Loading...
– Патица смотана, глей къде вървиш, ма… да ти… м… – следва свирепо натискане на клаксона, показване от прозореца до кръста. Леко се напрягам, защото индивида извършва съответното импулсивно действие, без изобщо да се съобрази с габаритите на биреното си достойнство. Слава Богу – не се заклещва! Патицата, която не съм аз, леко забързва крачката, почти поприпква на елегантните си тънки токчета , догонвана по петите от баба с бастун, помъкнала нанякъде запартък на видима възраст – 4 години, младеж без бастун, говорещ по жсм-то с пиленцето, което сега става, но още му се спинка и изпреварена от дама в попрезряла младост, но обута в практични чехли, тип-айде да ходим на плаж. Не че са се притеснили кой знае колко от заплашителността на индивида в червения форд (хич не му отива на форда червения цвят, нито на червеното да е форд) – в крайна сметка той няма накъде да мърда.
Да стои и да си крещи – ама-ха, а като не му харесва – да ходи пеш! – дедо му се у форд се е возИл. Нещо от този сорт му отвръща бабата с бастун, докато запартъка, на видима възраст четири години, си умира от кеф.
Аз си седя самодоволно на тротоара, до светофара, чакайки прословутото зелено и се радвам на сутрешния ритуал. Почти единствената останала съм. Аз и един-двама балами. Подозирам, че и те, като мен, воайорстват и напрягат слух да чуят точните реплики. Повтаряемостта на случващото се го е превърнала в ритуал. Всяка божа сутрин на този определен светофар, на пъпа на пъпа на пъпа (да не се бърка с попа, където светофарите са далеч не така изнервящи), тълпата, понесена я от вихъра на закъснението, я от гледката на идващия трамвай, я от простата инерция на тълповния синдром, се юрва през колите, нямащи друг избор освен да набият гневно спирачки и да проклаксонират един два-пъти. И непременната реплика – патка смотана, къде си тръгнала, ма???!!!! Обикновено патката е различна, но се случва и да е една и съща… запомних ги горе-долу, особено когато сме еднакво закъснели.
Какво е едно задръстване на пъпа на пъпа на пъпа – нищо работа, ритуал, обичайно начало, среда и край на деня. Благодат за изпускане на парата и упражняване на запаса от нецензурни фрази. Дори вид социологизиране, ако мога така да се изразя. Веднъж дори бях свидетел как една мацка си даде телефона на тип в раздрънкан ван. Е, после вдигна голяма гюрултия, крещейки че той насилствено й го отмъкнал, но както и да е.
Юрването на тълпата дава често възможност на някой, излизащ от паркинга на небезизвестния столичен хотел, намиращ се на пъпа на пъпа на пъпа, да направи, непозволения иначе, обратен завой. И никой не го псува, защото всичките му съ-шофьори са обединени от общата ненавист към пресичащата на червено тълпа. Ама смее ли някой да се изправи срещу тълпата? Подозирам, че и органите на реда не са толкова ербап, защото откак се помня на тоя светофар – а аз се помня отдавна – джим джам полицай не съм видяла. И кво да прави там всъщност, като се замисля? Пешеходци ли да глобява, кръстовището ли да разчиства? Не си е работа, само да си къса нервите рано сутрин, не си е работа…
– Патица смотана, глей къде вървиш ма! – нещо изскърцва досами малкото пръстче на левия ми крак, лакирано в модерното за сезона керемидено червено и усещам едно камъче да се промъква между ходилото и подметката на златистия ми сандал. Става ми леко дискомфортно на крака, дори спирам.
– Зелено е! – гордо посочвам аз светофара зад гърба си (защо зад гърба си и аз не знам).
Зелено, зелено, ама само аз и другите двама балъци самотно крачим по пешеходната пътека, между задръстилата се колона. Няма тълпа, няма пречка и колоната тръгва, защото на тях може да им е червено, на мен може да ми е зелено, но кръстовището си е кръстовище и задръстването си е задръстване и сутринта си е като всяка друга – задръстена, клаксонираща, прашна, нормална.
– Айде мърдай, ма, по- живо – форсира се тоя до малкото пръстче на левия ми крак, давайки недвусмислен знак, че като нищо ме е сгазил, нищо че съм в златни сандали и с изрядна прическа. Ей така, както съм си на пешеходна пътека и на зелено – на пъпа на пъпа на пъпа. Между другото – симпатичен е, дори гневните бръчки, прорязващи челото, му отиват. Вероятно затова не се притеснява да се гневи. Аз, от женските списания, знам че колкото повече гримаси – толкова повече бръчки, затова не се ядосвам, а започвам да подтичквам, досущ като мацката преди малко, оная на токчетата, по-бързо дори. Утре ще взема да си включа хронометъра и да засека. Дори мога да си направя автосъревнование за скоростно пресичане на зелено. Бих могла да включа и ония двама балами. Би било интересно и забавно. Дори може да се превърне в ритуал, да привлечем симпатизанти, да станем тълпа…
Някога там имаше подлез, може би пак ще има… някога… и вече клаксоните няма да свирят своята симфония, под съпровода на сутрешни камбани и сутрешни псувни, но дотогава – ще се наслаждавам на ритуала за начало на работния ден. А не, няма да правя физиономии, не искам да ми се появят бръчки… в крайна сметка – на зелено съм.
Photo: Vigo
