак да се пръждосвам. И аз се пръждосах.
Ето това е историята, какво толкова, на всеки може да се случи.
– Дидко, айде, ставай , ще те закарам щом искаш – скачам енергично, видяла че приятелката ми си взима чантата .
– А не, няма нужда, времето е супер, ще се разходя, ей го къде е – промънква Диди, а мъжът ми все така ехидно се подхилква, нагъвайки пуканки.
