Loading...
Вървя и се вглеждам в хората.
Повечето са забързани, замислени, дори намръщени.
Срещу мен върви мъж, на моята възраст, в костюм. Точно срещу мен.
Решавам да експериментирам. Поглеждам го, усмихвам се. Забавя крачка, сбърчва вежди и дискретно извърта очи настрани – оглежда се. Аз продължавам да се усмихвам.
В момента на разминаването и той се усмихва, бегло.
Знам – чуди се дали и откъде ме познава, човърка в паметта си, прехвърля образи, познанства и… не ме намира. Може в крайна сметка и да ме оприличи на някого. Едва ли ще му хрумне, че просто се усмихвам.
Жена, около 50-те. Яде геврек. Продължавам с експеримента. Усмихвам се.
Отхапва последната хапка, пуска пликчето на земята и в момента на разминаването ме поглежда лошо.
Сто процента мисли, че й се надсмивам, над нещо, на нещо. Вероятно ще извади малко огледалце и ще се огледа подробно – грим, червило, коса.
Аз обаче съм инат и продължавам да гледам хората и да им се усмихвам.
Мъжът, който е следващата ми „жертва“ няма възраст. Би могъл да е на 35, би могъл да е и на 55. Усещам как ме фиксира. Отмествам поглед от нищото и срещам очите му, усмихвам се, широко. Той се изпъчва и си казвам – определено е на 35. Усмихва ми се широко, още по-широко, дори леко поспира в момента на разминаването. Иска ми се да го погледна в гръб, убедена съм, че е изправен и напет, дори си представям лицето му – все още усмихнато. Убеден е, че ме е очаровал на момента, но безвъзвратно.
Група хлапета, около 15, жестикулират, бърборят. Усмихвам им се. Едното ми намига. Усмихвам се още повече, докато се чудя къде са тръгнали по това време, нали училището свърши.
Пресичам малката уличка, на пешеходна. Едно такси набива спирачки в опит да не ме прегази. Вдигам ръка в знак на благодарност и се усмихвам. „Да ти…“ Прочитам по устните на шофьора.
Пред магазина за часовници продавачката мие тротоара, с препарат. Имам два варианта – да изскоча на трамвайната линия пред спрелия трамвай или да мина през измитото, ухаещо на лавандула. Не обичам аромата на лавандула, но се усмихвам, докато вървя на пръсти като балерина. Момичето ме гледа лошо. Продължавам да се усмихвам, пристъпяйки, с надеждата усмивката ми да носи извинителни послания.
„Писна ми… точно измием и некой идиот мине“ – чувам зад гърба си. Не звучи усмихнато.
Ако не експериментирах щях да се обърна и да й съобщя, че това е просто… тротоар.
Но, експериментирам и продължавам да се усмихвам…
